Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Noche trista109 за Карлос — нощ на мъчителни размишления. Загубил имуществото си; обкръжен от враждебни индианци, които можеха да се върнат и да го убият заедно с другарите му; на стотици мили от дома или от какво да е селище на бели; връщане през обширна пустиня; безцелно връщане при това, щом бе ограбена всичката му стока или може би само за да е прицел на подигравки; никакви изгледи за удовлетворение или обезщетение, защото властта няма да прати отряд да отмъщава за толкова незначителен човек; освен това никакви испански войници не биха могли да проникнат дотук, дори ако желаят; а камо ли да се помисли Вискара и Робладо да пратят отряд заради него! Не, не; никаква надежда за връщане на загубеното. Ограбен е жестоко и трябва да го понесе! А колко мрачно е бъдещето пред него!

Щом съмне, ще иде в лагера на вакоите и ще ги укори смело за коварството им. Но каква полза? И дали ще ги намери? Не, най-вероятно е да са предприели грабежа, когато са тръгнали към друга област!

Неведнъж нощем му хрумваше една съвсем безумна мисъл. Ако не може да получи обезщетение, би могъл поне да си отмъсти. Вакоите не са без неприятели. Много съседни племена са във война с тях; Карлос знаеше, че панеите са техни могъщи врагове.

„Съдбата ми е горчива мислеше Карлос, но отмъщението е сладко! Защо да не потърся панеите, да им съобщя намеренията си, да им предложа копието, лъка и вярната си пушка? Не съм срещал панеи. Не ги познавам. Но не съм слабак, а като разберат, че имам да си отмъщавам, няма да отхвърлят помощта ми. С мене ще дойдат и хората ми; знам, че ще ме последват гдето и да ида; а макар и хрисими хора, те умеят да се бият, когато ги подтиква жажда за мъст. Ще отида при панеите!“

Последната мисъл бе изказана полугласно, с натъртване, което показваше решителност. Ловецът на бизони беше човек на бързите решения; и бе вече взел това решение. Нищо чудно в случая. Възмущението му от жестоката и подла постъпка, жалкото бъдеще, ако се завърне в селището, естественото желание да накаже тези, които то бяха докарали до това състояние, не напълно загубената надежда да си възвърне поне част от имуществото — всичко това повлия за решението му. Взел го бе вече и се канеше да го съобщи на другарите си, когато бе прекъснат от метиса Антонио.

— Господарю — каза метисът, потънал досега в размисъл, — не забелязахте ли нещо странно?

— Кога, Антонио?

— По време на нападението.

— Кое беше странното?

— Ами че голям брои от ония негодници поне половината бяха пешаци.

— Вярно, забелязах.

— А аз, господарю, съм виждал неведнъж команчи да отвличат кавалкада, но всякога са бивали на коне.

— Че какво от това? Тия са вакои, не са команчи.

— Вярно, господарю. Ама аз съм слушал, че и вакоите, са като команчите конни индианци и нищо не вършат пеша.

— Така е наистина отговори замислено ловецът на бизони. — Признавам, че е странно.

— А не забелязахте ли, господарю — продължи метисът, — и друго странно нещо при естампедата?

— Не — отвърна Карлос. — Толкова се ядосах от загубата, че нищо не забелязах. Какво е, Антонио? Не чухте ли от време на време сред крясъците някакъв фанатичен вой — някакво изсвирване? — Ха! Ами ти чу ли го?

— Няколко пъти — съвсем ясно.

— Какво съм слушал аз? — запита се ловецът. — Сигурен ли си, Антонио?

— Съвсем сигурен, господарю.

Карлос замълча за миг; очевидно беше, че е дълбоко замислен. След малко заговори, като че на себе си:

— Може да е било… трябва да е било… ей богу, да!… Било е …

— Какво, господарю?

— Изсвирването на панеите!

— Тъкмо това си мислех и аз, господарю. Нито команчите, нито киауите подсвиркват така. Не съм чувал и вакоите да си служат с такъв сигнал. Защо да не са панеите? Пък и по това, че бяха пешаци, пак приличат на панеи!

