Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ОСМА

Когато се върна в долината, ловецът на бизони бе посрещнат с нови гръмки „вива“ и развени кърпи. Окото му зърна само една, но тя му стигаше. Той не видя другите, нито искаше да ги знае. Тази парфюмирана батистена кърпичка с дантелен край беше за него символ на надежда — знаме, което би могло да го подтикне към още по-смели дела. Той видя малката, украсена със скъпи накити ръка, която държеше тази кърпичка и я размахваше заради победата му. И беше щастлив.

Отмина трибуните, стигна до колите, слезе от коня и целуна майка си и сестра си. След него вървеше поддръжникът му дон Хуан; мнозина забелязаха, че очите на русата красавица не се спираха само върху брата и; и друг получаваше дял от нежните им погледи; и този друг беше младият ранчеро. И най-наблюдателният дори не можеше да не съзре, че тези любезни погледи получаваха равностоен ответ. Тук имаше без съмнение взаимна, споделена любов.

Макар че дон Хуан беше богат млад фермер, наричан от учтивост „дон“, по ранг той беше само една степен по-горе от ловеца на бизони — степента, получена чрез богатството. Той не принадлежеше към местната висша аристокрация, пък и малко искаше да я знае; но по характер беше храбър и дързък младеж и с време, стига да пожелае, би могъл да се сближи с хората със „sangre azul“71, при все че беше вероятно това да се случи, особено чрез брак. Всеки очевидец на разменените пламенни погледи между него и сестрата на ловеца можеше да предскаже, че дон Хуан не ще се ожени за девойка от аристокрацията.

Групичката около колата беше щастлива; имаше и черпене — сладкиши, ечемичен сироп и вино от Ел Пасо от най-добрите години. Дон Хуан не се боеше да харчи, а нямаше и защо да се скъпи именно сега, с петдесет унции чиста печалба в джоба си — обстоятелство, което много гнетеше съзнанието на коменданта.

Забелязаха го, че обикаля мрачно наоколо, а от време на време приближава към колата и поглежда сурово групата. Погледите му бяха отправени всъщност само към Росита, а поради съзнанието за почти деспотичната си власт той не си даваше труд да прикрива намеренията си. Възхищението му се изразяваше по такъв начин, че мнозина можеха да го забележат. Очите на горкото момиче се свеждаха свенливо, щом срещнеха неговите, а дон Хуан, който забеляза това, почувствува и гняв, и тревога. Той познаваше нрава на коменданта, както и опасната власт, с която разполагаше. О, свобода, колко любов се осуетява, колко сърца се разбиват там, гдето не съществуваш, гдето слугите на тиранията имат власт да препречват пътищата на живота и да възпират естествения изблик на обичта!

На полянката се провеждаха още някакви игри, но без да предизвикват общ интерес. Великолепният подвиг на ловеца на бизони бе затъмнил засега всички по-малки състезания; а освен това значителен брой от по-видните личности бяха в лошо настроение. Вискара беше мрачен, а Робладо — побеснял от ревност по Каталина. Алкалдът и помощникът му бяха ядосани, защото и двамата биха заложили големи суми за червения петел. Падретата бяха загубили на карти, та настроението им съвсем не беше християнско. Само кюрето беше разположено да залага за сивия петел при нов бой на петли.

Най-после оповестиха заключителната игра. Щеше да бъде „соггег el gallo“.72 Понеже тя е доста интересна, масите и всички други дребни забавления бяха пак изоставени и всички се приготвиха да гледат el gallo.

