Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА

В нашата страна на студени подтици, на пресметлива и користна любов не можем да разберем, а едва ли бихме и повярвали безумно смелите постъпки, към които тази дълбока страст подбужда в други земи.

Любовта на испанките достига често мощ и възвишеност, неизпитвани и непознати от народи, за които и любовта дори е само стока. Любовта на тези високо издигнати жени е често истинска страст — самоотвержена, неудържима, бурна — изместваща всичко друго и запълваща изцяло душата. Синовна обич, семейни връзки, нравствен и обществен дълг — всичко трябва да отстъпи. Любовта надделява над всичко.

Такава беше любовта, която пламтеше в сърцето на Каталина де Крусес.

На другото блюдо на везните тежеше синовната обич, общественото положение, богатството и безброй други съображения. Любовта надделя над всичко; покорна на този подтик, Каталина реши да захвърли всичко друго.

Наближаваше полунощ и големият дом на дон Амбросио беше тъмен и тих. Стопанинът не беше в къщи. Вискара и Робладо даваха в пресидия голямо пиршество, на което бяха поканени всички първенци от селището. Между тях беше и дон Амбросио. Така че по това време той пируваше и се веселеше.

Пиршеството не беше за дами, затова Каталина не присъствуваше. То беше всъщност уредено набързо — като празненство, с което трябваше да завършат зрелищата през деня. Офицерите и свещениците ликуваха и бяха замислили и уредили заедно този неочакван банкет.

Градът бе стихнал, а в дома на дон Амбросио нямаше знак за живот. Вратарят още се навърташе край главния вход, като чакаше завръщането на господаря си; но сега беше седнал отвътре, на банкетата в сагуна и изглеждаше заспал.

Тези, които искаха да е заспал, го следяха.

Някой отвори голямата врата на конюшнята. В рамката й се показа човешка фигура. Беше конярят Андрес.

Конюшнята беше тъмна. Ако беше осветена, биха могли да се видят четири оседлани и обяздани коня, заставали по местата си. Би се забелязало и друго нещо, още по-странно — копитата на всеки кон бяха увити с груби вълнени парчета, завързани около глезените. Това бе направено с някаква умисъл.

Вратата на конюшнята не се виждаше от сагуана; но конярят се показваше от време на време, промъкваше се крадешком и надзърташе зад ъгъла. Явно беше, че наблюдава вратаря. Като се поослушваше малко, конярят се връщаше пак на мястото си до тъмния входна конюшнята и заставаше там, както и по-рано.

До някое време тесен лъч светлина се промъкваше между завесите на една стъклена врата — вратата на стаята на сеньоритата! После светлината изчезна внезапно; а след няколко мига вратата се отвори без шум. Фигурата на една жена се промъкна тихо навън и тръгна в сянката покрай стената към входа на конюшнята. Щом стигна до отворената врата, тя се спря и повика тихо:

— Андрес!

— Тук съм, господарке — отговори конярят, като попристъпи малко по на светло.

— Оседлани ли са всички?

— Да, сеньорита.

— Обви ли копитата им?

— До едно, сеньорита.

— Ох, какво ще правим с него? — продължи съкрушено жената, като посочи към сагуана. — Не ще можем да излезем преди да се върне татко, а тогава може да е вече късно. Santissima!

— Защо да не наредя и вратаря, сеньорита. както наредих момичето? Мога да се справя с него.

— О, Виченца ли? Как се справи с нея?

— Тя е в градинската къща — вързах я, запуших и устата и я заключих. Сигурен съм, че няма да се покаже, докато някой не я мамери. Не се бойте от нея, сеньорита. Така ще наредя и вратаря; само да ми кажете.

— Не, не, не! Кой ще отвори на баща ми? Не, не, не — не бива! — тя се замисли. — Ако излезе, преди да закараме конете, ужасно ще му липсват… могат да го проследят… да го настигнат. А уверена съм, че ще излезе. Колко време ще му трябва? Не много. Той ще може лесно да отвърже ремъците. Зная… защото веднъж казваше, че може: света дево! Може би е вече свободен и ме чака! Трябва да бързам … А вратарят!… Ха!

При това възклицание тя се обърна внезапно към Андрес. Хруммал й бе сякаш някакъв нов план.

— Андрес, драги Андрес, слушай! Ще я наредим!

— Да, сеньорита.

— Ето как. Изведи конете изотзад, през градината … Можеш да ги преведеш през реката?

— Без мъка, господарке.

— Добре. Отведи ги тогава през градината. Чакай!

Тя погледна към дългата пътека, която водеше до входа на градината — точно срещу сагуана, отгдето можеше да се види. Ако вратарят не е заспал, непременно ще види четирите коня, когато минават оттам, колкого и да е тъмно. Явяваше се значи такава мъчнотия.

Каталина трепна изведнъж, като че намисли начин да я преодолее.

— Ще стане, Андрес. Иди до сагуанада и виж дали, е заспал. Върви смело. Ако е заспал, добре. Ако не е, заприказвай го. Накарай го да отвори малката врата и излез на вън. Подлъжи го да излезе и той и гледай да го задържиш там. А аз ще изведа конете.

Това беше приемливо предложение и конярят се приготви за стратегическа среща с вратаря.

— Като мине малко време, промъкни се по следите ми в градината, й внимавай да свършиш добре тая работа, Андрес. Ще удвоя наградата ти. А нали ще дойдеш с мене, няма от какво да се страхуваш.

— Готов съм да дам живота си за вас, сеньорита.

Златото е могъщо. То спечели якия Андрес и направи по-верен от най-верния приятел. За злато той беше готов веднага да удуши вратаря.

Вратарят, не спеше — само дремеше, както умеят да дремят испанските вратари. Андрес приложи хитростта, предложи, му пура и след няколко минути нищо неподозиращият вратар излезе с коняря пред вратата и двамата останаха да пушат отвън.

Каталина прецени где са по шепота на гласовете, които достигаха до тъмната конюшня; промъкна се до един от конете, хвана поводите и изведе животното. Няколко минути бяха достатъчни да го заведе в градината и да го върже за едно дърво.

След това се върна за втория, после за третия и за четвъртия, като върза всички, както бе вързала първия.

Отиде още веднъж до двора. Само да затвори вратата на конюшнята и да заключи стаята си; като затвори и двете врати, погледна към главния вход, после се измъкна към градината. Тук се качи на своя кон, взе в ръка поводите на още един, и зачака.

Не чака дълго. Андрес бе пресметнал добре времето, защото след няколко минути се появи пред входа на градината, затвори вратата след себе си и отиде при господарката.

Хитростта бе успяла отлично; вратарят не заподозря нищо. Андрес му бе пожелал лека нощ, като каза, че отива да си легне.

Дон Амбросио можеше да се върне сега, когато пожелае. Щеше да се прибере по обичая си в своята спалня и нямаше да научи до сутринта каква загуба го е сполетяла.

Отвързаха копитата на конете и като нагазиха колкото е възможно по-тихо във водата, прекараха и четирите коня през реката. Когато се изкачиха на отсрещния бряг, тръгнаха най-напред към скалите, но скоро се върнаха и поеха по една пътека през гъсталака, която водеше надолу. Тази пътека щеше да ги изведе до ранчото на Хосефа.