Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

До полунощ имаше още един час. Имаше луна, но тя беше още толкова близо до кръгозора, че скалите, които ограждаха южния край на долината, хвърляха дълги сенки над полето.

Успоредно с тези скали, почти до подножието им, един конник се движеше от долния край на селището по нанагорнището на долината. Предпазливият ход ма коня неспокойните погледи на ездача показваха, че той се движи със страх и иска да остане незабелязан. Явно беше, че затова именно не се отдалечава от сянката на скалите; щом стигнеше до някое място, гдето скалите бяха по-полегати и не хвърляха сянка, той се спираше за малко, оглеждаше грижливо местността и я прекосяваше набързо. Желанието да се скрие беше едничката причина да пътува под самите скали, защото малко по-далече от тях можеше да се намери много по-добър път.

Като измина няколко мили по този начин, конникът дойде най-после срещу града, който беше все пак на три мили от скалите. Оттук започваше път, който свързваше града с един проход между канарите вляво.

Конникът спря и погледа пътя, като че се двоумеше по него ли да тръгне, или не. Решението му бе отрицателно и той тродължи да язди още една миля в сянката на скалите. След това спря пак и огледа местността вдясно. Една тясна пътека водеше като че към града или някъде по-нагоре от него. След кратко оглеждане конникът сякаш разбра, че това е именно търсената пътека, и тръгна по нея, като се отдели от сянката на скалите и излезе на светло. Този конник, осветен от лунните лъчи, беше младеж с прекрасна осанка, облечен като ранчеро и яхнал великолепен жребец, чиято гладка черна козина лъщеше на сребристата светлина Лесно можеше да се познае кой е. Бялото лице и светлите къдри, които се подаваха под края на сомбрерото, не можеха да се забравят в тази страна на мургави хора. Беше Карлос, ловецът на бизони. Можеше да се забележи също, че едро куче вълк върви по петите ма коня. Беше Сиболо. Колкото повече конникът наближаваше града, толкова повече предпазливостта му изглеждаше да се увеличава. Местността пред нето, за негово щастие беше осеяна с групи дървета; а тук-там имаше и гъсти храсталаци, през които минаваше пътеката. Кучето навлизаше в тях пред него, но без шум и лай; а когато излизаше пак на открито, конникът спираше и оглеждаше мястото до следващия храсталак, преди да се опита да го премине.

По този начин той стигна най-после на няколкостотин ярда от града и можа да види градските стени и купола на църквата, който блестеше между върховете на дърветата. Някакъв зид, от който погледът му не се отделяше, беше по-близо от останалите огради. Той позна очертанията му, беше парапетът в къщата на дон Амбросио, към която конникът се приближаваше изотзад.

Той се спря в малка горичка, последната в равнината. Отсега нататък до самия дом на дон Амбросио местността беше открита и равна — до брега на описаната вече река, която протичаше зад градината. Местността беше ливада, собственост на дон Амбросио, използувана за паша на конете му. Те отиваха дотам по един груб мост на реката зад градинските стени. Но друг мост свързваше самата градина с ливадата. Той беше по-леко и красиво построен само за пешеходци. Беше направен всъщност само за прекрасната дъщеря на дон Амбросио, която излизаше оттук да се разхожда из ливадата. По средата на този мост имаше врата, която се заключваше, за да не се допускат нежелани гости в градината. От моста до горичката, гдето беше спрял Карлос, нямаше повече от триста ярда и само тъмнината пречеше на конника да го види. Но все пак, тъй като луната още грееше, той можа да забележи ясно високите стълбове и светлите крила на вратата, които блестяха на лунната светлина. Реката не се виждаше — на това място бреговете й бяха високи, — а самата градина бе закрита от горичка памукови дървета и мелии, които растяха в долния й край.

Като стигна в храсталака, Карлос слезе от коня, отведе го в най-тъмния кът между дърветата и го остави там. Не го завърза за дърво, а само закачи юздата на предния край на седлото, за да не се влачи по земята. Отдавна бе приучил прекрасното животно да стои, гдето го оставят, без да е вързано.

После тръгна към края на храсталака и застана там, втренчил поглед в моста и горичката зад него. Той вършеше всичко това не за пръв път, но никога вълнението му не бе било така силно и особено както сега.

