Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

На другия ден ново произшествие изненада жителите: на Сан Илдефонсо, доста възбудени вече от много необичайни случки.

Към обед взвод копиеносци мина през града по посока на пресидия. Връщаха се от преследването на „убиеца“ — така наричаха Карлос. Никаква следа от него; войниците попаднали из планинските разклонения на голяма дружина индиански бойци и водили страхотна битка с тях! В тази битка били ранени голям брой индианци, но те успели както винаги, да отнесат мъртвите си — затова войниците се връщаха без скалпове! Докарали бяха обаче много по-сигурен трофей от тази победа — една девойка от селището, която бяха отнели от диваците и която капитан Робладо, храбрият водач на похода, предполагал да е отвлечената преди няколко дни от едно ранчо в долния край на Долината!

Капитанът спря на площада заедно с няколко дуидо които пазеха освободената пленница. Останалите войници продължиха към пресидия.

Робладо реши да спре в града и да заобиколи оттук защото пътят му минаваше от другаде — по три причини. Първо, да предаде пленницата на гражданските власти.

Второ, всички да видят предаването и да разберат от това живо доказателство, че е бил извършен голям подвиг; и трето, да се поперчи пред един балкон.

Капитанът постигна тези три цели, но последната не точно така, както би желал. При все че тръбата свиреше непрекъснато, за да възвести наближаването на войниците… при все че освободената пленница бе поставена на лично място в строя… и при все че конят на Робладо, смущаван от острите шпори, се извиваше в най-прекрасните пози — всичко бе напразно: Каталина не се показа на балкона! Нейното лице не се виждаше между лицата на служащите и слугите; и ликуващото изражение на победоносния водач се смени с мрачно разочарование, щом отмина балкона. След няколко минути той слезе от коня пред Каса де Кабилдо, гдето предаде девойката на алкалда и другите градски власти. Това тържество бе придружено от гръмка реч, в която освобождаването на пленницата бе предадено с поразителни подробности; изказано бе съчуствие към близките на девойката, които и да са те; говорителят завърши словото си, като изказа мнение, че нещастната пленница е сигурно девойката, за която се знаеше, че била отвлечена преди няколко дни.

Всичко това беше много правдоподобно и приемливо; и след като повери пленницата в ръцете на алкалда, Робладо се качи на коня си и тръгна всред буря от похвали от страна на властите и възторжени „Viva!“ от страна на населението.

„Господ да ви възнагради, капитане!“ Тази благословия достигаше до слуха му, докато си пробиваше път през тълпата.

Някой наблюдателен физиономист би открил в този миг в крайчеца на окото му едно доста странно изражение — смесица от насмешливост и силно желание да се разсмее. Храбрият капитан наистина едва се сдържаше да не се изсмее пред своите почитатели; въздържаше го само желанието да запази шегата в тайна, докато ще може да й се наслади заедно с коменданта, при когото бързаше да отиде.

А ние да се върнем при пленницата.

Тълпата се притискаше около нея, всеки искаше да задоволи любопитството си. Колкото и да е странно, но това чувство надделяваше. Съчувствието, което би могло Да се очаква в такъв случай, беше много по-слабо. Малцина прошепнаха „Pobrecita“!143 — нежният израз на мексиканското състрадание; това бяха главно бедните мургави туземки. Добре облечени търговци, все едно дали бяха пришелци, или креоли, мъже или жени, поглеждаха равнодушно или само с болезнено любопитство.

Това равнодушие към страданието не е никак обичайно за жителите на Ню Мексико — имам предвид главно жените в тази страна, защото мъжете са твърде груби.

Това държане би било следователно необяснимо, ако не се знае едно обстоятелство, което беше основно в случая. Всички знаеха коя е тази девойка … Знаеха, че е сестра на ловеца на бизони, Карлос… на Карлос убиеца! Това именно им пречеше да проявяват най-добри чувства.

