Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРЕТА

Първият номер от програмата беше колео де торо, което значи „поваляне на бик“. Същински plaza de toros или арени на борба с бикове има само в най-големите мексикански градове. Но поваляне на бик може да се види и в най-незначителното село, защото за него е потребно само открито поле и един колкото е възможно по-див бик. Този спорт не е така вълнуващ, както борбата с бикове, понеже не е толкова опасен за участниците. Не е рядкост обаче и при колео да се види изтърбушен кон или осакатен ездач. А от време на време се случват и смъртоносни злополуки. Понякога конете се препъват; тогава конят и ездачът биват стъпкани от настигналите ги изотзад; така че непредвидените злополуки са най-обикновено нещо при това безразборно препускане. Колео е следователно спорт, при който се изисква сила, смелост и умение; затова всеки младеж от селищата в Ню Мексико се стреми да се отличи в него.

След привършването на приготовленията един вестител обявява, че състезанието скоро ще започне. Тези приготовления бяха всъщност твърде прости и се състояха в оттегляне на зрителите на една страна, така че когато пуснат бика, пътят му към откритото поле да е свободен. Ако няма тази възможност, той би могъл да се насочи към тълпата — опасност, която можеше да се очаква. Понеже се страхуваха от това, повечето жени вече се качваха в десетките груби коли, с които бяха дошли на зрелището. Сеньорите и сеньоритите по трибуната се чувствуваха, разбира се, в безопасност.

Състезателите се строиха в редица. За това първо състезание бяха отделени дванадесет младежи от най-различни класи, които бяха или си въобразяваха, че са първокласни ездачи. Имаше ранчери в живописни костюми, спретнати ариеро, миньори от планината, граждани, асиендадо от долината, вакеро от скотовъдните стопанства и сйболеро, чийто дом обикновено са широките прерии. Редом с другите се бяха строили и няколко драгуни, нетърпеливи да покажат превъзходството си в ездата.

По даден знак бикът бе изведен от един съседен корал50. Не го водеха пешаци — това би било твърде опасно за тях. Водачите му бяха вакеро, възседнали яки коне и омотали рогата на бика със своите ласа, за да могат да го повалят с едно дръпване, ако даде признаци на непокорство.

Той изглеждаше зло животно, с къдраво чело и застрашително смръщени, искрящи очи. Личеше, че трябва само малко да го пораздразнят, за да стане още по-страшен — той без това вече шибаше гневно опашката по хълбоците си, виреше дългите си прави рога и удряше от време на време земята с копитата си. Явно бе, че е един от най-свирепите представители на тази свирепа порода — породата на испанските бикове.

Всички погледи се втренчиха с любопитство в него, всички зрители преценяваха гласно качествата му. Някои смятаха, че е прекалено тлъст, други твърдяха, че бил тъкмо подходящ за добро тичане; защото главното, което се очаква от бика при колео, не е смелост, а бързина. Тази разлика в мненията доведе до много обзалагания за изхода на играта, тоест за това, след колко време бикът ще бъде уловен за опашката и повален. С повалянето на бика състезанието, разбира се, завършваше.

Като се има предвид, че избраното животно бе един от най-силните, бързи и свирепи представители на вида си и че не допуща употребата на никакво оръжие, нито дори на ласо, трябва да се признае, че това не беше лесна работа. Животното препуска с все сила почти с бързината на галопиращ кон и за да бъде повалено при тези условия, изисква умение, сила и съвършено ездаческо изкуство. Трябва да улови опашката на бика, да се провре под един от задните му крака и с едно внезапно дръпване да се повали животното по гръб.

Бикът бе изведен на около двеста ярда51 пред редицата на ездачите и оставен там с лице към равнината. Ласата, които го придържаха за рогата, бяха внимателно издърпани, натри заострени зъбчати фишека бяха изстреляни в бедрата му и той се втурна напред, поощряван от виковете на зрителите!

В следния миг се втурнаха ездачите, всеки от които викаше по своему.

Редицата се разкъса твърде скоро и безредният рояк на ездачите закръстосва равнината като при лов на лисица. Тълпата се разтегляше всеки миг, докато най-сетне началната редица се превърна в проточена на няколко стотин ярда върволица от по двама и дори по един човек. Ездачите продължаваха да препускат напред, като шибаха конете с камшици, пришпорваха ги и ги караха да тичат до последни сили.

Подлуден от избодените по него възпламенени фишеци и ужасен от свистенето им, бикът препускаше с всички сили почти по права линия. При преднината, която му бяха дали, той не можеше да бъде настигнат лесно дори от бързи ездачи и той измина повече от миля, преди някой да го наближи.

Видяха как един драгун с едър дорест кон го подгони отблизо и можа най-сетне да улови опашката му. Виждаше се как я дръпна веднаж-дваж, като че се опита да повали бика само със сила. Обаче не успя и в следния миг бикът се втурна встрани, а преследвачът остана назад.

След това бикът бе нападнат от един млад асиендадо с великолепен кон; но при всяко негово посягане да хване опашката, тя бръсваше на друга страна и той не успяваше да я достигне. Най-сетне можа да я хване, обаче бикът направи един внезапен завой и опашката се изплъзна от ръцете на ездача, който също изостана.

Едно от правилата при колео е, че всеки състезател, който направи опит да повали бика и не успее, трябва да се оттегли; така че младият асиендадо и драгунът бяха вече вън от играта.

