Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Карлос напусна пещерата си с предпазливост, която се налагаше на човек в неговото положение. Но тази нощ той беше по-внимателен от всеки друг път. Оглеждаше всеки храст и всяка скала край пътя, които биха могли да скрият някой враг. Защото през ума му бе минало подозрението, именно за хората, които бяха в засада толкова близо до него.

Неведнъж напоследък мисълта му се бе връщала към тях. Той ги познаваше добре, знаеше враждебните чувства, които и двамата, особено мулатът, имаха към него. Допускаше, че е възможно да ги пратят по следите му и знаеше, че те са в състояние да го открият. Това го обезпокои повече от всички разезди на драгуните и на неопитните им водачи. Той съзнаваше, че ако хитрият мулат и неговият не по-малко хитър събрат бъдат изпратени да го гонят, пещерата не ще може да го подслонява за дълго и ще се сложи край на лесното съобщаване със селището.

Тези мисли му създаваха безпокойство, което би било още по-голямо, ако той не смяташе, че ловците са из прериите. Но вярата, че са там, му даваше надежда, че ще може да уреди работите си и да се махне оттук преди тяхното завръщане. Тази сутрин обаче надеждите му се изпариха.

Той се бе върнал днес в скривалището си след разсъмване. Следен отблизо от съгледвачите, Антонио бе закъснял за срещата — затова завръщането на Карлос се забави. На връщане за пещерата попадна на пресни следи, идващи откъм северния край на Ляно Естакадо. Следите бяха от мулета, коне и кучета; като ги разгледа внимателно, Карлос разбра скоро по колко животни от всеки вид са минали. Разбра, че броят отговаря точно на животните, на жълтия ловец и другаря му; именно това пробуди у него подозрението, че тези хора са се върнали от лова из прериите!

По-нататъшният оглед го убеди напълно, че е така. Отпечатъците от стъпките на едното куче бяха съвсем различни от другите; макар и доста големи, те съвсем не бяха следи на обикновената местна порода. Той бе чувал, че жълтият ловец се е сдобил напоследък с едър испански копой. Това бяха навярно неговите следи.

Карлос вървя по следите до едно място, гдето те пресичаха обикновения му път към дола. За най-голяма своя изненада забеляза, че оттук един от конниците заедно с няколко кучета бе свил и тръгнал по неговите следи! Несъмнено беше, че този човек е търсел него. След известно разстояние обаче конникът се бе върнал към първоначалния си път.

Карлос би проследил и по-нататък пътя на тия приятели, щом разбра, че са минали оттук миналата вечер, но тъй като беше вече съвсем светло и пътят им водеше очевидно към селището, не посмя да продължи в същата посока, а се върна в скривалището си.

От тази случка той бе загрижен и обезпокоен през целия ден и когато излезе, мислеше пак за нея, затова беше толкова предпазлив.

Когато излязоха от дола, кучето, както вече казахме, се обърна към скалите и поизръмжа. Това накара Карлос да се спре и да погледне внимателно в същата посока. Но не забеляза нищо подозрително, а пък и кучето, след като поспря за малко, като че се успокои и продължи пътя си.

„Може да е надушило някой звяр“ — помисли Карлос, като подкара коня си и продължи да язди из равнината.

Когато излезе съвсем на открито, той ускори хода на коня и след шест-седем мили стигна до бреговете на Пекос. Тръгна надолу по течението все така предпазливо, докато наближи една горичка от ниски дървета до самия бряг. Тази горичка беше определеното място за срещата.

Когато наближи на стотина ярда от нея, ловецът на бизони спря в равнината. Кучето изтича пред него, обиколи горичката и се върна при господаря си. Тогава конникът навлезе смело под сянката на дърветата, слезе от коня, застана на единия край и започна да следи кога ще дойде очакваният вестоносец.

Чакането не трая дълго. След няколко минути видя как един прегърбен пешак подтичва из равнината. Когато стигна на триста ярда от горичката, той спря и подсвирна леко. Ловецът отговори на този сигнал и човекът навлезе с все същата походка в самата горичка. Беше Антонио.

— Следяха ли те, amigo? — попита Карлос.

— Както винаги, господарю; но успях да се измъкна без особена мъчнотия.

— Отсега нататък може да не бъде толкова лесно.

— Защо, господарю?

— Аз зная вече новините; жълтият ловец се е върнал, нали?

— Caramba! Така е! Как научихте, господарю?

— Тази сутрин, след като се разделихме, попаднах на едни следи … Разбрах, че са техните.

— Техните са били, господарю. Върнаха се миналата вечер; но имам и по-лоши новини.

— По-лоши ли? … Какви?

— Тръгнали са да ви гонят.

— Ха! Още сега ли? Предполагах, че ще тръгнат, но не толкова скоро. Отгде знаеш, Антонио?

— От Хосефа. Нейният брат е прислужник у отец Хоакин. Тази сутрин падрето го взел в пресидия, а оттам го изпратил да заведе капитан Робладо до колибата на жълтия ловец. Падрето заповядал на момчето да не казва никому, но като се върнало от мисията, то отишло у майка си и Хосефа, която се усъмнила, че е било по някаква необикновена работа, защото им показало сребърна пара, го накарала да признае всичко. То не могло да каже какво са говорили Робладо и ловците, но му се сторило, че когато си тръгвало обратно с капитана, ловците се приготвяли да заминат някъде. Като съпоставих всички тия новини, господарю, смятам, че са тръгнали да ви гонят.

— Сигурно, amigo… Не се съмнявам ни най-малко, че е така. Сигурно е, че ще ме изгонят от пещерата. Мисля, че подозират где се намирам. Ще трябва да опитам да си намеря друго убежище. Добре, че надуших навреме тези негодници… няма да ме уловят заспал, както сигурно се надяват, че ще стане. Други новини?

— Нищо особено. Хосефа видяла миналата вечер Виченца заедно с Хосе, но не е успяла да размени досега нито дума със сеньоритата, която била много строго наблюдавана. Утре Хосефа имала някаква работа при жената на вратаря и се надява от нея да научи нещо.

— Драги Антонио — каза Карлос, като пусна една монета в ръката на момъка, — дай я на Хосефа. Кажи й да свърши повече работа. Тя е единствената ни надежда.

— Не се бойте, господарю! — отговори метисът. — Хосефа ще направи всичко, каквото може, защото — той се усмихна — аз съм, струва ми се, нейната единствена надежда.

Карлос се засмя на чистосърдечното признание на своя верен другар, после почна да го разпитва, за други неща — за майка си и сестра си, за войниците, за съгледвачите и за дон Хуан.

За него Антонио не можеше да съобщи нищо ново. Дон Хуан бе задържан на другия ден след случката в пресидия и беше все още в затвора. Обвиняваха го, че бил съучастник на Карлос и щяха да го съдят, когато заловят и ловеца на бизони.

Разговаряха половин час, след това, като получи от метиса донесените провизии, Карлос се приготви да се върне в скривалището си в Ляно Естакадо.

— Ще ме намериш, пак утре вечер, Антонио — каза той на раздяла. — Ако нещо ми попречи да дойда, потърси ме в други ден и по други ден вечерта. А сега лека нощ, приятелю.

— Лека нощ, господарю.

С това пожелание приятелите — защото те бяха наистина приятели — се разделиха.

Антонио тръгна пак приведен и подтичващ към долината, а ловецът на бизони скочи на седлото и препусна към смръщените скали на Ляно.