Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

На сутринта градът беше пълен със слухове. Отначало предположиха, че е имало индианско нападение, отблъснати както винаги от войниците. Какви храбри защитници имаше населението!

След, някое време се пръсна слух, че стрелбата се дължала на залавянето на убиеца Карлос… В престрелката бил убит и капитан Робладо. После се оказа, че Карлос не бил заловен, а гонен и без малко щял да бъде заловен; между него и Робладо се завързал двубой и Робладо го ранил, но Карлос избягал в тъмнината, като се гмурнал в реката и отплувал надолу по течението. В тази схватка обявеният вън от закона ранил капитана в ръката и така попречил на офицера да го плени.

Този слух идваше направо от пресидия. Той беше отчасти верен. Нараняването на Карлос от Робладо беше прибавка към истината.с цел да й се придаде малко eclat152, защото по-късно се узна, че ловецът на бизони бе избягал дори без драскотина.

Хората се чудеха защо разбойникът се е осмелил да се приближи до града, като знае, че е определена награда за главата му. Трябва да то е привлякла насам някаква непреодолима подбуда. И тя се узна скоро. Цялата случка се разясни. Тогава възмущението стана наистина безгранично. Каталина беше отдавна всепризната хубавица на селището, затова и завистливите жени, й ревнивите мъже бяха еднакво безмилостни към нея. Постъпката й бе украсена с най-черни измислици. Тя беше по-лош а и от лош брак. „Обществото“ бе ужасено от това, че Каталина се е принизила да поддържа близост с някакъв леперо; а самите леперо, фанатично вярващи, я осъждаха, че се е сближила с убиец, който беше и нещо по-лошо — еретик.

Възбудата, предизвикана от тази нова случка, беше наистина голяма — същинска паника. Главата ма ловеца увеличи стойността си като цена. Висшите сановници и първенците се събраха в Каса де Кабилдо. Съставено бе ново възвание. Обещаха по-голяма сума за залавянето на Карлос. Значението на този документ бе засилено с Предупреждението, че ще бъде строго наказан всеки, който даде храна или закрила на търсения. Ако бъде заловен под покрива на гражданин, който доброволно му е дал убежище, имотът на такъв човек ще бъде конфискуван независимо от останалото наказание, което ще му се наложи.

Църквата не остана бездейна. Падретата обявиха, че отлъчване от църквата и гняв божи ще сполетят тези, които биха се опитали да спасят убиеца от правосъдието!

Ето в какви ужасни условия беше обявеният извън закона! За щастие той можеше да живее без покрив над главата си. Можеше да живее там, гдето други биха умрели от глад и гдето не можеха да то проследят — в обширните прерии или скалистите планински урви. Ако намирането на храна и подслон зависеха от съгражданите му в селището, отдавна би бил издаден и предаден! Но ловецът на бизони беше в това отношение независим като прерийните диваци. Той можеше да спи по зелената морава и по голите скали, можеше да намери храна дори в безплодната шир на Ляно Естакадо, можеше да даде там отпор ма цяла армия преследвачи.

Дон Амбросио не присъствува на съвещанието. Огорчението и яростта го задържаха в къщи. Между него и дъщеря му се бе разразила бурна разправия. Оттогава бе наредено строго да я следят… да бъде всъщност затворница в бащиния си дом … да я накарат да се опомни чрез това принудително покаяние.

Невъзможно е да опишем чувствата на Робладо и на коменданта. Тези господа бяха почти обезумели от огорчение. Разочарованието, унижението, телесната и душевна мъка бяха засилили до лудост яростта им и те обмисляха по цял ден заедно хитрости и планове за залавянето на врага, лишен от защитата на закона.

Робладо се грижеше не по-малко от коменданта за успеха на тия замисли.

И двамата имаха основания да ненавиждат Карлос, затова го мразеха от все сърце.

Робладо се ядосваше главно от това, че не може — и едва ли няколко седмици щеше да може — да вземе участие в преследването и битките. Макар и не дълбока, раната го принуждаваше да държи за известно време ранената си ръка вързана за рамото, така че и дума не можеше да става за езда. Стратегическите планове, изработени от двамата и от самия него, трябваше да се изпълняватт от хора незаинтересовани от залавянето на разбойника. Ако от щаба на дивизията в Санта Фе не бяха изпратили четирима Лейтенанти, гарнизонът щеше да остане без офицери. те лейтенантите Янес и Ортига — не бяха хора, които биха могли да заловят ловеца на бизони. Бяха доста храбри — особено Ортига, — но и двамата бяха пристигнали от Испания и нищо не разбираха от ловуване и воюване. Войниците искаха да заловят разбойника действувал с голямо усърдие. Обещаната голяма награда засилваше още повече желанието им да го заловят и тръгваха с готовност на всеки нов разезд. Но едва ли щяха да хванат ловеца на бизони, ако не бяха повечко души заедно. Никой от тях — в това число и прочутият сержант Гомес — не би се осмелил да се яви сам или само с още един човек в обсега на пушката му, а още по-малко да се приближи, за да го улови. Тъй като едни бяха изпитали лично смелостта му, а други я знаеха по преувеличени чужди разкази, впечатлението в целия гарнизон беше такова, че ловецът на бизони би обърнал в бягство значителен военен отряд само като се покаже! Но независимо от умението, силата и храбростта, проявени действително от него, независимо от преувеличаването на тези качества от хорското въображение… и войниците, и населението бяха обзети от странното убеждение, че ловецът на бизони се намира под закрилата на майка си… под закрилата на дявола … тоест, че е омагьосан и следователно непобедим! Някои твърдяха, че не може да го уязви нито куршум, нито щик, нито сабя. Войниците, изпразнили срещу него карабините си на моста, бяха напълно убедени, че е така. Всеки от тях беше готов да се закълне, че са улучили ловеца на бизони и би трябвало да го убият, ако не е бил под свръхестествена закрила!

