Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Игрите продължаваха. Поваленият от ловеца на бизони бик е вързан и върви унило през полето. Той няма да участвува вече в играта; затова го отвеждат с ласо да го предадат като награда на победителя.

Изкарват втори бик и нова дузина ездачи хукват подире му.

Те изглеждат по-сполучливо подбрани или по-скоро бикът не тича като първия, защото всички веднага го настигат и задминават в главоломната си бързина. Най-неочаквано обаче животното прави завой и се втурва назад, право към зрителите!

Побланите в колите, сеньорите и сеньоритите започват да пищят. Има защо: още десет секунди и разяреното животно ще бъде всред тях!

Преследващите го ездачи са все още далеко зад него. Поради главоломната бързина внезапният обрат в посоката ги остави твърде назад. И първите дори не могат да го настигнат навреме.

Всички други ездачи са слезли от конете си. А никой пешак не би дръзнал да спре връхлитащ разярен бик.

Смут и викове сред мъжете, ужас и писъци между жените. Мнозина ще загинат може би. Никой не знае дали не ще бъде между тях.

Редица коли, пълни с ужасени хора, се проточват от двете страни на трибуната към равнината и образуват по този начин нещо като полукръг. Бикът прониква в този полукръг, насочва се по колите и се втурва право към трибуната, решен сякаш да си пробие път в тази именно посока. Дамите са наскачали, обезумели от уплаха, готови сякаш да скочат върху рогата на чудовището, от което се страхуват. Преживяването им е наистина ужасно.

Тъкмо в този миг откъм колите излиза човек с ласо в ръка. Той не е на кон. Щом се отделя от тълпата, той завъртва ласото над главата си и свистящият възел впримчва рогата на бика.

Без да губи миг, човекът притичва до едно дръвче, почти в средата на полукръга и бързо навива другия край на ласото около ствола му. След миг би било късно.

Възелът е току-що вързан, когато едно силно дръпване показва, че бикът е опънал докрай въжето; сломеният звяр е отхвърлен сега назад със здраво впримченото в рогата му ласо. Паднал е пред самите нозе на зрителите!

— Bravo! Viva! — се чуват стотици гласове, когато; хората се съвземат достатъчно от страха си, за да могат да викат.

— Да живее! Да живее Карлос ловецът!

Защото той именно бе извършил и този ловък и смел подвиг.

Но бикът не беше още надвит. Той беше задържан само в определен кръг — догдето се простираше ласото — и като се вдигна, хукна пак с бесен рев към тълпата. За щастие ласото не беше толкова дълго, та не му позволи да достигне някъде зрителите, и той се повали отново на хълбоците си. Хората се разбягваха на вси страни от страх да не би да се изхлузи от примката си. Обаче ездачите вече пристигнаха, едни метнаха нови ласа на шията му, други препънаха краката му и най-сетне го повалиха на земята с опънати нозе.

Той бе напълно победен и не можеше да участвува в играта. А тъй като за случая бяха докарани само два бика, повалянето на бикове завърши.

Докато траеха приготовленията за друго голямо състезание, за занимание на публиката през време на почивката бяха показани няколко по-незначителни постижения на ездаческото изкуство. Първото беше омотаване с ласо на глезена на тичащ човек, който трябва да бъде повален по този начин на земята. В това състезание участвуваха и ездачи, и пешаци и толкова голям брой от тях успяваха, че то едва ли можеше да се смята за някакъв „подвиг“; по-ловките не го признаваха дори за постижение и отказваха да участвуват в него.

След това бе показано вдигане на шапка от земята. От ездача се искаше да хвърли шапката си, да се наведе от седлото и да я вземе, както препуска край нея. Почти всички присъствуващи ездачи можеха да го направят и само по-младите го смятаха за проява на сръчност. Сега можеха да се видят двадесетина души да препускат и да се кланят до земята, за да вдигнат предварително хвърленото си сомбреро.

Не така лесно се вземат дребни предмети; вдигането на монета от земята например може да постави на изпитание сръчността и на най-добрия кабалеро57.

