Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Кой лежеше тогава край огъня? Не Карлос, ловецът на бизони — а неговият плащ… ботушите му… шапката и шпорите … облеклото му.

Да, облеклото на Карлос, но не и Карлос! Той именно скочи полугол от дървото и препусна на коня! Загадка, нали?

Няма и два часа, откакто го оставихме там, гдето бе дошъл — в края на горичката. Какво бе правил през това време? Ще научим това, ще си обясним загадката.

Когато стигна в горичката, той мина право през пътеката и стигна полянката, гдето спря коня си и слезе. Остави нежно и внимателно на тревата Сиболо, чиито рани още не бяха превързани. Господарят му нямаше време за тях. Имаше друга работа, която щеше да му отнеме цял час.

Конят бе оставен да си пасе свободно, докато Карлос изпълни плана, който бе замислил, препускайки насам.

Първата му работа бе да запали огън. Нощта беше доста студена, та оправдаваше това. Огънят бе запален насред полянката. Карлос намери из храсталака сухи пънове и клони, донесе ги, натрупа ги и почна да ги хвърля в огъня, докато пламъците озариха цялата полянка. Осветени от червените им отблясъци, огромните кактуси приличаха на каменни колони; към тях именно обърна поглед ловецът на бизони.

Като отиде до тях с нож в ръка, той започна да сече ствола на най-голямото. Високото растение се простря скоро на тревата. След това насече стъблото и клоните на парчета с различна дължина и ги завлече край огъня. Но сигурно нямаше намерение да ги хвърли там! Тези сочни, зелени стъбла щяха по-скоро да изгасят, отколкото да засилят пламъците! Карлос нямаше такова намерение. Напротив, остави ги няколко стъпки настрана от огъня, и то така, че да наподобяват, доколкото е възможно, фигурата и ръста на човешко тяло. Две заоблени парчета служеха за бедра, две други за ръце, свити като у почиващ човек. „Лакътят“ на растението образуваше рамото на човека; покрита с широкия плащ на ловеца на бизони, фигурата заприлича поразително на човек, легнал на една страна край огъня!

Оставаше да се поставят глава и нозе, за да се допълни планът. Защото това беше план! Скоро се намериха и те! Една топка от трева бе поставена малко по-нагоре от раменете и с помощта на шал и шапка заприлича на това, за което трябваше да мине — на човешка глава. Шапката бе поставена върху топката така, че да я покрие почти изцяло и изглеждаше нарочно нахлупена, за да предпазва лицето на заспалия от роса и комари.

Оставаше да се направят само нозете. Те създадоха доста големи мъчнотии, защото щяха да са най-близо до огъня — както обикновено спят ловците — и можеха да се забележат по-добре от останалите части на тялото.

Ловецът на бизони бе обмислил вече всичко това; затова продължи работата си, без да спира. Събу кожените ботуши и ги остави малко наклонено до бедрата от кактус, така че горният им край се скриваше под широкия плащ. Грамадните шпори бяха оставени на ботушите и отдалеко можеше да се види как лъщят на огъня.

Още няколко подробности и измамата беше готова. Творецът й отиде към края на полянката и я обиколи, за да огледа фигурата от различни места. Изглеждаше доволен. Всеки би сметнал наистина, че това е заспал пътник, легнал, без да свали шпорите си!

След това Карлос се върна при огъня и повика с тихо подсвирване коня си. Отведе животното няколко крачки по-настрана и завърза поводите за предния край на седлото. Добре обученият жребец разбра, че трябва да се откаже от пашата и да стои на същото място, докато господарят му го освободи сам или го повика с добре известния знак, на който го бе приучил да се отзовава. Ласото, навито около халката на юздата, бе развито. Единият край на въжето бе скрит под плаща на легналата фигура, като че заспалият го държеше в ръка.

Ловецът на бизони заобиколи още веднъж полянката и огледа групата в средата. И този път изглеждаше, че е доволен; после влезе пак в гъсталака, изнесе оттам куп сухи клони, и ги хвърли в огъня.