Подготвил се бе за очакваната среща — решил бе да говори с откровеност, каквато не бе си позволил от скромност ни веднъж досега… Решил бе да направи предложение и неговото отхвърляне или приемане щеше да реши бъдещата му съдба. Сърцето му туптеше така, че в ушите му кънтеше всеки негов удар.

В града владееше пълна тишина. Всички жители си бяха легнали. Никаква светлина не прозираше от прозорец или врата. Всички бяха здраво затворени и залостени. По улиците не се виждаше никой освен пет-шест души от нощната стража на селището. Загърнати в тъмните си плащове, те седяха полузаспали на пейките пред къщите, като стискаха в ръка своите алебарди, а фенерите бяха оставени до нозете им.

Пълна тишина владееше и около дома на дон Амбросио. Голямата порта на сагуана беше затворена и залостена, вратарят се бе затворил в своята стаичка, което показваше, че всички обитатели на къщата са се прибрали. Ако тишината е равнозначна на сън, всички бяха заспали; но един лъч светлина, който се промъкваше между копринените завеси на стъклена врата и осветяваше смътно настилката във вътрешния двор, показваше, че поне един човек в този дом е буден. Светлината идваше от стаята на Каталина.

Нощната тишина бе нарушена внезапно от силен звън Часовникът на енорийската църква възвести полунощ.

Още не бе отекнал последният звън, когато светлината в стаята като че угасна изведнъж — защото престана да се вижда и между завесите.

Малко по-късно стъклената врата се отвори безшумно отвътре; една забулена женска фигура излезе оттам и се плъзна крадешком с лъкатушни движения по неосветената част на вътрешния двор. Изящната стройна снага не можеше да се прикрие от широката наметка, с която бе загърната; гъвкавостта на походката личеше въпреки сдържаното прокрадване. Беше самата сеньорита.

Като измина вътрешния двор, тя тръгна по широката пътека към градината. Тук се спря пред тежката врата, която затваряше достъпа откъм къщата. Само за миг. Изпод наметката се показа ключ и тежката заключалка се покори — макар и не лесно — на женствената силна ръка. Но не безшумно. Ръждясалото желязо скръцна в ключалката и накара девойката да трепне и да потрепери. Тя дори се върна малко по пътеката, за да се увери, че никой не е чул шума; застанала пред тъмната врата, тя огледа двора. Не се ли затвори някаква врата зад нея, когато се бе върнала? Така й се бе сторило. Разтревожена от този шум, тя постоя известно време, като разглеждаше различните врати, които водеха от къщата към задния двор. Затворени бяха всички, включително и нейната; защото тя я бе затворила на излизане. Смутена отначало от този въображаем шум, но вече полууспокоена, тя се върна към вратата.

Отвори я предпазливо, мина другата част на пътеката излезе на открито. Като вървеше все в сянката на дръвчетата и храстите, тя стигна до горичката в дъното на градината. Тук се поспря за миг, понадникна между стволовете на дърветата, огледа откритата полянка към горичката, гдето бе спрял Карлос.

Не се виждаше нищо освен очертанията на самата горичка; скритият в сянката мъж в тъмно облекло не можеше да се познае от такова разстояние.

Тя постоя малко, после се плъзна между дърветата и в следния миг беше вече в средната, най-висока част на моста срещу малката вратичка. Тук пак се спря, извади изпод наметката си бяла батистена кърпичка, вдигна я високо и я размаха.

Наоколо беше пълно със светулки, които святкаха пред тъмния фон на гъсталака; но те не й попречиха да съзре по-ярко светване, като пламване на кибритена клечка, което се появи между тях. То беше отговор на нейния сигнал!

Тя прибра кърпичката, извади малък ключ и го пъхма в ключалката. Това стана за миг, после отвори вратата, отдръпна се в сянката на горичката и зачака.

И в мрака дори очите й светнаха с пламенна любов, когато зърнаха сянката на мъжа, който тръгна пеша откъм храсталака към моста. Той беше за нея най-скъпият човек в Света; и тя чакаше наближаването му с пламнали страни и сърце, изпълнено с радостен трепет.