Между войниците и из селището сновяха чудновати разкази. Навсякъде бяха срещали ловеца на бизони на лъскавия чер жребец, който споделяше славата на господаря си. Виждали го да препуска по края на скалите, толкова близо до ръба им, че би могъл да хвърли угарката си в долината. Други го виждали нощно време из безлюдните пътеки на гъсталака; според тях, лицето и ръцете му били червени и светели като запалени въглени! Говедари го бяха виждали на платото… на скалата Ла Ниня … на много места из долината; но никой не бе дръзнал да се приближи и да заговори с него. Всички бягаха от него, отбягваха да го срещнат. Твърдеше се, че го видели да минава по мостчето за градината на дон Амбросио и това предизвика нов изблик на възмущение срещу набожната Каталина. Но клюкарите бяха горчиво разочаровани, когато научиха, че това мостче вече не съществува, защото дон Амбросио го бе махнал още на другия ден след постъпката на дъщеря си.

Никъде по света суеверието не е така силно, както всред невежото простолюдие на заселищата в Ню Мексико. То може да се смята всъщност за съставна част на тяхната вяра. като разпространиха религията на Рим всред слънцепоклонниците — обожатели на бога Кетцалкоата, падретата от мисията възприеха за своя изгода редица суеверия. Би било странно, ако паството им не бе запазило и други, колкото и безсмислени да са те. Така че жителите на Ню Мексико вярват толкова в магии и врачувания, колкото и в самото божество.

Не е чудно тогава, че смятаха Карлос, ловеца на бизони, за другар на дявола. Ездаческото му изкуство и това, че успяваше да се измъкне под носа на враговете бяха наистина нещо чудно и романтично дори ако се погледнат с обикновен и здрав разум. А жителите на Сан Илдефонсо отдавна вече не ги гледаха така. За тях умението му да повали бика … да дръпне петела… ездаческото му изкуство до ръба на скалата… необикновеното изплъзваме от куршуми и копия се дължаха не на самия него, а, на дявола. Всичко се дължеше на дявола!

Малко странно беше, че обявеният вън от закона се явява напоследък толкова често на тия, които нямаха желание да го видят, а онези, които искаха да го зърнат или говорят с него, не постигаха нито едното, нито другото. Лейтенантите Янес и Ортита с войниците си бяха на разезди от сутрин до вечер и от мръкване до зори. Многобройните съгледвачи, пръснати навред, гдето можеше да се появи Карлос, не можеха да го зърнат! Днес казваха, че бил тук утре — на друг край; но, като проследяха тези слухове до първоизточника им, обикновено се оказваше, че са сметнали за ловеца някой ранчеро с чер кон; по този начин войниците бяха разкарвани насам-нататък, заблуждавани от неверни донесения, докато и хора, и коне капнеха от безплодното преследване. Но то бе все пак единственото занимание на войниците, защото комендантът не възнамеряваше да се откаже от гонитбата, дори ако му остане само един войник за търсене на следите.

Едно място се наблюдаваше най-внимателно и денем, и нощем от преоблечени войници и нарочно наети съгледвачи. Това място беше ранчото на самия ловец на бизони. Преоблечените войници и съгледвачи бяха поставени наоколо така, че да могат да виждат всичко, което става извън стените, без да бъдат забелязани. Те заемаха през деня едни места, а нощем други; наблюдението беше по този начин непрекъснато, като скритите часови се сменяха едни други. Ако ловецът на бизони се появи, съгледвачите не бяха длъжни да го нападнат. Трябваше само да съобщят на някое наблизо, скрито войсково отделение, което осигуряваше достатъчни сили за целта.

Майката и сестрата на ловеца се бяха върнали в ранчото. Пеоните го покриха и поправиха — което беше лесно, защото огънят не бе засегнал стените. И то стана пак някогашното удобно жилище.

Никой не закачаше майката и дъщерята — предполагаше се, че те подозират непрекъснатото наблюдение на къщата. Но тази благосклонност беше преднамерена. Всяко тяхно движение се наблюдаваше най-внимателно. Те не можеха да напуснат ранчото, без да бъдат проследени, а самото им излизане се съобщаваше веднага на началника от скритите войници. Заповедта беше много строга и неизпълнението й влечеше тежко наказание.

Причините за тези мерки бяха съвсем прости. И Вискара и Робладо вярваха или допускаха, че Карлос може да напусне окончателно селището — защо не?, — като вземе със себе си майка си и сестра си. Защо не наистина? Тук той не можеше да се чувствува вече у дома си, а лесно би намерил друг дом отвъд Великата прерия. Времето нямаше да премахне заплахата, която висеше над него. Извършеното тук злодеяние той би могъл да заплати само с живота си. Напълно естествено беше следователно двамата офицери да подозират, че той възнамерява да се засели другаде.

Но, разсъждаваха те, докато държим като заложници майката и сестрата, той няма да ги изостави. Ще продължава да скита около селището, и ако не днес, то утре тази лисица ще бъде заловена и убита.

Така разсъждаваха комендантът и неговият капитан и затова нарежданията за наблюдаване на ранчото бяха толкова строги. Неговите обитатели бяха всъщност пленници, при все че — както предполагаха Вискара и Робладо — те не подозираха това.

Въпреки всички добре обмислени планове… въпреки всички съгледвачи, разузнавачи и войници … въпреки обещанията за награда и заплахите за наказание дните минаваха, а Карлос си беше все на свобода.