След това вдигна очи да разгледа дърветата, които растяха около полянката. Погледът му спря на един голям вечнозелен дъб откъм вътрешния край на пътеката, с дълги хоризонтални коренища, които се показваха над земята. Върховете му бяха гъсто зашумени от вечнозелени листа и заедно с преплетените лози и испанския мъх образуваха сенчест свод. Този дъб беше не само най-високото, но и най-разклоненото дърво — беше всъщност патриарх на горичката.

— Ще свърши работа — промълви Карлос, като го видя. — Тридесет крачки … приблизително … Тъкмо колкото трябва. Няма да влязат през пътеката — такава опасност не съществува … А щом не дойдат оттам, ще дойдат през върбалака покрай реката… Да, сигурно така ще постъпят … Сега да видя Сиболо.

Той погледна за миг кучето, което лежеше още там, гдето го бе оставил.

— Клетото животинче! Добре са го наредили! Докато е живо, ще носи белезите от проклетите им ножове! Но … ще доживее да види, че е било отмъстено за него… Да, така ще стане! Само че какво да го правя сега?

Като поразмисли малко, той продължи:

— Caramba! Само си губя времето! Мина вече половин час и ако са решили да ме проследят, трябва да са наближили. Могат да ме намерят с дългоухия си звяр; надявам се да бъде верен водач. Но какво да сторя със Сиболо? Ако го вържа за коренището на дървото, горкото зверче ще си лежи спокойно! Ами ако дойдат оттам? Не допускам това. Аз не бих дошъл отам, ако съм на тяхно място, но ако дойдат, ще видят кучето, а това може да ги накара да се усъмнят. Може да им хрумне да погледнат нагоре към дървото и тогава …

Той се приближи до дънера на дъба и погледна изпитателно клоните му.

След миг огледът като че го задоволи. Взел бе ново решение.

— Така може — промълви той. — Кучето, може да легне върху тези лози. Ще ги преплета и ще ги покрия с мъх.

С тези думи той улови по-ниските клони и се покатери на дървото.

После дръпна няколко ластара на виещите се лози, преплете ги на един раздвоен клон и приготви нещо като люлка. След това откъсна няколко шепи мъх от дърветата и покри с него люлката.

Като я приготви, както искаше, скочи на земята, прегърна кучето, занесе го до дървото и го положи нежно на мъха, гдето то легна кротко.

Следващата грижа бе да нареди себе си.

Това беше лесна работа; трябваше да вземе пушката, да се покатери пак на дървото и да се настани здраво между клоните.

Той се намести внимателно. Тялото му се крепеше на един клон, нозете бяха на друг, трети даваше опора на ръцете; цевта на дългата пушка беше положена върху един раздвоен клон, а прикладът й беше стиснат здраво от ловеца.

Той прегледа грижливо оръжието си. Пушката беше, разбира се, напълнена, но като се страхуваше да не би росата да е овлажнила барута, той отвинти затвора на пушката, изстърга барута с нокътя на палеца си и сипа пресен барут от рога. След това го натисна с шомпола, като внимаваше една част да мине в магазина на пушката и да се смеси със заряда вътре. Шомполът бе поставен пак на мястото, кремъкът бе прегледан, за да се види дали е твърд, и с остър ръб. Оказа се, че всичко е наред, и пушката бе облегната пак на раздвоения клон.

Ловецът на бизони не беше човек, който се уповава на слепия случай. И той като всички свои събратя вярваше, че предпазните мерки са разумно нещо. Затова не е чудно, че в сегашния случай действуваше толкова предпазливо. Всяко опущение можеше да се окаже съдбоносно за него. Лъщенето на пушката можеше да му струва живота. Не е чудно, че се грижеше толкова много дали кремъкът е в ред и барутът сух.

Той бе подбрал добре мястото си. Виждаше цялата полянка и котка не би могла да влезе в просеката, без да бъде забелязана от него.

Така той наблюдава мълчаливо и тревожно околните зелени храсти в продължение на почти цял час.

Търпеливото му чакане бе най-после възнаградено. Видя жълтото лице, надничащо изпод ниските храсти, и се поколеба за миг дали да стреля веднага. Дори се прицели, когато то се отдръпваше.

Почака още малко — докато мулатът застана на колене с лице към пламтящия огън. В този миг натисна спусъка и непогрешимият куршум прониза мозъка на вероломния враг!