Възмущението на хората против Карлос беше много силно. „Убиец“, „разбойник“, „неблагодарник“ — бяха имената, които му прикачваха. Негодяй! Да убие кроткия лейтенант! Любимеца на града! И за какво? За някаква жалка свада или от ревност! Добър повод наистина! Това не беше никакъв повод изобщо, а просто кръвожадност от страна на този демон, на този светлокос еретик. Неблагодарен негодяй … Да се опита да отнеме живота и на доблестния комендант, който бе направил всичко възможно, за да отърве сестра му от дивите индианци!

И най-после бе успял! Само като се помисли! Ето я, здрава и читава в къщи благодарение на същия този комендант, който изпрати своя капитан и войниците си да я освободят, на същия човек, когото брат й се бе опитал да убие! Демон! Убиец! Разбойник! Всички ще се радват, ако го видят на бесилото! Никой „истински католик“ не би постъпил като него … Никой! Само грешният еретик … кръвожадният американец! О, как ще го накажат, щом го заловят!

Такива бяха чувствата на простолюдието с изключение може би на бедните роби — indios mansos — и на неколцина креоли, които не одобряваха постъпката на Карлос, но бяха революционно настроени и мразеха от все сърце испанското управление.

При такова отношение към ловеца на бизони не е чудно, че се проявяваше толкова малко съчувствие към нещастната му сестра.

Никой не се съмняваше, че девойката е неговата сестра, при все че малцина от присъствуващите я познаваха. До деня на фиестата нейният брат, така прочут сега, беше твърде малко известен на жителите на града, гдето се явяваше много рядко, а тя още по-малко и малцина от присъствуващите я бяха виждали по-рано. Но несъмнено беше, че е негова сестра. Златистите коси, бялата кожа, румените страни — нещо твърде обикновено в други части на света — бяха рядкост в Ню Мексико. Обявата, разлепена по стените, гласеше, че те са отличителни белези на убиеца. Девойката не можеше да е друга освен негова сестра. А имаше и хора, които я бяха видели на фиестата, гдето красотата й бе предизвикала и възхищение, и завист.

Тя беше прекрасна, както винаги, при все че страните й не бяха така румени, а очите и имаха особено несвястно изражение. Тя или съвсем не отговаряше на задаваните й въпроси, или казваше в ответ нещо неразбираемо. Седеше мълчаливо, но няколко пъти изхлипа странни, неразбираеми изрази, в които се повтаряха думите „индианци“ и „диваци“.

— Esta loca144 — промълви някой на съседа си. — Мисли, че е още при диваците.

Може би имаше право. Във всеки случай не беше между приятели.

Алкалдът запита дали между присъствуващите има някой — роднина или приятел, — комуто би могъл да я предаде.

Напред пристъпи една току-що пристигнала девойка — поблана. Тя познавала нещастницата. Щяла да се погрижи за нея и да я заведе у дома си.

Побланата беше придружена от една метиска, навярно нейна майка. Двете отведоха освободената пленница, а тълпата скоро се разпръсна и се върна към различните си занимания.

Девойката и двете жени, които я водеха, свиха по една тясна уличка, водеща към предградието, гдето живееха най-бедните хора. Като минаха уличката, те излязоха на полето; след това поеха една самотна пътека през гъсталака и след няколкостотин метра стигнаха до малко кирпичено ранчо, гдето влязоха. След няколко минути пред вратата спря кола, карана от един пеон.

Уловила за ръка девойката, побланата излезе от къщи и двете се качиха в колата.

Щом седнаха на сламата, нахвърляна за тази цел в колата, коларят подкара воловете и тръгнаха. Като измина пътеката в гъсталака, колата пое главния път, който водеше към по-долните селища в долината.

Докато пътуваха, побланата гледаше приятелски другарката си и й помогна да си нареди място за сядане, за да я предпази, колкото е възможно повече, от друсането на колата. Отнасяше се към нея със съчувствие и утеха, но по нищо не личеше, че я е познала или че са се познавали някога. Явно беше, че девойката не е виждала никога Росита.