Сега пристъпи напред и даде знак за тишина комендантът Вискара. Той сложи един испански долар на гладката морава и извика:

— Оставям го на този, който успее да го вземе при пръв опит. Обзалагам се на пет златни унции, че ще бъде сержант Гомес!

Настъпи тишина. Пет златни унции58 не бяха малко пари. Само някой рико59 можеше да си позволи да загуби такава сума.

Но все пак се намери човек да приеме облога. Един млад ранчеро пристъпи напред.

— Полковник Вискара — каза той, — аз не се обзалагам, че сержант Гомес не може да извърши това. Но предлагам облог, че тук има и друг човек, който може да го стори не по-зле от него. Удвоете сумата, ако обичате.

— Кажете вашия човек — каза Вискара.

— Карлос, ловецът на бизони!

— Добре! Приемам облога. Всеки може да се опита — продължи Вискара, като се обърна към тълпата. — Ще заместя долара с нов при всяко вземане; но помнете — ще се опитвате само по веднъж!

Опитаха се неколцина, но безуспешно. Някои докоснаха монетата и дори я изместиха, но ни един не успя да я вдигне.

Най-сетне на арената се появи един драгун на голям дорест кон; всички го познаха: беше сержант Гомес, същият, който пръв догони бика, но не успя да го повали. Без съмнение неотлъчната мисъл за този неуспех увеличаваше естествената мрачност на неговото бледо лице. Той беше едър мъж и безспорно добър ездач, но външността му беше лишена от онази съразмерност, която е залог за гъвкавост и пъргавина.

Опитът не изискваше особени приготовления. Сержантът прегледа ремъците на седлото си, освободи се от сабята и коланите и тръгна. След няколко минути мина с коня си до лъскавата монета, наведе се и се опита да я хване. Той успя да я вдигне от земята, но понеже не бе я стиснал здраво — тя се изплъзна от пръстите му, преди да я вдигне до стремето.

От тълпата се чуха полувъзхитени, полунеодобрителни викове. Мнозина бяха склонни да го поддържат заради Вискара. Не обичаха полковника, но се страхуваха от него и поради това му угаждаха.

Сега вече се появи ловецът на бизони, яхнал лъскавия си чер кон. Всички погледи бяха насочени към него.

Хубавото му лице би предизвикало възхищение, ако не беше толкова светло. На него се дължеше скритата неприязън на зрителите. Те знаеха, че този човек не е от тяхната раса!

Но в женското сърце няма предубеждения и много очи из редицата на мургавите девойки искряха от възхищение пред русия американец, защото Карлос, ловецът на бизони, беше американец.

Но не само женските очи гледаха благосклонно към ловеца, не само женските устни шепнеха похвали. Между полудивите тагни60 с криви нозе и сведени погледи имаше хора, които мечтаеха за миналите времена. Те знаеха, че бащите им са били някога свободни и в тайните си събирания в планинските пещери или в дълбокия мрак на огнищата все още поддържаха „свещения огън“ на бога Кецалкоатл61, все още говореха за Монтесума и за свободата.

Макар и по-мургави от всички други, тези хора не гледаха с предубеждение светлата кожа на Карлос. Няколко лъча от светлината на бъдещето бяха проникнали дори в техните безпросветни души. Някакво тайнствено, инстинктивно предчувствие им подсказваше, че освободителите им от испанската тирания ще дойдат именно от изток, откъм големите равнини!

Ловецът на бизони не сметна за необходимо да направи някакви приготовления. Не свали дори плаща си, а само го отхвърли небрежно назад и остави дългите му поли да се мятат по бедрата на коня.

Покорявайки се на гласа на своя ездач, животното се втурна в галоп, след това, направлявано от коленете му, почна да кръжи из поляната, като увеличаваше непрестанно бързината си.

Ездачът се засили отдалече и насочи коня си към блестящата монета. Когато стигна почти до нея, той се наведе от седлото, вдигна я, подхвърли я високо във въздуха, спря изведнъж коня си и я улови в протегнатата си длан!

