Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

След половин час мулатът и самбото — имената им бяха съответно Мануел и Пепе — бяха готови за път. Приготовленията им не заеха и половината от това време; четвърт час бе посветен на гисадото, после всеки изпуши по една цигара, докато конете изядат пет-шест кочана прясна царевица, която им хвърлиха.

Като изпушиха цигарите си, ловците се метнаха на седлата и тръгнаха.

Мулатът беше въоръжен с дълга американска ловна пушка и също такъв нож, наречен по-късно, „бовм“, от здрава, дебела стомана със заострен край, остър и от двете страни на няколко инча от върха — ужасно оръжие за ръкопашен бой. Донесъл беше тези оръжия от долината на Мисисипи, гдето се бе научил да борави с тях.

Самбото имаше една ескопета, закрепена с ремък малко полегато отстрана на седлото, едно мачете на бедрото и лък с колчан стрели на гърба. В известни случаи, например при лов на дивеч, когато трябва да се нанесе безгласен удар, лъковете се предпочитат пред огнестрелното оръжие. Стрелата може да се пусне по-бързо от куршума, а ако първият удар не улучи, по-малко вероятно е жертвата да забележи присъствието на врага.

Освен тези оръжия и двамата имаха по един пищов, затъкнат в пояса, и ласо, навито и закачено на върха на седлото.

Всеки носеше отзад провизиите си — няколко резена тасахо и студени тортили, вързани в парче еленова кожа. Двойна кратуна за вода, няколко паласки и торби допълваха снаряжението им. Две едри, мършави кучета, свирепи и диви като господарите си, клинкаха по петите на конете. Едното беше от местна вълча порода, другото — испанско ловджийско куче.

— Накъде, Манл? Направо за Пекос ли?

— Не, момко, трябва да се покатерим, да поизбиколим. Ако ни видят из долината… някой може да се сети накъде сме тръгнали … Ще прати да му кажат, че отиваме. А разбере ли той — няма лесно да забогатеем … Не… Да минем нагоре по старата пътека … да пресечем сухия дол… и оттам на Пекос. По-дълъг път, ама по-опечена работа, момко Пеп.

— Caramba! — извика Пепе. — Тежко катерене ще падне! Моето животинче е капнало от гонене на бизони… Надали ще се изкачи.

След кратка езда из храсталака и покрай скалите те стигнаха до едно място, гдето някаква урва водеше към платото. Минаването по тази урва беше мъчно, защото беше много стръмна. Всеки друг кон освен планинските мустанги би отказал да мине, но мустангите се катерят като котки. И кучетата дори пропълзяват с мъка по това нанагорнище. Въпреки почти отвесния наклон ловците слязоха от конете, запълзяха нагоре, влачейки след себе си животните, и скоро излязоха на платото.

Като си поотдъхнаха и те, и животните, двамата ловци се качиха на седлата и тръгнаха бързо през платото право на север.

— Слушай, момко Пеп — промълви мулатът, — дали няма да срещнем някой овчар, тръгнал за антилопи; чуваш ли?

— Аха, Манл! Разбирам!

Това бяха единствените думи, които размениха в продължение на десет мили път. Движеха се един след друг — мулатът напред, самбото след него — кучетата най-отзад. И те вървяха едно след друго — испанското преди местното.

Като изминаха десет мили, стигнаха до коритото на пресъхналата река, която пресичаше пътя им. Същата, покрай която Карлос и дружината му бяха минали, когато бягаха след случката в пресидия. Ловците тръгнаха по нея и поеха — както бе сторил Карлос — надолу, за да стигнат до устието й при бреговете на Пекос. Тук имаше гора, гдето те слязоха и завързаха конете си за две дървета. При все че се бяха върнали неотдавна от дълъг път и бяха минали в бърз ход повече от тридесет мили, животните не изглеждаха изморени. Макар и мършави, те бяха яки, жилави и силни като всички коне от тази порода и всеки от тях би могъл да измине още сто мили, без да грохне.

