Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Затварянето на някаква врата, когато се бе върнала по пътеката, не беше плод на въображението й. В същия миг действително се бе затворила врата — към спалните на прислужничките. Ако бе избързала, Каталина би могла да забележи една сянка, която изтича през вътрешния двор и влезе през скръцналата врата. Но тя бе закъсняла. Вратата беше вече затворена и всичко бе утихнало. „Може само да ми се е счуло така“ — помисли Каталина

Не бе й се счуло. Щом семейството се прибра да почива, вратата на Каталина бе поставена под наблюдение. Едно око следеше през всичкото време светлинната ивица между завесите на стъклената врата — окото на Виченца.

Рано привечер девойката поиска разрешение да излезе за малко. Позволиха й. Тя отсъствува около един час. Придружена от войника Хосе, отиде да се срещне с Робладо. На тази среща уговориха всичко.

Виченца трябваше да наблюдава господарката си в къщи и да я проследи до мястото на срещата. Като разбере где е то, трябваше да се върне колкото може по-бързо при Робладо, който определи где ще я чака, за да отведе нето и войниците при влюбените. Това беше, според Робладо, най-сигурният план за действие, той бе взел съответните мерки.

Спалнята на Виченца беше срещу спалнята на Каталина, а вратите на двете стаи бяха точно една срещу друга. Девойката видя през ключалката, че светлината угасва и сеньоритата се промъква през вътрешния двор. Тя я дочака да тръгне по пътеката към градината, после отвори тихо своята врата и се плъзна подир нея.

Когато сеньоритата беше вече успяла да отключи голямата градинска порта, метиската надничаше зад стената в началото на пътеката; щом чу, че господарката се връща — предупредена от стъпките й, — подлата съгледвачка се стрелна обратно в стаята си и затвори вратата.

Мина известно време, преди да се осмели да излезе пак, защото ключалката не можеше да й помогне сега. Все пак тя не отделяше окото си от нея и като видя, че господарката й не се връща в стаята си, предположи, че трябва да е продължила към градината. Виченца отвори пак тихо вратата, измъкна се навън, отиде на пръсти до пътеката и надникна. Не беше вече тъмно. Вратата беше отворена. Луната грееше и осветяваше целия път. Ясно беше, че сеньоритата е излязла оттам и е вече в градината.

Дали е в градината? Метиската си припомни мостчето; тя знаеше, че господарката й има ключ от неговата вратичка и я използува често и денем, и нощем. Може да е минала мостчето и да е излязла на поляната. Тогава Виченца може би не ще успее да открие в каква посока е тръгнала и ще провали целия план!

Докато тези мисли минаха набързо през ума и, девойката изтича по пътеката, после се сниши и тръгна колкото е възможно по-бързо по малката пътека към моста.

Като не Видя никого между овощните дървета и лехите с цветя, тя започна да се отчайва; но гъстата горичка в дъното на градината я насърчи, то беше подходящо място за среща, дори превъзходно за такава цел, както опитната метиска много добре знаеше.

Приближаването до тази горичка беше трудно. Между нея и цветните лехи имаше открита зелена морава. Всеки можеше да забележи от горичката кой отива нататък, особено в такава лунна нощ. Метиската разбра това, спря се и започна да обмисля как да се приближи.

Скоро откри една възможност. Откъм едната страна на моравата високата кирпичена стена хвърляше сянка, широка няколко фута. През тази сянка би било възможно да се стигне незабелязано до горичката. Девойката реши да опита.

Водена от вродената хитрост на расата си, тя легна по корем и стигна пълзешком до края на горичката, точно зад беседката. Там се спря, вдигна глава, надникна през листата, закриващи беседката, и видя; това, което желаеше.

В това време Каталина беше на мостчето, което беше по-високо от мястото на метиската, така че тя можеше да съзре фигурата на господарката си, очертана върху небесната синева. Видя я, че размахва бяла кърпичка. Отгатна, че това трябва да е знак… Зърна и светването в отговор на този знак. После видя как господарката й отключи и отвори вратичката.

Хитрата съгледвачка беше вече уверена, че мястото на срещата е самата горичка; и би могла да си тръгне с това съобщение; но Робладо й бе заповядал да не си тръгва, докато не види самата среща и се увери напълно за мястото й. Затова тя остана, гдето беше, и зачака по-нататъшните действия на влюбените.

Като забеляза сигнала, Карлос светна с някакъв прах, приготвен от по-рано. Той не забави отговора си на добре познатия знак. Само миг, за да отиде до коня, някакъв шепот, който животното разбра отлично, и ловецът напусна гъсталака; Сиболо тръгна по петите му.

Като стигна до моста, Карлос се наведе, каза тихо няколко думи на кучето и продължи пътя си. Сиболо не го последва, а легна на брега на реката.

В следния миг влюбените бяха заедно.

От мястото, гдето се бе свила, метиската видя срещата. Луната осветяваше лицата им — бялата кожа и русите къдри на Карлос се виждаха много ясно. Девойката познаваше ловеца на бизони. Той беше.

Видяла бе всичко, което беше потребно на Робладо. Срещата ставаше в горичката. Оставаше само да се върне при офицера и да му съобщи това.

Тъкмо когато се готвеше да пропълзи назад и се бе вече полунадигнала, за най-голямо нейно смущение влюбените тръгнаха през горичката към беседката, зад която тя се бе свила. Ако станеше или направеше опит да се отдалечи, един от двамата непременно щеше да я види.

Нямаше друг изход, освен да остане, гдето е — поне докато й се представи по-добра възможност да се махне, — и с това намерение тя клекна отново в сянката на беседката.

След миг влюбените влязоха и седнаха на пейките в малката беседка.