Всичко бе извършено с лекотата и сръчността на индийски фокусник. И най-предубедените дори не можеха да сдържат възклицанията си и гръмки „Вива“ за Карлос ловеца проечаха отново.

Сержантът бе унизен. Той беше от много време победител в тези игри, защото Карлос не бе присъствувал досега на тях или поне не бе участвувал. Не по-доволен беше и Вискара. Любимецът му бе победен, а сам той губеше десет златни унции — голяма сума дори за комендант на един граничен гарнизон. А на всичко отгоре, че е изгубил един бас, който сам бе предложил, напълно сигурен, че ще го спечели. От този миг Карлос, ловецът на бизони, стана неприятен на Вискара.

Следващото състезание се състоеше в галопиране до самия бряг на дълбок канал, който минаваше наблизо. Целта беше да се прояви смелостта и сръчността на ездача и добрата обездка на коня.

Напоителният канал беше толкова широк, че не можеше да се прескочи от кон, и толкова дълбок, че падането в него нямаше да е много приятно за ездача. За успеха в състезанието се изискваше следователно и ловкост, и безстрашие. Конят трябваше да стигне до брега на канала в пълен галоп и да бъде спрян внезапно, но така, че и четирите му крака да бъдат до предварително определена линия. Тази линия беше на по-малко от две конски дължини от брега на канала. Брегът беше, разбира се, здрав, иначе изпълнението на тази задача би било изобщо невъзможно.

Мнозина минаха състезанието успешно, като показаха великолепно ездаческо изкуство. Конят, спрян внезапно в буйния си бяг до самия край на отвесния бряг и застанал на задните си крака с вирната глава, изпъкнали очи и издути ноздри, от които излиза пара, представляваше прекрасна гледка. Мнозина обаче просто разсмиваха тълпата. Това бяха или малодушните ездачи, които спираха рязко, преди да наближат брега, или смели, но неопитни, които прескачаха чертата и се гмурваха в дълбоката кална вода. В двата случая неуспехът се посрещаше с викове и смях, които се превръщаха в нестихваща врява, когато полуудавените и измокрени ездачи се измъкваха запъхтени на брега. А всяко сполучливо спиране предизвикваше одобрителни възгласи.

При такива упражнения и състезания никак не е чудно, че тези хора са най-добрите ездачи на света.

Направи впечатление; че Карлос, ловецът на бизони, не взе участие в тази игра. Защо ли? Приятелите му твърдяха, че я смятал за незаслужаваща вниманието му. Да участвува в това състезание, след като е показал ездаческото си изкуство при много по-трудни обстоятелства, би значело да се стреми към излишен успех. Така всъщност мислеше и Карлос.

Но огорченият комендант мислеше другояче; и капитан Робладо също — защото бе видял или му се бе сторило, че е видял странен израз в очите на Каталина при всеки нов успех на ловеца. Двамата военни имаха свои замисли. Подли замисли, насочени да унизят Карлос. Те се приближиха към него и запитаха защо не участвува в последното състезание. Мисля, че не си струва труда — отвърна скромно ловецът на бизони.

— Ами — извика насмешливо Робладо. — Сигурно си имал други съображения, драги! Да се задържиш до тая локва не е толкова незначителен подвиг. Не те ли е страх да не се окъпеш… Тези думи бяха, изречени предизвикателно, и достатъчно високо, за да ги чуят всички; а накрая капитан Робладо се изсмя подигравателно.

Двамата военни желаеха да всеят тъкмо такива отношения. Те се надяваха, че ако Карлос вземе участие в състезанието, някаква злополука, например подхлъзване или препъване на коня, може да доведе до-желания от тях н унизителен за ловеца край. Човек, излязъл мокър до кости от една кална бара, би представлявал твърде жалка гледка за празнуващата тълпа, колкото смел и да е бил опитът, довел до това положение; а тъкмо в такова положение те искаха да видят Карлос.

Не личеше дали ловецът подозира целта им. Отговорът му не показа това Но когато го чуха, каналът и калните му води бяха изведнъж забравени. Вниманието на зрителите бе привлечено от един по-интересен подвиг.