Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Разбрал вече какво си изясняват индианците, Карлос пристъпи напред и разказа скромно с помощта на преводач как бе загинал вождът и какво участие бе взел сам той в схватката.

Одобрителен глъч се издигна от кръга на бойците, а по-буйните младежи се втурнаха към ловеца, стискаха му ръката и изказваха благодарността си. Повечето бойци разбираха, че нему дължат спасението си. И наистина неговият изстрел през нощта ги бе предупредил и бе попречил на панеите да ги изненадат в лагера; ако не бе той, денят сигурно би свършил другояче. А така, благодарение на пушечния сигнал, самите паней бяха изненадани и в това именно беше тайната на тяхното кърваво поражение и бягство.

Когато се разбра, че извън тази услуга ловецът на бизони се бе сражавал на тяхна страна и бе убил неколцина от враговете, сърцата на вакоите се изпълниха с благодарност. А щом узнаха, че бледоликият воин е отмъстил за любимия им вожд, благодарността на вакоите се превърна във възторг и няколко минути се чуваше само бурният му израз.

Когато възбудата постихна, старият воин, който изглеждаше общопризнат и много почитан говорител на племето, се приготви пак да заговори. Този път речта му бе отправена само към Карлос.

— Бели воине — каза той, — аз говорих с храбрите бойци на нашето племе. Всички смятат, че ти дължат дълбока благодарност, която не може да се изрази само с думи. Обясниха ти смисъла на нашите разисквания. Ние обявихме тържествено тук, че човекът, отмъстил за студеното тяло, което лежи пред нас, е наш бъдещ вожд. Не мислехме тогава, че този храбър воин е нашият бял брат. Сега вече знаем. Но бихме ли изменили затова на обета, на дадената дума? Не! Не може и да помислим такова нещо; и сега повтаряме със същата тържественост нашата клетва.

Повтаряме я! — екна целият кръг на бойците и всеки сложи тържествено ръка на сърцето си.

— Бели воине — продължи говорителят, — обещанието ни е свещено. Предложената чест е най-голямата, която можем да окажем. Този сан е бил носен винаги само от истински воини на племето вакои; никога слаб потомък на най-любимия вожд не е властвувал над храбрите ни бойци. Ние не се страхуваме, като ти оказваме тази чест, и ще се радваме, ако я приемеш. Чужденецо! Ние ще се гордеем, че имаме един бял вожд, щом той е боец като тебе! Познаваме те по-добре, отколкото мислиш. Чували сме за тебе от съюзниците си команчи; чували сме за Карлос, ловеца на бизони. Ние знаем, че ти си храбър воин. Знаем също, че не си нищо в собствената си страна, всред собствения си народ. Прости ни свободата, с която говорим — нали казваме самата истина! Ние презираме твоя народ от тирани и роби. Всичко това и още много неща за тебе ни е казано от нашите братя команчите. Така че ние знаем кой си; познавахме те, когато дойде между нас, радвахме се, че те виждаме, и търгувахме с теб като с приятел.

Сега те смятаме за брат и казваме: Ако няма връзки, които да те теглят към твоето неблагодарно племе, можем да ти предложим друго, което не ще бъде неблагодарно. Остани при нас, бъди наш вожд.

Когато говорителят привърши, последните му думи се понесоха като ехо от уста на уста и обиколиха целия кръг; после настъпи пълна тишина.

Карлос бе така изненадан, че известно време не можа да отговори. Изненадан бе не само от необикновеното предложение, направено по такъв необикновен начин, но и от това, че говорителят познава толкова добре неговия живот. Той бе търгувал доста много с команчите и беше в приятелски отношения с това племе; някои от тях дори навестяваха в мирно време селището Сан Илдефонсе. Все пак изглеждаше наистина странно, че тези диваци са забелязали обстоятелството — което беше неоспоримо, — че ловецът на бизони е почти изгнаник всред собствения си народ. Но сега нямаше време да размишлява за тия странни неща, защото бойците чакаха отговора му.

Той почти не знаеше какво да отговори. За безнадежден парий като него предложението изглеждаше привлекателно. В собствената си страна той бе почти роб, а тук ще бъде властелин, общопризнат господар.

Макар и диваци по име, вакоите бяха бойки, сърцати, мъжествени и човечни. Делата им показваха това. Сестра му и майка му ще споделят съдбата му, но Каталина? О! Само тази мисъл бе достатъчна, за да реши; нямаше какво да размишлява.

— Благородни воини! — отговори той. — Почувствувах с цялото си сърце честта, с която предлагате да ме удостоите. Бих желал да изкажа с думи колко съм ви признателен, но не мога. Затова ще говоря малко и откровено. Вярно е, че в собствената си страна не съм на почит — аз съм между най-бедните. Но има една връзка, която ме задържа там: една сърдечна връзка, която ме призовава да се върна. Вакои, аз свърших!

— Стига! — каза старият воин. — Стига, доблестни чужденецо; не нам се пада да разпитваме за подбудите на твоите постъпки. Дори ако не си наш вожд, ще си останеш наш приятел. Имаме още една — макар и твърде незначителна възможност — да ти покажем благодарността си: ти пострада от нашите неприятели, изгуби имуществото си, но то е намерено и пак ще бъде твое. Освен това каним те да останеш няколко дни при нас, да приемеш суровото ни гостоприемство. Ще останеш ли?

Поканата бе незабавно повторена от всички и също тъй бързо приета.

Около седмица след това едно атахо от петдесетина мулета, натоварени с бизонови кожи и тасахо се изкачи тежко по източния ръб на Ляно Естакадо и тръгна в северозападна посока из пустинното плато. Ариерото, яхнал една mulera113. беше метис. Подир мулетата вървяха три волски коли, карани от тъмнокожи пеони; тяхното скърцане изплаши дори койотите, които дебнеха из акациевите храсти. Смел ездач на хубав чер кон яздеше начело на кервана й се извръщаше често да погледне със задоволство великолепното атахо. Ездачът беше Карлос.

Вакоите се показаха много щедри. Кервана мулета и тежките товари те бяха подарили на човека, отмъстил за вожда им, Но това не беше всичко. Във вътрешния джоб на жакета си ловецът на бизони носеше една bolsa114, пълна с нещо много ценно, подарък от вакоите, които обещаха да му дадат някой ден още. Какво имаше в кесията? Монети? Пари? Скъпоценности? Не. Тя съдържаше само прах; жълт, лъскав прах. Злато.