Видяха ги да се връщат обратно, но не към публиката. Предпочитаха да позаобиколят, та зрителите да не видят отблизо омърлушените им лица.

Бикът продължаваше да тича, разпенените и възбудени ездачи препускаха след него. Още един драгун си опита щастието, но и той не успя; последва го един вакеро, после трети, четвърти ездач — все със същия успех; тълпата викаше недоволно при всяка несполука. За удоволствие на зрителите имаше и няколко прекатурвания от конете; а един кон, излязъл пред бика и попаднал под рогата му, бе зле намушен.

За по-малко от десет минути единадесет от дванадесетте състезатели се отказаха от гонитбата.

Остана да се опита само един. Бикът се бе проявил блестящо и бе спечелил вече благоволението на зрителите, които гръмко му ръкопляскаха.

— Bravo, toro! Bravissimo!52 — се чуваше отвред.

Очите на всички бяха обърнати към побеснялото животно и единственият му преследвач. И двамата бяха близо и се виждаха добре, защото гонитбата се бе развила не по една линия, а в различни посоки из поляната, така че бикът не беше сега по-далече от тълпата, отколкото когато го настигна първият драгун. Той препускаше напреко през полето и всяко движение на преследвача и преследвания можеше да се наблюдава добре от трибуните.

Още от пръв поглед личеше, че бикът сега е преследван от най-хубавия кон и най-хубавия ездач на арената. Но ще се окажат ли те и най-добрите? Това оставаше да се види.

Конят беше едър, чер като въглен мустанг, със заострена на края дълга и плътна опашка, която се мяташе като у тичаща лисица. Дори когато препускаше, леко извитата му шия и гордата осанка, очертани върху фона на гладката морава, предизвикваха възгласи на възхищение.

Ездачът беше двадесетгодишен младеж; светлите му къдрави коси и бяло-руменият цвят на лицето го отличаваха от всички други състезатели, все мургави мъже. Облечен беше в костюм от ранчер с всичките му везби и украшения, а вместо обичайното сарапе имаше пурпурночервена манга53, по-изящна и по-скъпа дреха. Той бе отметнал назад дългите поли, за да освободи ръцете си, а развяваните от ветреца гънки увеличаваха изяществото на неговата стойка.

Внезапната поява на този великолепен ездач — защото той бе стоял досега назад, не бе развявал плаща си и надали бе забелязан от някого — предизвика необичайно раздвижване и много гласове почнаха да питат за името му.

— Карлос, ловецът на бизони! — извика някой, достатъчно високо, за да задоволи изведнъж всички.

Някои очевидно знаеха кой е „Карлос, ловецът на бизони“, но повечето от присъствуващите не знаеха. Един от тия, които знаеха, запита:

— Защо не се показа по-рано? Можеше да го стори, ако иска.

— Caramba!54 Да! — добави друг. — Можеше да го стори. Но той нарочно оставаше назад, за да се опитат другите, защото знае че никои от тях не може да го повали Mira!55

Предположението на говорещия беше несъмнено вярно.

Ясно беше от пръв поглед, че тоя ездач може лесно да настигне бика. Конят му препускаше все още в умерен галоп и ако ушите му бяха щръкнали, а ноздрите широко отворени, това се дължеше само на възбудата от гонитбата и раздразнението от досегашното задържане. Поводите бяха наистина все още здраво опънати.

Тъкмо когато говорещият извика предупредително: „Гледайте“, в държането на ездача се забеляза внезапна промяна. Той беше на двадесетина крачки зад животното. Изведнъж конят му се втурна напред с удвоена бързина и с няколко скока се озова успоредно с бика. Видяха как ездачът сграби дългата опашка и се наведе напред. В следния миг той се изправи внезапно и огромният рогат звяр се просна по гръб с краката нагоре. Всичко това стана сякаш без каквото и да е усилие, като че бикът беше някакъв котарак. Откъм зрителите се чуха гръмки „Viva“56, ездачът победител дойде с коня си пред трибуните, поблагодари със скромен поклон за приветствията и се отдръпна всред тълпата.

Не липсваха хора, които си въобразяваха, че докато ловецът на бизони се покланя, очите му били отправени към Каталина де Крусес, а някои дори твърдяха, че тя се усмихнала и изглеждала доволна. Но това беше немислимо. Наследницата на богатия дон Амбросио да се усмихва в отговор на поклон от някакъв ловец на бизони!

Една девойка обаче наистина му се усмихна. Едно русокосо, светлолико същество, изправено в колата, към която победителят се бе приближил. Двете лица изглеждаха съвсем еднакви. Имаха еднаква кръв, еднакъв цвят, бяха от една и съща раса. Дали не бяха брат и сестра? Да, прекрасната девойка беше сестра на ловеца на бизони. Тя се усмихваше от Щастие при мисълта за победата на брат си.

В дъното на колата седеше жена със странна външност — стара, с дълги, разпилени, бели като лен коси. Тя мълчеше, но острите й очи 6jflxa извити с тържествуващ израз към ловеца. Някои я гледаха с любопитство, но Повечето — със страх и трепет. Знаеха я и си шепнеха странни неща за нея.

— Es una bruja! Una hechicera! (Тя е вещица! Магьосница!) — казваха те.

Шепнеха го тихо, за да не ги чуят Карлос или девойката. Защото тази жена беше тяхна майка.