Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА

Когато излезе от дола, той се спря, но не в откритата равнина, а в сянката на скалите; и то на същите скали, гдето се бяха крили ловците. Не слезе от коня, а остана на седлото, загледан Нагоре към дола, дано долови някакъв признак за очакваното преследване.

Не бе стоял дълго, когато забеляза, че някаква тъмна фигура се приближава към него. Това го зарадва, защото позна, че е Сиболо, открил следите му. В следния миг кучето беше вече до стремето. Ловецът на бизони се наведе от седлото и забеляза, че горкото животно е зле ранено и от раните му тече обилно кръв. По хълбоците му имаше няколко дълбоки прореза, а от един, близо до плешката, висеше къс от кожата, над която се стичаше червена струя. Животното бе явно отслабнало от изгубената кръв и едва се бе довлякло по следите на господаря си.

— Amigo! — каза Карлос. — Ти спаси живота ми. Сега аз трябва да спася твоя, ако мога.

С тези думи той слезе от коня, прегърна кучето и пак се качи на седлото.

Известно време постоя така, като размисляше какво да прави, без да отделя поглед от посоката, отгдето очакваше преследвачите.

Не се съмняваше вече кои са заели пещерата. Лаят на испанския копой беше достатъчно ясно доказателство, че жълтият ловец е тук, а с него беше, разбира се, и самбото. Карлос не знаеше да има и друг испански копой в селището; явно беше, че е чул именно копоя на мулата.

Той постоя няколко минути до скалите, като обмисляше накъде ще е най-добре да тръгне.

„Ще отида в горичката — помисли той, ще се скрия там, докато дойде Антонио. Няма да ме нападнат тази нощ — много ще е тъмно. Заоблачи се, няма да има вече луна. Утре ще мога да се скрия там през целия ден, ако не ме проследят. Ако дойдат… ще ги видя отдалеко и ще избягам. Клети Сиболо! Колко кръв изтече от тебе! Каква рана! Търпение, храбри приятелю! Щом спрем, ще се погрижа за раните ти. Да! Ще отида в горичката. Няма да допуснат, че ще поема тази посока, защото тя води към селището. Освен това не ще могат да открият следите ми в тъмнината! Ха! Как мога да мисля, че няма да открият следите ми в тъмнината! Забравих испанския копой! Боже, пази ме! Тези дяволи могат да ме проследят, дори да е тъмно като в рог! Боже, пази ме!“

Дълбока тревога се изписа на лицето му и отчасти от товара, който държеше в ръце, отчасти от бремето на тези мисли той се отпусна съвсем унило. За пръв път преследваният, обявеният вън от закона, прояви признаци на отчаяние.

Той стоя дълго с наведена глава, приведен към шията на коня.

Но не се предаде на отчаянието си.

Изправи се изведнъж, сякаш някаква внезапна мисъл му вдъхна надежда. Изглежда, че бе взел някакво ново решение.

— Да — заговори си той — ще отида в горичката … право в горичката. Ах, ти, кръвожаден жълтокож! Ще изпитам прехвалената ти хитрост! Ще видим… Ще видим! Може би ще получиш награда, но не тази, на която се надяваш. Ще имаш още доста работа, преди да вземеш скалпа на Карлос, ловеца на бизони!

С тия думи той обърна коня, улови пак здраво кучето и поводите и тръгна през равнината.

Яздеше бързо, без да поглежда назад. Явно беше, че бърза, макар и не от страх да бъде заловен. Едва ли някой би го настигнал, докато се движеше с такава бързина.

Яздеше мълчаливо; само от време на време казваше по някоя мила дума на Сиболо, чиято кръв продължаваше да се стича по бедрата на ездача и хълбоците на коня. Клетото животно бе отслабнало и едва ли би могло да се държи на краката си.

— Търпение, стари приятелю… търпение!… Скоро ще си починеш от друсането.

За по-малко от час той стигна до продълговатата горичка край Пекос — същата, гдето се бе разделил неотдавна с Антонио. Тя беше целта на пътуването му. Решил бе да остане в тази горичка цялата нощ, а ако не го обезпокоят и през целия ден.

На това място, както и на много мили нагоре и надолу, Пекос протичаше между не високи брегове, които се издигаха отвесно от равнището на водата. И от двете страни на коритото имаше гладка равнина, която се простираше на няколко мили назад по течението, отгдето се издигаше малко по-високо. Нямаше почти никакви дървета. Пръснати гъсталаци растяха тук-там, далеко едни от други, а покрай бреговете имаше лека мрежа от върби. И те бяха пръснати така, че помежду им можеше да се зърне водата. Горичките бяха от памукови дървета и вечнозелен дъб, а около тях растяха ниски акации и нарядко някой кактус.

Тези гъсталаци бяха толкова малки и толкова отдалечени един от друг, че не променяха общия изглед на местността и човек, скрит в някой от тях, би могъл да види от твърде голямо разстояние конник или друг едър предмет. Никакъв враг не би могъл да наближи денем такъв човек, ако той е буден и наблюдава околността. Нощем беше съвсем друго, разбира се; сигурността зависеше тогава от тъмнината.

Могилката до която стигна ловецът на бизони, беше доста отдалечена от другите и от нея течението на реката се виждаше на повече от една миля. Самата горичка имаше само няколко акра, но върбите, които растяха и по двата бряга на реката, й придаваха отдалеко вид на по-голяма гора. Тя стигаше до самия бряг и редицата върби изглеждаха като нейно продължение. Те растяха само на няколкостотин ярда навътре в равнината.

Тази горичка беше по-особена. В средата й нямаше дървета, а открито място, гдето растеше само ниската трева грама. Беше почти кръгла полянка с диаметър от около стотина ярда. Брегът на реката опираше до едната страна на тази полянка. Тук имаше просека, така че от полянката можеше да се види низината отвъд реката. Точно срещу тази просека имаше друга пролука, прилична на пътека и отвеждаща към съседната равнина; по този начин горичката беше всъщност разделена на две части, почти еднакви по големина. Това разделение можеше да се забележи само от известни точки, на равнините, които се простираха от всяка страна на реката.

Полянката, десетинаярдовата пътека, която водеше от нея към откритата равнина, и самата равнина бяха съвсем гладки, покрити с утъпкан торф. Всякакъв предмет върху тях можеше лесно да се забележи още отдалеко. В горичката растяха много ниски храсти, особено от вида на дребните, акации. Имаше и цяла мрежа от лози и лиани, които се увиваха по стволовете на вечнозелените дъбове — най-високото и най-голямо дърво тук. Погледът не можеше да проникне през храстите, при все че ловецът би могъл да пропълзи оттам, когато гони дивеч. Обаче нощем, дори в лунна нощ, гъсталакът изглеждаше тъмен и непроходим.

От едната страна на поляната, гдето почвата беше суха и песъчлива, имаше няколко кактуса. Те не бяха общо и десетина на брой, но два-три бяха много големи, извили меките си, сочни разклонения почти толкова високо, колкото бяха и върховете на вечнозелените дъбове. Израснали настрана от другите като масивни колони, съвсем различни от околните растения, те придаваха особен вид на мястото, а погледът, несвикнал с тези гигантски свещници, едва ли би могъл да определи към кое царство на природата принадлежат — толкова малко приличаха на обикновената растителност.

Така изглеждаше мястото, гдето подгоненият и обявен вън от закона ловец потърси подслон за нощуване.