Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Когато Карлос стигна до края на гъсталака, преследвачите му едва бяха напуснали стените на пресидйя. Никой не би тръгнал, разбира се, да го гони пеша, а за войниците бе потребно време да приготвят оръжието и конете си. Така че той не се страхуваше вече от преследване и намери за излишно да поема обиколни пътеки. Той беше съвсем сигурен в жребеца си и вярваше, че животното може да избяга пред самите очи на преследвачите, затова не беше необходимо да се крие в гъсталака.

Докато отиваше към останалите в засада свои другари, той не мислеше за себе си, а за дон Хуан и другите. Припомни си изведнаж опасното им положение. Те как ще избягат?

Още преди да мине и половината от открития път, тази мисъл го смущаваше повече от опасността за самия него и той дори намисли план: да тръгне направо към La Nina, като изостави съвсем гъсталака. По този начин ще увлече драгуните в същата посока и дон Хуан ще може да се измъкне свободно заедно с тагните.

Карлос би изпълнил този план, ако вярваше в благоразумието на дон Хуан; но той се страхуваше да постъпи така, защото дон Хуан беше малко сприхав и не особено благоразумен. Като види, че Карлос бяга, той би могъл да сметне за свой дълг, както се бяха уговорили, да се появи с хората Си на края на гъсталака — тъкмо това, което Карлос искаше сега да предотврати. Затова ловецът на бизони препусна право към засадата, гдето дон Хуан и хората му чакаха на седлата.

— Слава богу, че си здрав и читав! — извика дон Хуан. — Но ония тичат подир тебе. Оттатък идва цяла тълпа.

— Да — отговори Карлос, като погледна назад, — но добре съм ги изпреварил.

— Как ще е най-добре да постъпим? — запита дон Хуан. — Да се пръснем из гъсталака ли, или да останем заедно? Скоро ще ни настигнат.

Карлос се поколеба за миг, преди да отговори. Имаше три възможности за действие, всяка от които даваше изглед за спасяване. Първо — да се пръснат из гъсталака, както бе предложил дон Хуан; второ — да се измъкнат веднага заедно, без да се показват, като поемат задната пътека, през която бяха дошли; и трето — да се покажат на преследвачите и пак да се оттеглят през задната пътека. Нито за миг не помислиха, разбира се, за сражение. Това би било безполезно и дори безсмислено при дадените условия.

Свикнал да решава бързо, ловецът разгледа за миг и трите плана. Първият бе отхвърлен без никакво обсъждане. Да се пръснат из гъсталака, значеше да се обрекат на сигурно залавяне. Гората беше съвсем малка, не повече от две мили в ширина, при все че беше два пъти по-дълга Войниците бяха достатъчно многобройни, за да я обкръжат й щяха да го сторят. Щяха да я претърсят от край до край. Непременно щяха да заловят поне половината от хората му; и при все че те не бяха сторили нищо досега, щяха да ги свържат със случката в пресидия и да ги накажат строго, ако не ги застрелят на самото място.

Карлос би възприел плана да направят опит да се измъкнат от гъсталака, без да се покажат, ако не се страхуваше че ще ги настигнат, преди да се стъмни. Тагните бяха на мулета и при това вече поизморени, а повечето войници имаха яки и бързи коне. Ако не беше така, Карл ос би могъл да се надява, че ще се измъкнат незабелязано и по този начин нито дон Хуан, мито хората му биха били заподозрени като съучастници в случката. Това беше важно съображение за бъдещето; но този план бе немислим. Възприеха третия. Колебанието на ловеца не трая и наполовина от времето, което ви бе потребно, за да го прочетете. Едва ли минаха и десет секунди, преди да отговори не само на дон Хуан, но на всички, и то така високо, че всеки да го чуе. Отговорът беше във форма на заповед:

— Всички напред през гъсталака! Покажете се недалеко от изхода му! Само главите, раменете и лъковете! Надайте бойния си вик! После назад, докато се изгубите от погледа им! Пръснете се наляво и надясно! След мене!

Още докато даваше тези бързи нареждания. Карлос се втурна напред из храстите и скоро се показа пред тях. Тагните, пазени в единия край от дон Хуан, а в другия от Антонио, се показаха почти едновременно в начупената линия пред горичката и като размахваха лъковете над главите си, нададоха пронизителен боен вик, сякаш бяха дружина индианци.

Само едно опитно око, и то от близко разстояние, би могло да разбере, че не са. Повечето бяха гологлави, с дълги, развяващи се коси; всъщност те се различаваха външно много малко от братята си из прериите. Всички бяха с лъкове — оръжие, което се носи и досега от покорените индианци, когато воюват; а бойните им викове не се различаваха никак от тези на други племена наричани „бойци“ или „диваци“. Мнозина от тези хора бяха съвсем новаци в изкуството да водят мирен живот.

И последицата от тази постъпка беше точно такава, каквато ловецът на бизони очакваше. Войниците, пръснати на малки групички, някои стигнали вече на триста стъпки от Гъсталака, дръпнаха изненадано поводите на конете си. У Някои се забеляза желание да препуснат назад, но те се спряха, като видяха, че голяма дружина техни другари излиза от пресидия.

Всички бяха изненадани. Мислеха, че в горичката има твърде голям брой диви индианци. Това убеждение бе засилено от събитията през последните дни, когато — както предполагаха — бяха ходили да търсят диваците. А ето че сега тези диваци бяха дошли да ги гонят! Затова войниците се спряха на откритата поляна и останаха да дочакат Другарите си.

