Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Желанието за мъст се засилваше у Вискара с всеки изминат час. Радостта, която изпита, когато се освободи от страха, че ще умре, беше краткотрайна. Краткотрайна бе и радостта, която последва освобождаването му от тревогата, създадена от пленницата. Мисълта, която го измъчваше сега, беше от съвсем друго естество. Поразена бе самата същност на неговото битие — външността му. Той беше обезобразен за цял живот!

Когато му поднесоха огледалото, сърцето му пламна като въглен. Колкото и да беше страхлив, почти веднага съжали, че не е бил убит на място.

Избити му бяха няколко зъба. Те можеха да се заместят, но обезобразената буза не можеше да се замени. Част от нея бе отнесена от „драсването“ на куршума. Отвратителният белег на това място нямаше никога да изчезне.

Видът му беше ужасен. Ужасни бяха и мислите му. Той простена открито, като видя образа, с който ловецът на бизони го бе надарил, и се закле да отмъсти. Смърт и мъчения, стига да успее да залови Карлос — смърт за него и за близките му.

Понякога дори съжаляваше, че е пуснал сестрата. Защо трябваше да се грижи за последиците? Защо не си отмъсти на нея? Той не я обичаше вече. Нейният презрителен смях още звънтеше в сърцето му. Тя беше причината за всичките му страдания — и то страдания, които щяха да свършат само когато свърши и животът му… Тя беше причината за скръб и горест до последния му ден! Защо не отне живота й? Това би било сладостно отмъщение против брата. Би било почти пълно удовлетворение.

Той се въртеше в леглото, измъчван от тия размисли, като издаваше от време на време страдалчески стонове и ужасни проклятия.

Карлос трябваше да бъде заловен. Не трябваше да се щадят усилия за изпълнението на това дело. И то заловен жив, ако е възможно. Вискара щеше да определи наказанието. Смърт, разбира се, но не бърза смърт. Учители ще му бъдат прерийни диваци. Ловецът на бизони ще умре като пленен индианец — изгорен на клада. Вискара се закле, че ще бъде така.

След ловеца — майка му. Всички я смятаха за магьосница. Щяха да я накажат, както са наказвали често магьосниците. В този случай той няма да действува сам. Знае че падретата ще одобрят постъпката. Те бяха много склонни към такива фанатични жестокости.

Оставаше сестрата — съвсем сама, без да има кой да се грижи за нея. Тя щеше да бъде изцяло в негова власт — ще може да постъпи с нея, както си иска, без да има кой да се противопостави на волята му. Тази воля беше не любов, а мъст.

Такива ужасни решения минаваха през ума на жалкия негодник.

И Робладо жадуваше еднакво смъртта на ловеца. И неговото самолюбие бе засегнато, защото той бе вече уверен, че Каталина е дълбоко увлечена по този човек, а може би е и в близки … в любовни отношения с него, основани на взаимно чувство и разбиране. Робладо я бе посетил след трагичната случка в пресидия. Забелязал бе явна промяна в държането й. Той мислеше, че ще победи чрез злобните обиди, които се трупаха върху убиеца; но при все че не продума нищо в негова защита — защото, разбира се, не можеше да постъпи така — Каталина не прояви ни най-малко възмущение от делото му. Оскърбителните епитети, с които Робладо го обсипваше заедно с обидите, които баща й не скъпеше, като че я огорчаваха. Ясно беше, че би то защитила, ако смееше да го стори!

Робладо бе забелязал всичко това при утринното си посещение.

Но бе научил още повече, защото бе подкупил човек да следи постъпките й. Една от прислужниците на Каталина. на име Виченца, която имаше някакво основание да не обича господарката си, беше неискрена към нея и бе станала отдавна доверено лице на офицера. Малко злато, малко ласкателства и любовта на един войник — който бе по една случайност Хосе — привлякоха Виченца. Робладо я бе спечелил и получаваше чрез Хосе известия за Каталина, която не подозираше нищо. Това следене бе уредено отскоро, но бе дало вече плодове. Така Робладо бе узнал, че неговата любима го ненавижда и обича другиго; и Виченца дори не знаеше кой е този друг. Но Робладо можеше лесно да отгатне.

Не е чудно тогава, че той желаеше залавянето и смъртта на Карлос, ловеца на бизони. Желаеше ги така, както ги желаеше и самият Вискара.

И двамата полагаха всички усилия да осъществят това желание. Разузнавателни разезди бяха изпратени вече в различни направления. По градските стени бе разлепено възвание — обща творба на коменданта и капитана, — с което се предлагаше висока награда за главата на ловеца, а още по-голяма за самия ловец, ако бъде заловен жив!

За да покажат усърдието и верността си, и гражданите издадоха за същата цел възвание, в което оповестиха, че са събрали голяма сума — истинско богатство за щастливеца, който би заловил Карлос. Това съобщение бе подписано от всички първенци на града и името на дон Амбросио беше на едно от първите места, заговори се дори да съберат доброволци, за да подкрепят войниците при преследването на еретика убиец или по-точно да спечелят златната награда.

При такава награда за главата му истинска загадка беше как Карлос е още жив.

