Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА

А какво стана с Карлос? Наистина ли бе отишъл отвъд Великата прерия? Не се ли завърна? Какво стана със Сан Илдефонсо?

Такива въпроси зададоха хората, защото разказвачът на легендата замълча за известно време. Погледът му блуждаеше из долината, като се спираше ту на скалата Ла Ниня, ту на обраслите в бурен развалини. Мълчанието му се дължеше на дълбоко вълнение.

Слушателите му, полуотгатнали вече съдбата на Сан Илдефонсо, очакваха нетърпеливо да научат края. След малко разказвачът продължи.

Карлос се върна. А какво стана със Сан Илдефонсо ли? Отсрещните развалини са отговор на този въпрос. Сан Илдефонсо загина. Откъде да научите как? О, разказът е страшен — разказ за кръвопролитие и мъст, разказ за отмъщението на Карлос.

Карлос, ловецът на бизони се върна, но не дойде сам. Петстотин бойци вървяха след него — червенокожи бойци, които го признаваха за свой водач … за свой, бял вожд. Бяха юначните вакои. Научили бяха патилата му и се заклеха да отмъстят за него!

Беше есен — късна есен, — най-хубавото годишно време в Америка, когато дивите лесове изглеждат изкуствено обагрени, а природата си почива от годишния си труд… Когато всички нейни същества, пирували на богатата трапеза, така щедро сложена от нея, изглеждат доволни и щастливи.

Беше лунна есенна нощ — сребристо пълнолуние, възпято в песните на много земи.

Тия лунни лъчи имаха същия блясък там, където жътвата беше непозната — в пустинното плато на Ляно Естакадо. Млад пастир, легнал край мълчаливото си стадо, бе пробуден от ръмженето на будното овчарско куче. Вълк ли беше, мечка ли, или червеникав кугуар161? Ни едно от тях. Погледът му зърна нещо съвсем друго, когато погледна към платото — нещо, което накара пастира да потрепери. Дълга върволица призрачни фигури минаваше през платото. Конници, Които яздеха в индианска нишка, съвсем гъсто един зад друг. Отиваха от изток към запад. Началото на редицата беше вече близо, но краят й не можеше да се види. След малко отрядът мина на двеста крачки от мястото, гдето беше легнал пастирът. Леко и безшумно се изниза напред. Не подрънкваха юзди, не звънтяха шпори, не тракаха саби. Чуваше се само тъпият удар на неподковани копита или изцвилването на нетърпелив жребец, усмирен веднага от ездача. Безшумно като призраци напредваха те. И изглеждаха още по-неземни в сиянието на лунните лъчи.

Пастирът се закова на мястото си, макар и да разбра че не са призраци. Разбрал бе кои са, разбираше и какво значи този разгънат строй. Бяха индиански бойци в поход. Лунната светлина му позволи да види още нещо. Видя, че всички са едри мъже, голи до кръста и от бедрата надолу, с нашарени гърди и ръце, въоръжени само с лъкове, колчани и копия; с една дума, бяха непокорени индианци, в боен поход.

Най-чудноват за пастира беше водачът, който яздеше начело на безгласния отряд. Той се отличаваше от другите по облекло, снаряжение и цвят на кожата. Пастирът видя. че той е бял!

Това го изненада отначало, но не за дълго. Този пастир беше един от най-съобразителните хора от племето си. Той именно бе открил останките на жълтия ловец и другарите му. Припомни си събитията от онова време. Размисли; и след няколко минути заключи, че белият вожд може да е само Карлос, ловецът на бизони! Предположението му беше вярно.

Първата мисъл на овчаря бе да спаси собствения си живот, като кротува. Но докато редицата отмина, му хрумнаха други мисли. Индианците бяха тръгнали на боен поход. Отиваха право към селището. Водеше ги Карлос, ловецът на бизони!

Той си припомни сега случките с Карлос ловеца, припомни си всичко; несъмнено беше, че ловецът на бизони се връща в селището, за да отмъсти на враговете си. Подбуден отчасти от родолюбие, отчасти от надежда за награда, пастирът реши веднага да осуети намерението му-ще изтича в долината да предупреди гарнизома! Щом редицата отмина, той скочи и се приготви да тръгне; но не бе оценил правилно съобразителността на Белият вожд. Доста отдавна вече странични разезди бяха обградили и наблюдаваха стадото му; в следния миг той бе пленен. А част от стадото му послужи за вечеря на отряда, който пастирът искаше да предаде.