Бяха се отдалечили на около една миля от града и продължаваха да се движат по самотния път, когато видяха, че зад тях препуска някакъв ездач, и то с такава бързина, че да може да ги настигне за няколко минути. Той яздеше прекрасен мустанг, който

Когато наближи колата, ездачът извика на коларя да спре; тогава се разбра, че ездачът е жена — това пролича от мекия плътен глас. Нещо повече — ездачът беше млада дама от висшето общество, както личеше от меките бузи, копринената коса и нежните черти. Отдалеко бе съвсем естествено да я вземат за мъж. Плещите й бяха наметнати с обикновено сарапе; широкополо сомбреро скриваше почти напълно лъскавите черни коси; освен това тя яздеше по общоприетия обичай в тази страна — като мъж.

— Как, вие ли сте, синьорита? — запита изненадано побланата с почтителен поклон.

— Ха, ха! Та не ме ли позна, Хосефа?

— Не, синьорита; как да ви позная, като сте тъй предрешена?

— Предрешена ли? Та това е обикновено облекло!

— Така е, синьорита, но не и за дама като вас.

— Трябва наистина да съм предрешена, защото срещнах доста познати, които не ме поздравиха. Ха, ха!

— Горкичката! Уви! Уви! — продължи тя, като промени внезапно тона си и погледна с нежно съчувствие другарката на Хосефа. — Колко ли е страдала! Горкото мило девойче! Страхувам се, че това, което ми казаха, е вярно. Света дево! Колко прилича …

Тя не довърши. Забравила бе присъствието на Хосефа и пеона и изказваше гласно мислите си. Незавършеното изречение се бе изплъзнало неволно от устните и.

Опомнила се внезапно, тя погледна остро и двамата. Пеонът се занимаваше с воловете, но лицето на побланата изразяваше любопитство.

— На кого, синьорита? — запита невинно тя.

— На един мой познат. Не е важно на кого, Хосефа — при тези думи дамата сложи пръст на устните и погледна многозначително към пеона.

Хосефа, която знаеше тайната й и отгатна за кого става дума, замълча. След миг дамата приближи мустанга си до колата откъм Хосефа, наведе се към нея и й прошепна:

— Остани долу до сутринта. Не ще можеш да се върнеш до довечера. Остани! Може би ще чуеш нещо. Ела рано — не у нас. Стани навреме за утрешната служба. Ще ме намериш в църквата. Може би ще успееш да видиш Антонио. Ако го видиш, предай му това нещо — един елмаз на златна халка блесна в пръстите й, след това изчезна в стиснатата шепа на побланата. — Кажи му за кого е… но не бива да знае кой го праща. Ето и пари за разходите ви, както и за нея; ти пък ги дай на майка й, ако ги приемат. — При тези думи тя пусна една кесия в скута на Хосефа. — Донеси ми вест! О, донеси ми вест, мила Хосефа! Добър път!

Последното пожелание бе изречено набързо; още докато го произнасяше, тя смуши красивия мустанг и препусна обратно към града.

Нямаше защо да се съмнява, че Хосефа ще изпълни поръчението да „остане долу до сутринта“, защото това пътуване беше еднакво важно и за побланата. Хубавичката Хосефа беше изгора на метиса Антонио; така че и да го види, и да не го види, нямаше да бърза да се върне още тази нощ. Ако го види, щеше да остане с радост; ако не — щеше да остане с надежда да го види.

При пълна кесия с песи, от които само една шеста щеше да стигне за всички разходи, и при изгледите да срещне Антонио, тежката каруца се преобрази изведнъж за нея в прекрасна каляска с пружини и кадифени седалки, за каквито Хосефа беше само слушала, без да ги е виждала някога.

Добросърдечната девойка оправи пак сламата за сядане, сложи главата на Росита на скута си, покри я със своето ребосо, за да я предпази от вечерната роса, и каза на пеона да подкара колата. Той извика гръмко: „Хайде, хеей!“, смуши воловете с остена и ги подкара пак по прашния път.