Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

— Е, Робладо — запита комендантът, — каква е другата стрела на лъка ми?

— Не можете ли да отгатнете, господин полковник?

— Не напълно — отговори Вискара, макар и да знаеше, че може. „Другата стрела“ беше от някое време в ума му. Той бе помислил за нея в деня на първото си поражение, докато гневът му го подтикваше към мъст. А и оттогава насам бе мислил за нея — често, много често. Въпросът му беше съвършено излишен, защото знаеше много добре, че отговорът на Робладо ще бъде „насилие“.

И бе наистина такъв.

— Но как?

— Вземете няколко души от хората си, идете нощем и я отвлечете. Това е толкова просто! Така би трябвало да постъпите още отначало с такава прелестна светица. Не се бойте от последиците. Те не ги преживяват много жестоко. Зная, че и други са опитвали това средство. Тя ще се примири, преди да се върне ловецът, уверявам ви.

— А ако не се помири?

— От какво има да се боите?

— От мълвата, Робладо, от мълвата!

— Ех, господин полковник, много сте плах в случая. Погрешно постъпвахте досега, но това не значи, че няма да успеете в бъдеще. Само че работата трябва да стане нощем. Тук имате стаи, дето никой не може да влиза — някои и без прозорци; стига да ви потрябват. Кой ще се сети! Вземете ония от хората си, на които можете да се доверите. Не ви трябва и един взвод дори, а пет-шест войници ще вържат пет-шест езика. Все едно, че ще откраднете риза. Всъщност ще откраднете само ризка. Ха, ха, ха! — и негодникът се разсмя на просташкото сравнение и още по-просташката шега. Към смеха се присъедини и полковникът.

Той все още се колебаеше да прибегне до това крайно средство. Но не от някакви благородни чувства. При все че не беше толкова груб негодяй, колкото другаря си, той се въздържаше не от някакво изтънчено чувство. Свикнал бе през целия си живот да гледа с безсърдечно равнодушие чувствата на тия, на които бе направил зло; и сегашното му колебание не се дължеше на никакъв размисъл за бъдещото щастие или страдание на девойката. Не, движеха го съвършено различни подбуди. Робладо бе казал истината, когато го обвини, че е плах. Вискара наистина беше страхлив. И само страхът го възпираше.

Той не се страхуваше, че за тази постъпка някой ще му отмъсти с побой. Беше толкова могъщ, а близките на предполагаемата му жертва толкова незначителни, та нямаше от какво да се страхува в това отношение. Можеше без особена мъчнотия да налага смъртно наказание — и на най-невинните, — като му придаде законна окраска. Нищо по-лесно от това, да набеди някого в предателство, да го затвори и погуби — особено сега, когато бунтът на индианците и креолската революция заплашваха испанската власт в Америка.

От друго се страхуваше Вискара — от мълвата. Едно явно отвличане не би могло да се запази задълго в тайна. Щеше да се разкрие, а щом се разкрие, такава забавна случка щеше бързо да се разчуе. Целият град щеше да я разправя, а имаше и друга, по-неприятна вероятност. Би могла да се разчуе и вън от селището, да стигне до по-високо място, например до ушите на вицекраля! От това се боеше комендантът.

И то не защото дворът на вицекраля беше по това време образец на нравственост. Той би бил твърде снизходителен към всякаква тирания или разврат, вършени безшумно; но от политичност едва ли би простил такова открито отвличане. Предпазливостта на Вискара беше всъщност основателна. Той не можеше да повярва, че случката ще се запази в тайна. Някой от използуваните негодяи можеше да стане после издайник. Те са наистина негови войници и той би могъл да ги накаже както иска, но каква полза от това? Все едно да заключи конюшнята след открадването на жребеца!

А дори ако войниците не го издадат, можеше ли да се надява, че работата ще остане скрита? Преди всичко девойката има гневлив брат. Той не е тук. наистина; но тук е ревнивият любовник; а и братът може да се върне след време. Самото отвличане ще бъде приписано именно нему, на Вискара. Посещението му, опитът на посредницата и отвличането на девойката ще бъдат свързани и приписани само нему, а братът — и то какъв брат! — и любовникът — и то какъв любовник! — нямаше да премълчат подозренията си. Той можеше да вземе да се отърве от двамата, но тези мерки трябваше да бъдат насилствени, следователно опасни.

Така мислеше Вискара и така започна да спори с Робладо. Той не искаше да бъде разубеден — защото желаеше от все сърце да се постигне целта, — но искаше само общо да обмислят и да намерят по-безопасни средства за осъществяването й.

И наистина намериха по-безопасен начин. Измисли го Робладо, по-хитър и по-смел от двамата. Като тропна неочаквано с чашата си по масата, той се провикна:

— Vamos133, Вискара! Ей богу, измислих!

— Bueno! Bravo!!134

— След двадесет и четири часа ще можете да се радвате на изгората си, ако желаете, а при това и най-изпитаните клюкари в селището няма да узнаят нищо; и не ще има от какво да се страхувате. Ех, какво чудесно хрумване!… Тъкмо каквато трябва, amigo!

— Не ме измъчвай, camarada! Планът, планът!

— Почакайте да пийна една глътка! Ожаднях, само като помислих за тая чудесна хитрост!

— Пий тогава! — извика Вискара, като наля вино с израз на радостно очакване.

Робладо изпразни на един дъх чашата, после се наведе към коменданта и му разказа тихо и поверително това, което бе намислил. Разказът, изглежда, задоволи слушателя, защото след като го изслуша, той извика: „Браво!“ — и скочи като човек, получил радостна вест.

Той започна да се разхожда възбудено, после се изсмя гръмко и извика:

— Caramba! Приятелю! Ти си голям тактик! И великият Конде135 дори не би проявил такава стратегия! Santissima virgenl Майсторски измислено! Обещавам ти, camarada, че ще се изпълни в най-скоро време!

— Защо ще отлагате? Защо да не се изпълни веднага?

— Вярно — да почнем веднага да се готвим за забавния карнавал!