До мястото, гдето намериха овчаря, белият вожд и бойците му бяха минали по един добре известен път — пътя на търговците. Оттук нататък водачът напусна тази пътека и без да продума, поведе дружината косо през платото. Дългата редица го следваше безшумно — както тялото на звяр се плъзга след главата.

След един час те стигнаха до края на Великата прерия — до едно място, което беше добре познато на вожда. Беше началото на дола, гдето се бе крил толкова пъти от враговете. Увери се че беше пълнолуние, луната бе вече ниско и лъчите й не проникваха в дълбоката пропаст. Тя беше потънала в мрак. Спускането бе мъчно, макар и не чак толкова с такива хора и с такъв водач.

Карлос прошепна нещо на този, който беше най-близо до него и подкара коня си към падината и в следния миг изчезна в сянката на скалите. Следващият боец предаде паролата назад и изчезна на свой ред в тъмнината; след това трети, четвърти, докато петстотинте конници бяха погълнати от страхотната бездна. Никой не остана на платото.

До някое време се долавяше непрекъснат тропот от хиляди копита по скалите и разхвърляни камънаци, но този шум стихна постепенно и пак настъпи пълна тишина. Нито конете, нито хората издадоха с някакъв звук, че се намират в дола. Чуваха се само гласовете на диви зверове, в чиито леговища бяха нахълтали бойците. Воплите на бухала, лаят на козодоя и безумният писък на орела.

Още един ден мина… Луната пак изгря… И исполинската змия, лежала цял ден притаена в дола, почна да се измъква безшумно оттам и да простира дългия си гръбнак през равнината край Пекос.

Стигнаха и минаха реката; кон след коня плиска струи из плиткия брод; след това блестящата редица пропълзява напред.

Като минаха реката към долното й течение, изкачиха се към платото над долината, гдето е Сан Илдефонсо.

Тук спират… Изпращат напред разузнавателни разезди… И редицата тръгва отново.

Началото и приближава скалата Ла Ниня, тъкмо когато луната залязва зад снежните върхове на Опера Бланка. От един час насам вождът язди бавно, сякаш я чака да залезе. Светлината и не им трябва вече. Тъмнината подхожда повече за предстоящото дело.

Спират се пак, за да разузнаят прохода. След това белият вожд повежда бойците си из теснината и след половин час петстотинте конници изчезват в гъсталака!

Предвождани от метиса Антонио, намират една полянка посред горичката. Тук бойците слизат и завързват конете си за дърветата. Нападението ще извършат пеша.

Минава половин час. Луната вече е залязла; и перестите облаци, отразявали известно време нейния светлик, постепенно потъмняват. Нищо не може да се различи на двадесет стъпки. Огромната грамада на пресидия, очертана върху тъмносивото небе, изглеждаше черна и мрачна. Часовия на кулите не се забелязва, но острият глас, с който се провиква от време на време „Centinela alerta!“162, доказва, че е на своя пост. Отговаря му часовият пред входа, после всичко стихва пак. Гарнизонът спи спокойно — дори нощните пазачи в сагуана, изтегнати на каменната банкета, са дълбоко заспали.

Пресидия не се страхува от Внезапно нападение … Не е имало слухове за индиански нашествия. Всички съседни племена са мирни; а заговорът на тагните бе потушен. Особена бдителност е почти излишна. Един часови на асотеата, един пред входа са достатъчни за обикновената охрана на гарнизона. Ха! Обитателите на пресидия и не мислят за близкия враг!

— Centincla alerta! — извика пак часовият от крепостната стена.

— Centinela alerta!! — отговаря другият откъм входа и но ни един не бди достатъчно, за да зърне тъмните фигури, които пълзят като огромни гущери към самите стени. Те се движат бавно и безшумно между бурени и треви и се приближават постепенно до входа на пресидия.

До часовия има фенер. Светлината, която стига донегде, му помага… Той не вижда нищо!

Някакво шумолене достига най-после до слуха му. Ей сега ще извика: „Тревога!“. Но не доживява да изрече тази дума. Пет-шест тетиви трепват едновременно, пет-шест стрели се забиват в тялото му. Пронизали са го в сърцето и той пада, почти без да охне!

Поток от тъмни фигури нахлува през отворената врата. Полусъбудените пазачи загиват, преди да грабнат оръжието си. Бойният вик на вакоите проехтява вече гръмко и стотици тъмнокожи бойци нахлуват като порой през сагуана.

