Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Но ето че се появиха обстоятелства, които щяха сякаш да попречат на коменданта и неговия капитан да изпълнят намерението си. Така поне можеше да се предположи. Не бе изминало и едно денонощие от описания разговор, когато слух за индианско нашествие стигна до града и се пръсна из всички къщи в долината. Според този слух, една дружина индиански бойци — не се знаеше апахи ли, юти ли, или команчи — се явила близо до селището в пълна бойна украса и облекло!

Това беше, разбира се, указание за враждебни намерения и трябваше да се очаква нападение на някоя част от селището. Първият слух бе последван от друг, много по-съществен — че индианците нападнали някои овчари по платото, недалеко от самия град. Овчарите избягали, но кучетата им били убити и голям брой овце откарани към планинските укрепени лагери на крадците.

Съобщението този път беше по-определено. Индианците били юти; принадлежали към онзи клон от племето, който ловувал източно от Пекос, и сигурно бяха решили да предприемат този поход за грабеж, преди да се върнат в страната си, при изворите на Дол Норте. Овчарите ги видели много ясно и познали бойната им украса.

Твърде вероятно беше наистина тези индианци да са от племето юта. Те бяха направили напоследък набег до селищата в прекрасната долина на Таос. Чули са за благоденствието на Сан Илдефонсо и са решили да нахълтат и тук. Освен това както апахите, така и команчите бяха в мирни отношения със селището и от няколко години се ограничаваха да опустошават само областите Коахуила и Чиуауа. Никакво предизвикателство не бе им дало повод да подновят враждебните действия, а пък и самите те не бяха дали признаци на подобно намерение.

През нощта след открадването на овцете бе извършена по-значителна кражба, и то в самото селище. Откаран бе голям брой добитък от едно скотовъдно стопанство в долния край на долината. Изплашените ковбои бяха видели грабежа, но бяха предпочели да избягат и да се скрият в сградите на фермата.

Досега не бе извършено никакво убийство, защото не бе оказана съпротива на грабителите. Не бяха нападнати и жилища. Индианците бяха може би някаква малобройна банда, но не се знаеше след колко време може да се увеличат на брой и да извършат по-големи пакости.

Жителите на долината и на града бяха разтревожени. Навсякъде владееше уплаха. Обитателите на пръснатите ранча напускаха нощно време домовете си и се приютяваха за по-сигурно в града или в големите асиенди, които се затваряха щом се мръкне, а редовно сменяни стражи бдяха по асотеите136 им до зори. Уплахата на жителите беше голяма — още по-голяма поради обстоятелството, че от дълго време живееха в добри отношения с индианските бойци, та нападение от тяхна страна беше нещо ново, съвсем неочаквано.

И не е чудно, че бяха разтревожени. Имаше защо. Те знаеха, че при такива неприятелски нашествия дивият враг действува крайно безчовечно — убива мъжете, а щади само младите жени, които отвлича в тежко робство. Това беше много добре известно, защото и сега хиляди техни сънароднички бяха в ръцете на дивите индианци, отделени завинаги от своите семейства и приятели! Не е чудно тогава, че в селището владееше страх и трепет!

Комендантът изглеждаше особено бдителен. Той обиколи начело на войската си съседните равнини, стигна и до подножието на планините. Патрули от войниците му сновяха по цяла нощ из долината. Населението бе посъветвано да си стои в къщи и да барикадира вратите в случай на нападение. Всички се възхищаваха от усърдието и дейността на военните защитници.

Комендантът печелеше всеки ден нови възторзи. Това беше първата действителна възможност да прояви „храбростта“ си, защото, откакто бе дошъл, не бе имало опасност от индианско нападение. По времето на предшественика му бе имало няколко; хората помнеха, че в такива случаи, вместо да търсят диваците, войниците се затваряха в казармите, докато неприятелят напусне долината заедно с всичкия добитък, който е успял да събере! Каква разлика с новия комендант! Какъв храбър офицер беше полковник Вискара!

Тревогата трая няколко дни. Още не бе извършено никакво убийство, нито бе отвлечена някоя жена; а понеже действуваха само нощем, индианците бяха сигурно малобройни — някаква малка разбойническа шайка. Иначе отдавна биха се явили дръзко посред бял ден, за да вършат по-големи грабежи. През тия дни майката и сестрата на ловеца на бизони живееха без каквато и да е закрила в самотното си ранчо, а може би се страхуваха от индианците по-малко от което и да е друго семейство из долината. Това се дължеше на няколко причини. Преди всичко на това, че бяха проучени да омаловажават опасностите, които ужасяваха по-страхливите съседи. После — бедната им хижа надали би привлякла алчните индианци, чиято очевидна цел беше грабежът. Малко по-нагоре по долината имаше много по-богати ранча. Така че индианците едва ли щяха да ги закачат.