Господарите им знаеха добре това, иначе не биха тръгнали на тоя лов тъй уверени в успеха.

Може да препусне с черния кон — обади се мулатът, като погледна мустангите. — Ама скоро ще го пипнем пак, а момко Пеп?

— Chinga160! Ще го пипнем!

— Две кранти изпотяват един жребец, а, момко Пеп?

— Chingara! Ще го поизпотят, Манл.

— Ама на мен не ми се поти … Ще караме леката, а, момко Пеп?

— Вярно, Манл.

— Ловецът на бизони трябва да е в пещерата … седи си там. Где по-добро място? Няма да го уловят заспал… Войниците не ходят по-далеч от прохода… в долината си е по-лесно… А ловецът ходи насам-натам под носа на съгледвачите. Няма где другаде да водят следите… Само в пещерата. И конят е там, и всичко. А кога излиза? Там е работата, момко Пеп.

— Вярно! Да знаем кога влиза … и кога излиза …

— Е, да знаем това — работата е лесна. Лесно ще му турим клопка, момко Пеп.

— Денем трябва да си е там.

— Така ще е… Ходи в село… ама ходи нощем, то, се знае. Ходи, момко Пеп, може да не е в ранчото, ама някъде наблизо. Може да ходи при Антон. Антон няма да ходи в пещерата. гуеро е хитрец, знае, че не бива! Той ходи при Антон, а?

— Да следим Антон?

— Да следим Антон ли? Не бива … Може да се разправяме с двамата наведнъж. Па и не ща да убивам Антон … Не ща да пакостя на Антон … А по-лошо ще е, ако и Антон е с него… Не става, момко Пеп — гуерото ни стига … Стига ни да пипнем него. Трябва да го пипнем! Няма да го убием … Тая работа си е тяхна. Няма защо да следим Антон… Само да научим где е оня. Ако не научим, трябва да следим Антон.

— Не може ли да идем при пещерата денем, Манл? Нещо позабравих мястото.

Може, ама на една миля… не по-близо… и ако е заспал. Кога ли спи? Казвай, момко Пеп?

— Ами ако е буден?

— От една миля ще види, че влизаме в дола… ще се метне на коня … ще хукне из прерията … Може три дни да го гоним … може и да не го догоним, момко Пеп.

— Слушай, братко Манл, сетих се. Да идем до края на дола, да се скрием там, докато мръкне, после, като се стъмни, Да пропълзим из тясното. Той ще мине оттам, когато излиза. Тогава какво ще кажеш? Може да гръмнем, като минава!

— Ух, момко Пеп! Не се ли сещаш, че ще загубим половината награда … всичко ще пропадне, като гръмнем на тъмно? Дявол да го вземе, не бива! Ще вземем цялата награда … да се оправим за цял живот… Ще го уловим жив, такъв Ще го уловим, само тъй!

— Бива — съгласи се самбото, — ще го оставим да излезе от дола и кога иде по-далеко, ще влезем в пещерата и ще чакаме да се върне. Какво ще кажеш?

— Умна приказка, момко Пеп… горе-долу така ще направим … само няма да влезем в дола, додето гуерото не се махне. Ще седим наблизо… Видим ли, че излезе, ще тръгнем за пещерата … Така ще го уловим. Слънцето е на залез, време е да тръгваме … Хайде!

— Да вървим!

И двамата се качиха на конете и продължиха към брега на реката. Тук нямаше брод, но какво от това? Без да се бавят нито миг, те навлязоха с конете в реката и минаха отсреща. Кучетата ги последваха. Всички излязоха мокри на отсрещния бряг. Вечерта беше студеничка, но имаха ли значение топлината и студът за такива хора? Нямаха значение; и мокрите дрехи; потеглиха веднага към ръба на Ляно Естакадо, а когато стигнаха там, свиха вдясно и тръгнаха покрай самите скали.

