Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

Доста време Карлос не се чу, ни видя и за него научаваха нещо само по хорски приказки, които се оказваха винаги неверни. И комендантът, и неговият confrere153 почнаха да се безпокоят. Страхуваха се да не би той наистина да е напуснал селището и да се е преселил другаде, а от това те най-много се бояха. И двамата имаха основание да желаят той да се махне от селището. Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие въпреки последните събития. Но чувствата им се бяха променили и нито предполагаемият прелъстител, нито зестрогонецът желаеха сега работите да вземат тъкмо такъв край. Жаждата за мъст бе почти унищожила жалката любов на единия и алчността на другия. Съчувствието, което и двамата получаваха поради нещастието си, непрестанно изостряше тази жажда, за мъст. Нямаше опасност тя да заглъхне в гърдите им. Само едно огледало дори би било достатъчно да я поддържа цял живот в, сърцето на Вискара. Двамата Бяха заедно на асотеата в пресидия, гдето разискваха този въпрос и преценяваха дали е възможно последното предложение.

— Той обича безкрайно много сестра си — каза комендантът, — както майка си, макар да е вещица! Но все пак, драги Робладо, човек обича собствения си живот повече от всичко друго. Той знае много добре, че да стои тук, значи ако не днес, то утре да попадне в ръцете им; знае и какво го чака в такъв случаи. Признавам, че няколко пъти успя да се изплъзне много изкусно, но някога може и да не сполучи. Веднъж стомна за вода … Той е хитър негодяи и сигурно знае тази поговорка … затова започвам да страхувам, че се е махнал … поне за известно време. Може да се върне пак някога; но как, дявол да го вземе, можем да поддържаме непрекъснато това следене? То може да измори и самия сатана! Ще почне да досажда, както обсадата на Гранада бе дотегнала на добрия крал Фердинанд и на войнствената му съпруга с несменяната риза!154 Dios! На мене вече ми дотегна!

— По-скоро ще проваля живота си — отговори Робладо, — отколкото да оставя тоя приятел да ни се изплъзне.

— И аз… и аз също, капитане. Не се страхувай; нямам ни най-малко намерение да изоставя сегашната бдителност. Не… погледни това лице!

Докато Вискара мислеше за обезобразеното си лице, мъчителното мръщене го загрози още повече.

— И все пак — продължи първоначалната си мисъл комендантът — не би било естествено да ги изостави дори за кратко време след всичко, което стана, и след като се изложи на такава опасност, за да я освободи, нали?

— Не — отговори замислено другият. — Не. Чудя се само защо не е заминал заедно с тях още същата вечер, когато тя се върна в къщи — защото, според писмото, и той е бил с нея! Вярно е, че е потребно време да се приготвиш за, пътуване из прериите. Той не би отишъл никога в някое от нашите заселища — такова нещо не е вероятно, — а за пътуване по-надалеко се изискват приготовления — поне за жените; самият той, според мене, се чувствува в пустинята у дома си, като някоя антилопа или прериен вълк! Но все пак с малко усилие би могъл да избяга още тогава, като ги вземе със себе си. Постъпихме несправедливо, като не изпратихме войниците през оная нощ. Не се страхувах, че може да се махне оттук; иначе щях да ги изпратя.

— Какво?… Не се страхуваше ли? Нима това не беше крайно вероятно?

— Ни най-малко — отговори Робладо

— Не мога да те разбера, драги капитане. Защо да стои!

— Защото в тази долина има магнит, който го привлича по-силно от майката и сестрата. И аз знаех това.

— О, сега те разбирам!

— Да — продължи Робладо, като скръцна със зъби, и заговори огорчено:

— Онази скъпоценна звезда на любовта, която все пак ще стане моя жена … Ха, ха, ха! Той надали би се махнал оттук, без да се срещне с нея. И се срещна. Господ знае дали са уговорили това да е последната им среща, но аз наредих с помощта на дон Амбросио да бъде последна. Carai!155 Предполагам, че тя не ще може вече да прави среднощни разходки. Не … той не е заминал. Не мога да повярвам това. поради две причини. Първо, заради нея. Бил ли сте влюбен някога, господин комендант? Но истински влюбен? Ха, ха, ха!

— Ха, ха, ха! Мисля, че ми се случи веднъж!

— Тогава знаете, че когато един мъж е наистина влюбен, защото аз мога да кажа, че съм изпитал тази глупост! — когато един мъж е наистина влюбен, няма достатъчно здраво Въже, което да го измъкне от мястото, гдето е неговата любима. Не, аз мисля, че този приятел, колкото и да е жалък, не само обича, но боготвори моята бъдеща съпруга… Ха, ха! … и съм уверен, че никаква опасност, дори и страхът от бесилото, не ще го прогони от селището, докато той има надежда за нова тайна tete a tete156 с нея; а като знае, че тя ще отиде с готовност на такава среща, сигурно не е загубил още надежда.

