Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Монахът беше същият, който бе присъствувал на вечерята у Вискара. Беше по-възрастният от двамата ръководители на мисията и във всяко отношение неин управител. Той се казваше падре Хоакин, а по-младият беше падре Хорхе. Вторият беше скорошна притурка в мисията, докато падре Хоакин беше неин ръководител почти от основаването, й. Така че той беше отдавнашен жител и познаваше житието и нрава на всеки обитател от долината По една или друга причина той изпитваше необуздана ненавист към семейството на ловеца на бизони, която бе изразил и на вечерята — при все че не бе посочил никаква причина за тази враждебност. Едва ли беше за това, че ги смята за еретици; защото макар и да осъждаше гръмко всички, които са вън от лоното на църквата, в сърцето си падре Хоакин малко се грижеше за такива неща. Усърдието му към вярата беше чисто лицемерие и светска хитрост. Нямаше в селището порочна проява, в която падре Хоакин да не е на първо място. Беше изкусен играч на моите, готов и да измами, ако му се удаде случай… общопризнат арбитър при борба на петли, винаги готов да заложи някоя и друга унция в такъв случай. В добавка на тези постижения падрето можеше да се похвали и с други. Когато е пийнал — а това не беше нещо необичайно, — той имаше навик да разказва за любовните си връзки и приключения от младини, че и от по-късна дата. При все че новопокръстените в мисията бяха уж все туземни тъмнокожи тагни, между тях имаше цяла тълпа метиси и метиски, наричани собринос и собринас157 на падре Хоакин.

Вие непременно ще помислите, че преувеличавам: ще си въобразите, че никой благоговеен отец не може да има такова поведение и все пак да е почитан от хората, между които живее. И аз бих мислил така, ако не бях видял и чул лично живота на свещениците в Мексико. Безнравствеността на падре Хоакин не можеше да се сметне изключение в неговото съсловие. Напротив, тя е нещо обикновено, за да не кажем всеобщо.

Така че това враждебно отношение на монаха към семейството на бедния ловец на бизони не можеше да се дължи на верско усърдие. Не. То беше някаква стара вражда към покойния баща… Някаква неприятност, която падрето бе изпитал от него още по времето на по-раншния комендант.

Падре Хоакин вървеше по асотеата важно и суетливо, от което личеше, че носи някаква новина; а тържествуващата му усмивка показваше, че, според него, новината ще е много интересна за тези, на които я носи.

— Добър ден, отче!… Добър ден, ваше преподобие! — поздравиха го едновременно комендантът и Робладо.

— Добър ден, господа — отговори падрето.

— Радвам се, че ви виждам, отче свети — каза Робладо. — спестявате ми една езда. Тъкмо тръгвах за мисията да посетя ваше преподобие.

— А ако бяхте дошли, капитане, щях да ви предложа едно истинско лакомство за обед. Получихме бизоновите езици.

— О, така ли? — извикаха едновременно Вискара и Робладо, и то с такъв интерес, че падрето малко се изненада.

— Ах, вие, лакоми Ladrones158! Виждам какво ви се иска! Иска ви се да ви изпратя малко от тях. Но няма да получите нито един резен… ако не ми дадете нещичко да измия този прах от гърлото си. Страшно съм жаден тази сутрин.

— Ха, ха, ха! — изсмяха се офицерите. — А какво да бъде то, отче?

— Хм! Чакайте да си помисля… Ех, нека е чашка бордо — от това, което получихте наскоро.

Червеното вино бе поръчано и донесено; падрето глътна една чашка и премляска като човек, който е разбрал и оценил доброто качество на виното.

— Първо качество, първо качество! — извика той, като вдигна очи към небето, сякаш всяко добро нещо трябваше да идва оттам и да отива нататък.

— Значи, падре — каза нетърпеливият Робладо, — вие получихте вече вашите бизонови езици? Върнаха ли се и ловците?

— Върнаха се. И тъкмо тяхното връщане ме носи насам.

— Чудесно! Та и аз щях да дойда по този въпрос в мисията.

— Да се обзаложим на една унция, че и двамата мислим за една и съща работа! — каза предизвикателно падрето.

— Не се обзалагам, отче, вие всякога печелите.

— Хайде, хайде! Вие ще дадете на драго сърце една унция за моите новини.

— Какви новини? … Какви новини? — запитаха нетърпеливо в един глас и двамата офицери.

— Още една чашка бордо, иначе ще се задавя. Прахът по това шосе е по-лош от чистилището! Ах, ето спасението!

Падрето глътна пак голяма чашка червено вино и мляска както и по-рано.

— А сега новините, драги падре!

— Значи, кавалери, нашите ловци се върнаха.

— После?

— Какво после? Донесоха ни новини!

— Какви?

— За нашия приятел, ловеца на бизони.

— За Карлос ли?

— За него.

— Какви новини. Видели ли са го?