Робладо седеше в жилището си, като обмисляше загрижено планове за залавянето. Изпратил бе вече към долния край на долината най-доверени съгледвачи, които трябваше да се навъртат денонощно из околностите. Всяка вест за поява на ловеца или хора, с които той е бил във връзка по-рано, трябваше да се предаде незабавно на капитана срещу добро заплащане. Под наблюдение бе поставен и домът на младия ранчеро дон Хуан; при все че и Вискара, и Робладо бяха решили да предприемат особени мерки против него, уговориха да го оставят засега необезпокояван, защото това улесняваше другите им планове. Използуваните съгледвачи не бяха войници, а граждани и бедни ранчери. Появата на войници към онзи край щеше да попречи на намерението им. Войниците бяха готови за действие, но Вискара и капитанът смятаха, че постоянното им присъствие нататък само ще изплаши птичката и ще попречи на завръщането й в гнездото. Това беше напълно правилно.

Както вече казахме, Робладо седеше в жилището си, за да довърши подготовката. Едно почукване на вратата го накара да вдигне глава от някакви книжа. Бяха съобщения от съгледвачите, изпратени до него и до коменданта и току-що пристигнали в пресидия. Отнасяха се до започнатото дело.

— Кой е? — запита той, преди да разреши влизането.

— Аз, господин капитан — отговори остър, писклив глас.

— О, ти ли си! Влез тогава.

Вратата се отвори и влезе дребно, мургаво човече, прилично на невестулка. То имаше дебнеща, провлечена походка и изглеждаше незначително въпреки войнишките дрехи, сабята и шпорите. Имаше звънлив глас и поздрави раболепно офицера си. Беше напълно подходящо за съмнителни поръчения, давани от хора като Вискара и Робладо; за такива цели им бе служил неведнъж. Беше войникът Хосе.

— Е-е, какво има да кажеш! Видя ли Виченца?

— Видях я, господин капитан. Миналата нощ я срещнах вън от къщи.

— Нещо ново?

— Не зная дали ще е новост за господин капитана, но тя ми каза, че оная била изпратена вчера в къщи от сеньоритата.

— Оная ли?

— Да, господин капитан, русата.

— Аха! Продължавай!

— Нали знаете, когато я оставихме на алкалда, той предложи да я вземе някой. Тогава една девойка каза, че били познати; имаше и някаква жена, майка на девойката. Предадохме им я без много приказки и двете я отведоха в една къща в гъсталака под града. Но тя не останала там.

— Тя не е там. Научих, че отишла другаде. Но не зная никакви подробности. Как е заминала?

— Ами, господин капитан, наскоро след това като слезли в къщата на ония жени, там пристигнала една кола, карана от някакъв тагно; и дъщерята, оная, гдето я казват Хосефа, се качила в колата, а с нея се качила и девойката; и двете заминали някъде надолу. А преди това нито Хосефа, нито майка и са виждали някога другата сеньора; как мислите, господин капитан, кой е изпратил и тях, и колата?

— Кой е, според Виченца?

— Сеньоритата, господин капитан.

— Ха! — извика изведнъж Робладо. — Сигурна ли е Виченца?

— Още има, господин капитан. Почти по същото време, когато заминала колата, или малко по-късно, сеньоритата излязла от къщи на кон, загърната в просто сарапе, със сомбреро на главата като някоя ранчера; и в тия дрехи, с които дама като нея сигурно е искала да се прикрие, тръгнала до задната пътека. Но Виченца мисли, че щом е отминала къщите, тя е свила към долния път и е настигнала колата. Бавила се дълго, имала е време значи да я настигне.

Това съобщение като че направи дълбоко впечатление на слушателя. По мургавото му чело пробягна сянка, в очите светна нова мисъл или намерение. Той помълча известно време, унесен в размишления. Най-после запита:

— Това ли са всичките ти новини, Хосе?

— Това са, господин капитан.

— Може да има и други от същия източник. Срещни се пак с Виченца тази вечер. Кажи й да следи внимателно. Ако успее да открие, че си пишат, ще бъде добре възнаградена, а и ти няма да бъдеш забравен. Разберете нещо повече за оная жена и за дъщеря й. Научете кой тагно ги е закарал. И колкото може по-бързо! Върви, Хосе!

Любимецът на капитана благодари с пискливия си глас, поздрави също тъй пискливо и се измъкна тихо от стаята.

Щом остана сам, Робладо скочи и започна да се разхожда неспокойно из стаята, като изказваше гласно мислите си.

— Ей богу! Не се сетих за такова нещо! Не допусках, че си пишат. Дяволите! Каква жена! Тя сигурно знае вече всичко, ако не сме успели да го заблудим! Трябва да следя и насам. Кой знае дали това няма да е клопката, в която ще го хванем? Любовта е по-силна примамка и от братската обич. Ха, сеньорита! Ако това стане, ще имам срещу вас залог, който вие надали очаквате, и ще се разберем без глупавия ви баща!

Като се повъртя известно време, унесен в сменящи се мечти за отмъщение и победа, той напусна стаята си и тръгна към тая на коменданта, за да му съобщи току-що получените известия.