Но спокойната им увереност имаше и друго, много по-здраво основание, което беше донегде семейна тайна. Като търгуваше с всички съседни племена, Карлос се познаваше с индианците и беше в приятелски отношения с почти всички вождове. Една от причините на това приятелство бе, че Карлос беше американец. Чувствата на индианците към американците по това време и дълго след това бяха такива, че всички американски търговци или трапери можеха да пътуват на малки групи из земите на апахите и команчите, без да бъдат обезпокоявани, докато и най-големите мексикански кервани биваха нападани и ограбвани! Жестоката враждебност на тия племена към саксонците настъпи много по-късно; и то предизвикана от голям брой варварски постъпки, извършени от самите бели.

В отношенията си с индианските бойци ловецът на бизони не забравяше никога малкото си ранчо; той съветваше винаги майка си и сестра си да не се страхуват от индианците в негово отсъствие и ги уверяваше, че те няма да ги безпокоят.

Единственото племе, с което Карлос не беше в приятелски отношения, бяха хикарилите — малобройна бедна ласмина, която живееше в планините на североизток от Санта Фе. Те бяха клон от апахите, но живееха отделно и нямаха почти нищо общо с прочутите разбойници от южните краища — мезкалерите и вълкоядците.137

По тия причини следователно малката Росита и майка й, макар и ненапълно спокойни, се страхуваха от слуховете много по-малко, отколкото съседите им.

Дон Хуан идваше от време на време в ранчото и ги съветваше да се приберат в неговия дом — голяма и солидна сграда, защищавана от самия него и от многобройните му пеони. Но майката ма Росита се смееше на страховете на дон Хуан; а самата Росита отказваше, разбира се, от деликатност да приеме поканата.

Беше трета нощ, откакто се бе разчуло за индианците. Майката и дъщерята бяха оставили вретеното и стана и се готвеха да легнат на примитивните си постели върху измазания с глина под, когато видяха, че Сиболо скочи от рогозката си и изтича със свирепо ръмжене към вратата.

Ръмженето се превърна в лай — ожесточен лай, от който личеше, че навън има човек. Вратата беше затворена с резе; но старицата тръгна без да пита кой е, да отвори вратата.

Едва се бе показала, когато в ушите й писна дивашки индиански вик, а един удар с тежка сопа я повали на прага. Въпреки че кучето яростно нападаше, няколко диваци, отвратително нашарени и накичени с пера, нахълтаха със страхотни крясъци в къщата, като размахваха оръжието си; почти веднага те изнесоха вън от ранчото девойката, която пищеше от ужас. И я вързаха на гърба на едно муле.

Индианците взеха и някои вещи, които им се сториха — някак по-ценни, после подпалиха ранчото и побързаха да се махнат.

Росита видя пламъците, докато седеше вързана на мулето. Видяла бе майка си, простряна на прага; извлекли я бяха всъщност почти през това наглед безжизнено тяло; а покривът беше вече в пламъци.

— Горката ми майчица! — мълвеше в ужас девойката. — О, боже! О, боже! Какво ще стане с горката ми майчица!

Почти едновременно с това нападение или малко по-късно индианците се появиха и пред къщата на ранчерото дон Хуан, но след като покряскаха и изпратиха няколко стрели по асотеата и вратата, те си отидоха.

Дон Хуан се изплаши за приятелите си в малкото ранчо. Щом индианците се отдалечиха от жилището му, той се измъкна и закрилян от тъмнината, тръгна натам.

Твърде скоро пламъците на горящата сграда светнаха пред него и смразиха кръвта в жилите му.

Той не спря. Не беше на кон, но бе въоръжен и се втурна безумно напред, решен да защити Росита или да умре!

След няколко минути беше пред вратата на ранчото; там за най-голям свой ужас намери припадналата старица, с разкривени, призрачни черти, озарени от пламтящия покрив. Огънят не бе стигнал още до нея, но само след няколко мига тя щеше да бъде погълната от пламъците.

Дон Хуан я извлече в градината, после се защура отчаяно около сградата, като викаше Росита.

Никой не му отговори. Само пращенето на огъня … въздишките на нощния вятър… стоновете на планинската кукумявка и воят на койотите отговориха на тревожния му зов.

Изгубил всяка надежда, той се върна към простряното тяло и коленичи да го разгледа. За негова изненада старицата беше още жива, а след като намокри устните й с вода, тя започна да идва на себе си. Беше само зашеметена от тежкия удар.

Най-после дон Хуан я взе на ръце, пое по добре познатата пътечка и се върна в своя дом с товара си и натежало сърце.

На другата сутрин случката се разчу из цялото селище и засили ужаса на жителите. Комендантът обиколи демонстративно града с доста голяма войскова част и след много шумни и безполезни приказки тръгна към посоката, в която предполагаха, че са се оттеглили индианците.

Войниците се върнаха доста преди мръкване с обичайния доклад: Los barbaros no pubimos alcauzar.

Казаха, че вървели по пътеката до Пекос, която диваците били прегазили, за да продължат към Ляно Естакадо.

Тази новина донесе известно облекчение, защото се предполагаше, че щом разбойниците са тръгнали в тази посока, грабежите им ще престанат. Отишли бяха навярно да се присъединят към останалата част от племето, която беше някъде из ония места.