Като вървяха така все покрай ръба около две-три мили, стигнаха до едно разклонение на скалата, което се издаваше към равнината и постепенно се изостряше, колкото повече се спущаше от Ляно Естакадо. То завършваше с купчина или по-точно с няколко купчини усамотени скали и обли големи камъни, струпани едни до други. Нямаше никакви дървета, по тъмните скали, натрупани безредно едни върху други; мястото изглеждаше като залесено. А между канарйте и в проломите им можеше да се скрие голяма дружина от хора и коне.

Този скалист нос беше именно целта, към която се бе насочил мулатът. Този нос образуваше едната стена на дола, гдето се намираше пещерата, а друг подобен хребет го заграждаше откъм южната му страна. Между тях в скалата се вдаваше дълбока падина, отгдето една тясна, мъчно проходима пътека се изкачваше към платото. Беше същият дол, гдето беше избит добитъкът на младия ранчеро дон Хуан. Добитъкът не се виждаше вече, но костите му още се белееха, пръснати из поляната, оглозгани от вълци, мечки и лешояди.

Ловците стигнаха най-после до мястото, за което бяха тръгнали. Отведоха конете си между пръснатите камъни и ги вързаха здраво. После пропълзяха из пукнатините в канарите и стигнаха до върха на хребета. Оттук се виждаше цялото устие на дола, широко около триста ярда, така че никой човек или кон не би могъл да влезе или да излезе, без да го забележат, ако не се случи нощта да е съвсем тъмна. Но те очакваха да има луна и с нейна помощ щяха да забележат дори и котка, ако влезеше в дола.

Като си намериха удобно място, те легнаха така, че да не ги види никой, който би минал из поляната долу, било отпред, било отзад. Конете им бяха вече скрити между купищата камъни.

Планът беше съвсем ясен и на двамата. Те имаха основание да вярват, че докато се крие, ловецът на бизони сигурно ще живее в пещерата, за която се отиваше през този дол и която мулатът добре познаваше… че Карлос излиза нощем и отива към селището — пещерата беше само на десетина мили от неговото ранчо… и че негде по пътя се среща с Антонио, който му съобщава новините и в същото време му носи храна.

Намерението им беше да чакат, докато Карлос излезе, за да заемат пещерата и да го нападнат, когато се върне. Можеха да го причакат наистина и на излизане, но това можеше да завърши и с неуспех. Не можеха да го уловят, когато е на кон. Би трябвало да се приближат дотолкова, че да могат да стрелят по него; както каза мулатът, биха могли и съвсем да го загубят.

Освен това ни един от двамата не искаше да вземе само скалпа му. Особено мулатът бе решил да спечели двойната награда, като го залови жив. Макар че би ги изложило на по-голяма опасност, залавянето му щеше да ги възнагради двойно, а за пари тези негодници бяха готови на всичко. Наистина те не бяха толкова храбри, та да желаят открита схватка. Знаеха донегде нрава на гуерото, но се осланяха на предимството, което ще си осигурят с хитрост. Отначало бяха решили да го намерят и да го уловят, когато спи; сегашният план беше последица от размишленията им из пътя. В съзнанието на Мануел той се бе оформил много преди самбото да загатне за това.

Те се уповаваха на предположението, че жертвата им не подозира това преследване — надали е чул, че са се върнали от лова на бизони, и няма да е нащрек. Ако научи, че те именно са тръгнали да го гонят, Карлос ще се отбранява другояче, не така, както срещу войниците. Ловците бяха сигурни в това. От войниците той можеше да се скрие всякога в Ляно Естакадо, но работата беше съвсем друга с хора като двамата ловци, които, макар и да не можеха да го заловят още първия път, щяха да го следят и намерят, гдето и да отиде.

Обаче мулатът и самбото вярваха, че русокосият няма и да подозре присъствието им, докато го пипнат. Затова бяха толкова уверени в своя успех.

Наистина те бяха взели мерки, които осигуряваха този успех при условие че предположението им е вярно… тоест при условие че ловецът на бизони е сега в пещерата, а през нощта ще излезе от дола.

Скоро щяха да разберат дали е така … Слънцето бе вече залязло. Нямаше да чакат дълго.