Влизат във вътрешния двор. Обсаждат вратите на казармата… Обърканите и ужасени войници изскачат по ризи и падат под копитата на тъмнокожите нападатели. Отвред почват да трещят карабини и пищови, но стрелящите не доживяват да ги напълнят повторно.

Беше кратка, но ужасна борба. Викове, изстрели и стенания… Мощният глас на отмъстителния вожд и дивите викове на воините му… трясък на разбити и изкъртени врати. Звънтене на копия и саби, чести гърмежи от огнестрелни оръжия… се сливаха в едно, борбата беше страхотна!

Най-после завърши. Последва пълна тишина. Бойците не надават вече ужасния боен вик. Техните неприятели войниците — са разгромени. Всички помещения са разчистени, а обитателите им лежат в окървавени купчини на двора и пред вратите. Никаква милост. Всички са избити на място.

Не всички. Останали са двама… на които пощадиха живота. Вискара и Робладо са още живи.

Край дървените колони на оградата натрупват дървета и ги подпалват. Гъсти стълбове дим, размесени с огнени езици, се извисяват в небето. Дебелите борови греди на асотеата пламват, горят, пращят, събарят се и след малко пресидият е само куп димящи развалини!

Но червенокожите отмъстите ли не дочакват да видят това. Отмъщението на вожда им още не е завършено. Не само на войниците дължи отплата той. Заклел се е да отмъсти и на жителите на града. Цялото селище трябва да бъде унищожено!

И тази клетва бе изпълмена, защото още преди изгрев Сан Илдефонсо беше в пламъци. Стрели, копия и томахавки довършиха делото; стотици мъже, жени и деца загинаха под пламналите покриви на къщите си!

Като изключим индианските тагни, малцина оцеляха, за да разкажат за ужасното клане… На неколцина бели — между тях и на нещастния баща на Каталина — бе позволено да избягат и да отнесат в други селища разореното си състояние.

За дванадесет часа само Сан Илдефонсо — градът, пресидият, мисията, хасиендите и ранчите — изчезна от света. Загинаха обитателите на прекрасната долина!

Пладне е. Развалините на Сан Илдефонсо още димят. Досегашните му жители са мъртви, но градът не е съвсем безлюден. На празния площад са строени стотици тъмнокожи бойци, с лица към затворения квадрат. Те наблюдават необичайно зрелище — нова част от отмъщението на техния вожд.

На гърба на две мулета са вързани двама мъже. Те са разсъблечени и голите им гърбове са изложени пред мълчаливите зрители! При все че не са с развяващи се раса, лесно се познава кои са. Ниско остриганите коси и обръснатите темета показват, че са падретата от мисията.

Бичът се впива дълбоко в голата кожа, те охкат високо и се извиват. Усърдно молят мъчителите да спрат публичния бой. Никой не обръща внимание на молбите им.

Двама бели, застанали наблизо наблюдават наказанието. Те са Карлос ловецът на бизони и дон Хуан — ранчерото. Свещениците искат да ги умилостивят, но напразно. Сърцата на двамата мъже са окаменели.

— Спомнете си майка ми… сестра ми! — мълви Карлос.

— Да, лицемерни попове, спомнете си! — добавя дон Хуан.

Прорязващият бич плющи отново, докато отреденото наказание се повтаря пред всички ъгли на площада.

Тогава откарват мулетата пред енорийската черква, потъмняла и останала без покрив; връзват ги, а гърбовете на вързаните оставят към зрителите.

Една редица бойци се строяват по-надалеко, навеждат лъковете си и по даден знак цял рой стрели излитат със свистене. Страданията на падретата свършват. И двамата са мъртви.

Стигам до последното действие на страшната драма; но то не може да се опише с думи. Защото ужасът му затъмнява всичко, станало досега. Мястото на действието е скалата Ла Ниня — където Карлос извърши великолепния си подвиг на празника Сан Хуан.

Сега ще се покаже друго ездаческо изкуство. Но колко различни са тези, които ще го извършат… Колко различни са и тия, които ще го гледат!

Двама души са застанали на коне върху издадения край на скалата. Не яздят доброволно, защото се вижда, че са вързани на седлата. Ръцете им не държат поводите, а са отзад на гърба; нозете, събрани под корема на конете, са вързани с ремъци от сурова кожа. За да не могат да се обръщат на седлата, други ремъци, които излизат от яките кожени колани, завързват здраво телата отзад и отпред. При такова връзване, никой кон не може да отхвърли ездача, ако не отхвърли и седлото, а то се задържа от много здрави подпруги. Тези конници не ще могат да скочат от седлата, докато не извършат необикновения си подвиг.