— Не, не са видели него, а следите му. Открили са леговището му и знаят где се намира той сега.

— Чудесно! — извикаха Вискара и Робладо.

— Могат да го намерят във всяко време.

— Отлично!

— И така, кавалери, това е новината, която ви нося. Използувайте я, ако можете.

— Драги падре — отговори Вискара, — вашата глава е по-мъдра от нашите. Вие знаете положението. Нашите войници не могат да убият този негодник. Как бихте ни посъветвали да постъпим?

Падрето се почувствува поласкан от това доверие.

— Amigos — каза той, като улови и двамата едновременно, — аз мислих вече по това; и според мене, вие можете да свършите работата без ни един войник. Доверете се на тия двама ловци… доколкото е необходимо… Снабдете ги с всичко потребно за целта … изпратете ги да го гонят; и ако те не уловят оня еретически разбойник, значи, че аз, падре Хоакин, не разбирам от хора.

— Слушайте, падре — каза Робладо, — та и ние бяхме намислили същото нещо… За тая работа щях да дойда при вас.

— Добре сте намислили, кавалери. Според мене, това е най-добрият път.

— Но дали вашите ловци ще се съгласят на тая работа? Те са свободни хора и може да не им се иска да се заемат с такова опасно начинание.

— Опасно ли? — повтори падрето. — Обещавам ви, че опасността няма да ги възпре. Те са смели като лъвове и пъргави като тигри. Няма защо да се страхувате, че опасността ще ги уплаши.

— Значи мислите, че ще бъдат наклонни да свършат тая работа?

— Те са наклонни. Аз ги подготвих вече. И те си имат някакви основания да не обичат много ловеца на бизони; така че, кавалери, в случая не ще има нужда от особено убеждаване. Предполагам, че ще тръгнат с готовност, защото са чели възванието и ако се не лъжа, в главите им се върти мисълта за чудесното обещание, което се съдържа в него. Ако успеете да ги убедите, че ще получат добро възнаграждение, за по-малко от три дни ще ви донесат ушите, скалпа или целия труп на ловеца на бизони — каквото предпочитате. Уверен съм, че ще го уловят.

— Дали ще трябва да изпратим и войници с тях? Ловецът на бизони може да не е сам. Имаме основание да допускаме, че с него има някакъв метис… негова дясна ръка … А с такъв помощник те стават вече опасни за вашите ловци.

— Едва ли. Те са големи дяволи. Но по този въпрос може да се посъветвате със самите тях. Те ще знаят по-добре от нас дали се нуждаят от подкрепа. Това е тяхна работа, кавалери. Нека я решат сами.

— Да изпратим ли да ги доведат? Или вие ще ни ги пратите? — запита Робладо.

— Не мислите ли, че ще е по-добре един от вас да отиде при тях? Въпросът трябва да се уреди тайно. Ако се вестят насам и се срещнат с някого от вас, хората ще се усъмнят каква работа имате с тях и може случайно да му обадят. А ако стигне до ушите му, че тия приятели ще го гонят, изгледите да го заловят ще намалеят твърде много.

— Имате право, отче — каза Робладо. — Но как можем да влезем тайно във връзка с тия хора?

— Нищо по-лесно, капитане. Идете в къщата им — би трябвало да кажа в хижата им, защото те живеят в някаква колиба до скалите. Мястото е съвсем настрана от пътя. Й дали някой ще ви види, когато отивате там. Може да минете през една пътечка в гъсталака; но… аз ще ви пратя водач, който знае мястото и ще ви заведе. Предполагам, че тия хора ви чакат вече — аз им загатнах да си стоят в къщи, защото може да потрябват. Сигурно ще ги намерите сега у дома им.

— Кога можете да изпратите водача?

— Той е тук… тази работа ще свърши моят прислужник. Оставих го в двора … няма да губите време.

— Да, Робладо — добави комендантът, конят ти е готов … най-добре ще е да тръгнеш веднага…

— Тръгвам тогава падре!

— Естебан! Хей, Естебан! — викна падрето, като се наведе над стената.

— Тук съм, сеньор. — отговори един глас.

— Качи се по-скоро! Още в следния миг едно индианче се яви на асотеата и се приближи към падрето почтително със свалена шапка.

— Ще заведеш капитана през пътечката в гъсталака до хижата на ловците.

— Да, сеньор.

— И няма да казваш никому, че си го завел.

— Не, сеньор.

— Ако кажеш някому, ще опиташ бича.

Робладо слезе по стълбата, последван от момчето; помогнаха му да се качи на коня и той излезе от пресидия.

По покана на Вискара падрето изпразни още една чаша бордо, после каза, че в мисията го чака обед с току-що донесените лакомства, сбогува се и си тръгна към къщи.

Вискара остана сам на асотеата. Ако някой би го наблюдавал в това време, би видял, че лицето му придобива странно, неспокойно изражение, щом погледне случайно към Ла Ниня.