Карлос бе предвидил тази последица от хитростта си. Той нареди на другарите си да се оттеглят безшумно под прикритието на храстите и цялата дружина се върна до мястото, гдето бе стояла в засада.

След това Антонио тръгна по пътечката и ги изведе от гъсталака; но не оттам, от дето бяха стигнали до Ла Ниня, а по път, който водеше до платото чрез друг проход между скалите. От едно място в този проход пред тях се откри в далечината гледка към горичката и цялата поляна зад нея. При все че бяха на цели три мили от първоначалното си място, те видяха, че храбрите войници са още на поляната пред горичката. Не бяха дръзнали да навлязат в опасния храсталак, като смятаха, че е пълен със свирепи диваци!

Като стигна до платото, Карлос посочи с ръка почти право на север. Целта му беше да достигнат до един дол на десетина мили оттук, като пресекат платото, и те наистина сполучиха да сторят това, без да бъдат обезпокоени от някакъв преследвач.

Този дол стигаше на изток чак до долината на Пекос. През сезона на дъждовете по него протичаше река, но сега той беше съвсем сух. Дъното му бе покрито с дребни камъчета, по които конските копита едва ли можеха да оставят някаква следа, защото само разместваха камъчетата, без да оставят по тях „знаци“, които биха могли да се „разчетат“ с успех. Старите и новите следи бяха тук съвършено еднакви.

Спуснаха се в този дол, изминаха пет-шест мили и спряха. Карлос заповяда да спрат, за да разгледат подробно плана на бъдещите си действия, който го занимаваше през последните един-два часа.

От цялата дружина досега се беше изложил само той. За него нямаше да е от полза да се изложат и другите — напротив. Нито-дон Хуан, нито Антонио се бяха показали гъсталака, а останалите мургави лица, надникнали само за миг между трънаците, не можеха да бъдат разпознати от изплашените войници. Ако следователно дон Хуан и пеоните му се върнеха незабелязано по домовете си, за тях работата се уреждаше.

А това беше възможно. Още отначало Карлос бе поръчал да пазят в тайна похода. Тръгнали бяха рано, преди да са излезли хората, и никой не бе ги видял. Всъщност никой в долината не знаеше, че ловецът на бизони се е върнал, докато не бе се разчуло станалото в пресидия. Мулетата му бяха натоварени безшумно и прибрани от негов човек недалеко от ранчото. Ако следователно войниците не отидат нататък на следния ден. дон Хуан и хората му ще могат да се върнат през нощта и да продължат обичайните си занимания, без да пробудят каквото и да е подозрение. Робладо сигурно ще отиде там утре сутринта, но надали по-рано. Естествено бе да се предположи, че той ще тръгне най-напред по пътя, който Карлос и хората му бяха поели, а този път беше почти в противоположна посока от дома на дон Хуан. Да ги следи по всички лъкатушми, ще му отнеме най-малко един ден. Но и тогава преследвачите нямаше да се сетят къде са отишли, защото, след като спрат, Карлос имаше намерение да възприеме един план, който щеше положително да заблуди войниците.

Решено бе най-после дон Хуан и неговите хора да се завърнат у дома си… — Пеоните на Карлос да се върнат също в ранчото; да поправят на следния ден покрива му — защото само той бе изгорял — и да си стоят там, като че не се е случвало нищо. Не можеха да ги държат отговорни заради деянията на господаря им.

Що се отнася до самия ловец на бизони, местонахождението му щеше да се знае само от един-двама най-изпитани приятели. Той знаеше где може да намери убежище. И откритите прерии, и планините можеха еднакво да му бъдат дом. Не се нуждаеше от покрив. Звездното небе беше за него толкова приятно, колкото и позлатеният потон на някой дворец.

На та гни те бе заповядано да мълчат. Не ги обвързваха с клетва: тагните не са бъбриви; освен това те знаеха, че собствената им безопасност, а може би и животът им зависят от това мълчание.

Всички въпроси бяха уредени, но дружината остана почти до залез слънце на мястото, гдето бе спряла. Тогава се качиха на конете и продължиха надолу по дола. Като изминаха около миля, един от хората се покатери по урвата и тръгна из прерията в южна посока. Така щеше да стигне обратно в долината през един проход близо до долния край на селището. Докато стигне този проход, щеше да се мръкне и той надали щеше да срещне някого по пътя, след като „дивите“ индианци си бяха отишли! След малко втори тагно излезе от дола и тръгна почти успоредно с първия. После трети, след това четвърти, пети, докато долът бе напуснат от всички с изключение на дон Хуан, Антонио и самия ловец на бизони. На тагните бе дадено нареждане да се приберат по различни пътища, а най-подготвените бяха изпратени по обиколни пътеки. Никой войник от пресидия не би могъл да открие такива следи!

Като стигнаха до края на дола Карлос и другарите му свиха вдясно и навлязоха отново в долината на Сан Илдефонсо откъм долния й край. Бе вече съвсем тъмно, но те знаеха много добре пътя и към полунощ стигнаха до къщата на младия ранчеро.

Трябваше да се направи разузнаване, преди да се осмелят да доближат. То бе извършено и разбраха, че всичко е наред, че никакви войници не са се появявали досега.

Карлос прегърна пак майка си, разказа й набързо станалото, даде някои наставления на дйн Хуан, метна се на коня си и замина.

Придружаваше го Антонио, който водеше едно товарно муле с припаси. Излязоха от долния край на долината и поеха към Ляно Естакадо.