В мисълта на ловеца на бизони настъпи внезапен обрат. Предположението на Антонио беше по всяка вероятност правилно. Подсвирването е отличителен сигнал на панеите. Освен това обстоятелството, че много от разбойниците са били пешаци, беше също тяхна особеност. Карлос знаеше, че никои южни индианци не действуват така. И панеите са конни индианци, но при грабителските си походи на юг често тръгват пеша, уверени, че ще се върнат на коне; както почти винаги става.

„В края на краищата — помисли Карлос — излиза, че съм бил несправедлив към вакоите. Крадците са панеи!“

Но в душата му се промъкна ново подозрение. Не, вакоите са били все пак. Свирили са като панеите, за да го заблудят! Част от тях са могли лесно да дойдат пеша — лагерът им не е кой знае колко далече; освен това добитъкът бе откаран тъкмо в тая посока!

Ако отиде сутринта при тях, сигурно ще му кажат, че панеите са били наблизо и те именно са откраднали мулетата; а самите мулета няма да види, разбира се, защото са благополучно укрити някъде из хълмовете.

— Не, Антонио — каза той след тези размишления, само вакоите са свършили тая работа.

— Дано не е вярно, господарю — отговори Антонио.

— Дано не е camarada110. Обикнах тия отскорошни приятели и ще ми е жал, ако са ни врагове; но все ме е страх че така ще излезе.

Въпреки всичко Карлос не беше напълно убеден; имаше размисли пак, сети се за друго обстоятелство, в полза на вакоите, забелязано и от другаря му.

Това обстоятелство беше посоката, в която бизоните бягаха през последните няколко дни. Стадата идеха от ceeep и отиваха на юг; възбудата им беше почти сигурно доказателство че са преследвани от отряд ловци. А вакоите ловуваха през всичкото време южно от неговия лагер! Това подсказваше, че на север има други индианци. Какви други, ако не някоя банда панеи?

Карлос се упрекна пак, че прибързано бе заподозрял приятелите си. Душата му бе изпълнена със съмнения. Може би ще се разсеят от утринната светлина.

Той реши да установи истината или поне открито да разпита.

Едва се зазоряваше над прерията, когато зоркото око на метиса, което оглеждаше полето във всички посоки, се спря върху нещо странно на моравата, То лежеше близо до мястото, гдето бяха мулетата; някакъв тъмен предмет, повален на една страна. Да е храст или бурен? Не, не може да е такова нещо: очертанията му са други. Прилича повече на легнало животно — може би някой едър вълк? Беше близо до мястото, гдето им се бе сторило, че виждат нещо в тъмнината и гдето Карлос се бе прицелил.

Щом зърна предмета, Антонио го посочи на господаря си и двамата надникнаха над колата да го разгледат, доколкото утринната дрезгавина позволяваше.

Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно се виждаше предметът и толкова повече се засилваше любопитството на ловците. Те биха излезли отдавна, за да го разгледат по-отблизо, но все още се бояха от ново нападение на индианците и затова стояха благоразумно в корала.

Ала все пак не можеше да отлагат повече разглеждането. Като подозираха вече какво може да излезе, Карлос и Антонио прескочиха колите и тръгнаха към него.

Когато стигнаха, не се изненадаха много, защото донякъде очакваха да намерят трупа на убит индианец. Той бе проснат на моравата по очи; при по-щателен преглед забелязаха на едната му страна рана, откъдето бе изтекла много кръв… Личеше, че е от куршум. — Карлос не бе стрелял напразно!

Наведоха се и обърнаха трупа, за да го разгледат. Индианецът беше в пълно бойно облекло — ще рече, гол до пояса и така нарисуван по гърдите и лицето, че да изглежда колкото е възможно по-страшен; но това, което най-много порази ловците и имаше най-голямо значение за тях, беше главата. Тя беше обръсната край слепите очи и зад ушите, с ниско остригано теме, но по средата бе оставен дълъг кичур коса, примесена с пера и така изплетена, че падаше на гърба като опашка. Обръснатите слепи очи, бузите и гърдите бяха намазани с портокаловочервеникава боя. Тези ярки петна върху безцветната смъртнобледа кожа, до побелелите устни и изцъклени очи придаваха страхотен изглед на трупа.

Карлос го погледна, после се обърна към другаря си с изражение на взаимно разбирателство, посочи бръснатата111 глава и мокасините на индианеца и каза със задоволство от направеното откритие:

— Паней!