Гонене на петела е във всяка своя подробност една ново-мексиканска игра. Накратко може да се опише така: на хоризонтален клон закачват за краката жив петел на височина, при която минаващ конник може да го улови за увисналата надолу глава или шия. Птицата е вързана леко, за да може с едно силно дръпване да се откачи от дървото; за да се затрудни откачването, и главата и шията са насапунисани. Когато минава под клона, ездачът трябва да препуска в галоп; успелият да дръпне и отнесе петела, бива преследван от другите, които се стараят да му грабнат плячката. Той трябва да заобиколи определената точка, като крайната му цел е дървото, отгдето е тръгнал. Понякога го застигат, преди да стигне дотам, и му грабват петела или както често се случва — разкъсват птицата при борбата. Ако успее да се върне, като запази птицата непокътната, обявяват го за победител. Зрелището свършва с това, че той слага плячката си пред нозете на своята любима; а тя — обикновено някоя хубава поблана — се появява същата вечер на фандангото с пернатия трофей под мишница, за да покаже по този начин, че цени оказаното й внимание, и да даде в същото време на присъствуващите видими доказателства, че е ухажвана от някой умел ездач. Играта е жестока, защото не трябва да се забравя, че горкият петел, който изтърпява това дърпане и късане, е жива птица. Съмнително е дали на човек от Ню Мексико е минало някога през ум, че играта е жестока. Ако има такъв случай, лицето трябва да е жена, защото, човечността на жените е в обратна пропорция с тази на господарите им. Като оправдание на жените зрителни може да се изтъкне, че тази игра е обичай на страната им. А в коя страна няма жестоки игри? Разумно и оправдано ли е да проливаме сълзи за страданията на петлю, когато сами препускаме весело по петите на горката пребита Кума Лиса?73

Има два вида гонене на петел. Първият бе току-що описан. Вторият се различава от него само по това, че вместо да е окачен на дърво, петелът е заровен до шия в земята. Както в първия случай, ездачите минават в определен ред и всеки се навежда от седлото и се стреми да измъкне птицата от земята. Другите условия са същите.

Първият петел бе окачен на един клон, състезателите се строиха в една редица и играта започна.

Неколцина се опитаха и дори успяха да уловят птицата за главата, но сапунът ги оставяше с празни ръце.

Драгунският сержант се появи отново на състезанието; не се знае обаче дали полковникът му заложи и тоя път за него. Комендантът се бе обзалагал достатъчно за днес; ако не бяха някои злоупотребленийца с минните данъци и други дребни митнически такси, би почувствувал още по-тежко загубите си. Но той знаеше, че освен с помощта на тези „данъци“ ще може да се оправи и за сметка на вицекралското управление.

Сержантът, който — както знаем — се радваше на преимуществото да е висок и да има висок кон, успя да сграбчи добре птицата за шията и понеже бил напълнил ръката си с пясък, както се установи по-късно, дръпна плячката със себе си и препусна нататък.

Но тук имаше и по-бързи коне от неговия; още преди да свърне край дървото, което трябваше да обиколи, той бе застигнат от един пъргав вакеро и изгуби едно крило от птицата си. Друг преследвач му отскубна второто крило и той се завърна до дървото само с един къс от петела. Не получи, разбира се, нито „вива“, нито ръкопляскания.

Карлос ловецът не вземаше участие в това състезание. Той знаеше, че е спечелил достатъчно слава за днес. че си е създал и приятели, и врагове, и не искаше да удължава ни един от двата списъка. Но някои от присъствуващите започнаха да го закачат, като искаха сигурно да видят още веднъж прекрасното му ездаческо изкуство. Той устоя известно време, докато от дървото смъкнаха още два петела — споменатият вече вакеро успя да отнесе единия здрав и читав и го постави пред нозете на своята усмихната изгора. — Не ще мога да присъствувам скоро на някоя фиеста — каза той на дон Хуан. — В други ден тръгвам за прериите. Затова искам да участвувам във всички състезания на днешния празник.

В играта бе направено нововъведение. Птицата бе заровена в пръстта; дългата й шия и островръх клюн показваха, че не е петел, а снежнобяла чапла, много разпространена по тия места. Тънката и проточена шия не беше намазана със сапун, но в случая трудността идваше от това, че не много затрупаната чапла нямаше да позволи да уловят главата й, а щеше да я мята ту на една, ту на друга страна, при Което хващането й нямаше да бъде лесно. Сигналът бе даден и редицата ездачи полетя. Карлос беше между последните, но когато стигна, той видя бялата, мятаща се шия все на същото място. Неговата ръка се оказа по-пъргава от птицата; в следния миг чаплата бе измъкната от рохкавия пясък и размаха криле над гривата на коня.