Но той не е доброволен. Това личи ясно от лицата им. Чертите и на двамата издават ужасно вълнение — най-жалък страх и най-черно отчаяние!

И двамата са мъже на средна възраст… И двамата са офицери в парадна униформа. Но и без нея можем да познаем че са смъртните врагове на Карлос — Вискара й Робладо. Само че сега не са вече негови врагове, а пленници. Защо са вързани на конете? За каква подигравка? Подигравка ли? Ха, ха, ха!

Погледнете! Конете им са диви мустанги! Погледнете пак! Очите им са вързани с кожени колани. Защо? Ще видите.

До всеки кон е застанал по един тагно и го задържа с мъка. Животните са до ръба на скалата, обърнати към най-издадения нос на Ла Ниня.

Индианците са строени също с лице към скалата. Редиците им не шумят. Зловещо мълчание владее тук. Начело е вождът на черния жребец; всички погледи са втренчени в него, сякаш очакват някакъв знак. Лицето му е бледо, неподвижно и строго. Не е завършил още своето отмъщение. Той не разменя нито дума с жертвите си, Това е свършено вече. Те знаят своята участ. Гърбом са към вожда и не го виждат, но тагните, застанали до конете, са втренчили в нето поглед с необичайно изражение. Какво чакат? Само знак!

Този знак се дава всред ужасна тишина. Тагните отскачат вляво и вдясно, като оставят мустангите свободни. Нов знак към строените бойци, които пришпорват конете и се втурват напред с ужасен рев.

Копията им бодват хълбоците на мустангите и животните с вързаните очи политат към скалата.

Предсмъртният стон на ездачите е заглушен от виковете на преследващите конници!

Всичко свърши само за миг. Изплашените мустанги скочиха от скалата и отнесоха във вечността своите ездачи!

Тъмнокожите бойци се събраха до ръба на скалата и се спогледаха с мълчалив ужас.

Един воин тръгна да излезе още по-напред; спря коня си на самия край и погледна към пропастта. Беше белият вожд.

Той погледа няколко мига безформения куп долу. Видя, че никой не мърда. И хора, и коне бяха мъртви, омазани, пребити и пръснати — ужасни наглед!

Той въздъхна дълбоко, сякаш бе стоварил тежко бреме от сърцето си, обърна се и промълви на своя приятел:

— Изпълних клетвата си, дон Хуан — отмъстих за нея!

Залязващото слънце видя как дългата редица индиански бойци се изниза от долината и тръгна към платото Ляно Естакадо. Но те не си отидоха така, както бяха дошли. Връщаха се по домовете си, натоварени с плячка от Сан Илдефонсо — тяхна законна бойна награда.

Ловецът на бизони яздеше пак начело, а до него беше ранчерото дон Хуан. Току-що преживените страхотни гледки помрачаваха челата им; но сянката се разсея постепенно, като помислиха за бъдещето. И двамата очакваха щастливо посрещане след това пътуване.

Карлос не остана за дълго с приятелите си индианци. Като получи обещаното съкровище, той продължи на изток и си направи плантация край брега на Червената река в Луизиана. Тук заедно с прекрасната си съпруга, със сестра си, с дон Хуан и някои от старите прислужници преживя много години в мир и благоденствие.

От време на време ходеше на лов в земите на старите си приятели — вакоите, — които го посрещаха всякога с радост и още го почитаха за свой вожд.

Нищо вече не се чу за Сан Илдефонсо. Никакво заселище не се основа пак в прекрасната долина. Тагните — освободени от робството, в което падретата ги бяха вплели — хвърлиха с радост полуцивилизования живот, на който ги бяха приучили. Някои си потърсиха подслон в други заселища, но повечето се върнаха към старите си навици и станаха пак прерийни ловци.

Съдбата на Сан Илдефонсо би направила може би по-голямо впечатление в други времена; но тя съвпада с особена епоха от историята на Испанска Америка. Тъкмо по това време испанската власт в американския континент започна бързо да запада и гибелта на Сан Илдефонсо беше само отделен епизод измежду много други, пак така драматични. Почти по същото време падна Гран Киаира, Або Чилили и стотици други прочути селища. Всяко имаше своя история … и свой кървав роман… много по-интересен може би от току-що разказания от нас.

Само случаят ни отведе в прелестната долина на Сан Илдефонсо … и пак случаят ни срещна с човек, който помнеше легендата — легендата за белия вожд.