— Второто ми основание да вярвам, че още скита насам, е същото, което изтъкнахте и вие. Той надали ще остави майка си и сестра си сами след станалото. Ние не го заблудихме; при все, че слава богу … или дяволу! хвърлихме прах в очите на всички! Той знае всичко, както твърди Виченца, и затова не вярвам, че като знае всичко, би ги оставил за по-дълго време. Моето убеждение е, че този приятел е хитър като койот, вижда клопката, която му гласим, знае каква е примамката и доколкото му е възможно, няма да се остави да го заловим. Той не е много далеко и чрез проклетите си пеони редовно и постоянно е във връзка с жените.

— Какво може да сторим?

— Мислил съм по това.

— Ако забраним ма пеоните да ходят нагоре-надолу, непременно ще разберат, че има приготвена клопка.

— Точно така, господин комендант. Това не става.

— Обмислял ли си някакъв друг план?

— Отчасти да.

— Да го чуем!

— Ето какъв е. Някои пеони ходят редовно при онзи приятел в леговището му. Уверен съм в това. Следим ги наистина, но само денем, а тогава те ходят по обикновените си работи. Един от тях обаче ходи някъде нощем; но всички опити да го проследим бяха напразни. Той се шмугва по пътеките из гъсталака, под носа на всичките ми съгледвачи. Затова съм уверен, че ходи при ловеца на бизони.

— Изглежда много вероятно.

— Ех, ако можехме да намерим някой да го проследи или да открие следите му; а това е много мъчно, защото в целия гарнизон нямаме ни един добър познавач на следи.

— В долината има и други ловци на бизони, както и обикновени ловци. Защо да не повикаме някого от тях?

— Можем, наистина … Както разправят, никой не е особено добре разположен към разбойника … Но се страхувам, че ни един от тях не е подходящ, искам да кажа, че никой няма едновременно достатъчно умение и смелост, необходими за целта… Защото и двете са необходими Те ненавиждат много оня приятел, но и много се боят от него. Има един, за когото съм чувал … когото познавам донегде всъщност … и който е тъкмо човек, какъвто ни трябва. Той не би се побоял да се срещне не само с ловеца на бизони, но и със самия сатана! А в познаването на разни индиански хитрости е по-прочут между хората си и от Карлос.

— Кой е този човек?

— Трябва да кажа, че са двама, защото се движат винаги заедно. Единият е мулат, някогашен роб у американците. Сега е беглец и ненавижда всичко, което му напомня бившите господари. Казваха ми, че между другото ненавижда здраво нашия ловец ма бизони. Това се дължи отчасти и на съперничество в ловната слава. Толкова по-добре за нас. Неразделният другар на мулата е човек от сродно племе — някакъв самбо от крайбрежието около Матаморас или Там пико. Никой не знае какъв вятър го е довеял насам, но това, е станало доста отдавна: от дълго време са неразделни с мулата; заедно живеят, заедно ловуват, защищават се един друг. И двамата са яки мъже, колкото силни, толкова и хитри; но мулатът е във всяко отношение — включително разбойничеството — учител на другия. И двамата не се спират пред нищо. Тъкмо хора за машата цел.

— Щом е така, защо да не ги вземем веднага?

— Мъчнотията е, че засега не са тук. Отишли са някъде на лов. Те са храненици на черквата; падретата ги пращат от време на време за еленово месо и друг дивеч. А изглежда, че напоследък стомасите на машите отци постници са, харесали много бизоновите езици, приготвени по някакъв особен начин, който изисква животното да бъде наскоро убито. За този деликатес падретата са изпратили ловците към бизоновите пасбища.

— Знаеш ли кога са заминали?

— Преди няколко седмици. Доста време преди завръщането на нашия ловец на бизони.

— Възможно е да се върнат скоро, нали?

— Мисля, че е вероятно, но ще трябва да отида още сега в мисията, да попитам.

— Иди! Добре ще е, ако можем да ги вземем. Двама души като тия, които ми поиска, ще струват цяла наша команда. Не губи време!

— Няма да губя нито минута — отговори Робладо и из вика, като се наведе над парапета: — Хей, Хосе! Коня ми веднага!

След малко един войник дойде да съобщи, че конят е оседлан и готов. Тъкмо когато Робладо щеше да слиза по стълбата, на горния й край се показа голяма, ниско остригана глава с малък обръснат кръг на темето; беше главата на падре Хоакин; в следния миг сам той се появи на асотеата, кротък и засмян.