От Карлос се искаше не само бързина, но и голяма ловкост, за да задмине тълпата ездачи, които се втурнаха от всички страни да го заловят. Той ту се втурваше напред, ту спираше, ту завиваше покрай някой ездач и го задминаваше; наи-после след десетина такива маневри черният кон се стрелна към дървото, което трябваше непременно да се заобиколи. Като свърна към него, той препусна към крайния пункт, вдигнал високо непокътната бяла плячка и посрещнат с ръкопляскания от зрителите. Сега започнаха да се питат коя ще получи трофея. Хората предполагаха, че ще бъде девойка от неговата среда; някоя поблана или дъщеря на ранчеро. Ловецът на бизони не бързаше да удовлетвори любопитството им, а след няколко минути ги изненада, като подхвърли чаплата във въздуха и я остави да отлети. Птицата се издигна величествено, прибра дългата си шия; размаха широките си криле и литна към задния край на долината. Преди да се раздели с птицата, Карлос отскубна от гърба й дългите, леки като паяжина пера, отлика на чаплите, и ти свърза на китка.

След това пришпори коня си, долетя пред трибуните, поклони се изискано и остави трофея пред нозете на Каталина де Крусес.

Слисан шепот, последван скоро от възмущение, се чу откъм тълпата. Как? Някакъв си ловец на бизони, неизвестен и гол като пищов, се стреми да спечели усмивките на дъщерята на един „рико“? То е обида! Нетърпимо нахалство!

Тези критики не идеха само от сеньорите и сеньоритите. Побланите и ранчерките бяха не по-малко възмутени. Те се чувствуваха пренебрегнати, отминати, чисто и просто измамени от човек от собствената им среда. Не някоя друга, а Каталина де Крусес!

А Каталина? Нейното положение беше и приятно, и мъчително, защото беше неудобно. Тя се усмихна, после се изчерви, промълви тихо „Gracias, caballero“74, но се поколеба дали да вземе трофея. От едната и страна бе скочил на крака намръщеният баща, от другата — намръщеният влюбен. Последният беше Робладо.

— Нахалник! — извика той, като грабна китката и я хвърли на земята. — Нахалник!

Карлос се наведе от седлото, взе китката и я бодна в сърмената лента на шапката си. След това погледна предизвикателно офицера и каза:

— Не губете самообладание, капитан Робладо. Ревнивият влюбен не става добър съпруг. — После премести поглед си върху Каталина и прибави усмихнато с друг тон: — Gracias, senorita75!

При тези думи той свали сомбрерото си, размаха го изискано, обърна коня си и се отдалечи.

Робладо се хвана за шпагата си и гръмкото му „Carrajo“ заедно с проклятията на дон Амбросио стигнаха до ушите на ловеца. Но въпреки перченето си капитанът съвсем не беше храбър и като видя дългия мачете76 на колана на ездача, изля яда си само в заплашвания и остави Карлос да си отиде. Но случката предизвика доста голямо вълнение и много гневни чувства. Ловецът на бизони възбуди негодувание у аристокрацията и ревност и завист у народа. Така че въпреки блестящите си подвизи не напусна поляната като любимец. Невъздържаните думи на майка му се бяха разчули и събудили национална омраза, затова умението му предизвика завист, а не възхищение. И наистина той — един американец, един еретик — би трябвало да бъде ангел, за да спечели приятелски чувства тук; защото в този далечен край фанатизмът беше както в града на седемте хълма77 през най-мрачните дни на инквизицията!

За Карлос беше може би добре, че игрите бяха вече свършили и празненството беше към края си.

След няколко минути хората почнаха да се разотиват. Мулетата, воловете и магаретата бяха впрегнати в колите, ранчериге и ранчерките се качиха в дълбоките коли, плющенето на бичовете78, виковете на водачите и ужасното скърцане на несмазаните оси се сляха в концерт, който би учудил всеки освен местните жители.

След половин час полето опустя и мършавият койот79 затърси пак някоя хапка за гладния си корем.