Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Росита бе коленичила на пода и прекарваше малката ръч на совалка през памучната основа. Тя пееше — а пееше прекрасно — ту някаква весела песенчица на американските горяни, която бе научила от майка си, ту някакъв старинен испански романс — може би „Трубадур“, — чудесна мелодия и много подходяща за модерната песен „Не люби“. „Трубадур“ беше любима песен на Росита, а когато тя си акомпанираше с бандолона, звучащ като китара, слушателят биваше възхитен.

Тя пееше сега, за да се залисва и разсейва мъката си, и сребърният гласец звънтеше сладостно и ясно, макар и без акомпанимент.

Майката бе оставила лулата с пунче и работеше усърдно като Росита. Предеше прежда за ребоси. И станът беше прост по направа, но вретеното, с което майката предеше, беше още по-просто; наричаше се huso или malacate и беше обикновено вретено с пумпал. А с това първобитно средство старицата изтегляше и предеше такива гладки нишки, каквито излизаха и от предачна машина.

— Милият Карлос! Едно, две, три четири, пет, шест — направила съм шест резки — днес е точно шестият му ден. Досега вече трябва да е отвъд Ляно, майко. Дано му е провървяло и дано се е разбрал с индианците.

— Не бой се, детето ми — моето юначе е с бащината си пушка и умее да се оправя. Никога не се бой за Карлос

— Но, майко, той тръгна в нова посока. Ами ако попадне всред враждебно племе?

— Не бой се, ниня127! По-лоши врагове от индианците има Карлос … по-лоши и по-близо насам … Ония страхливи роби! Мразят ни и гачупините, и креолите — все испански кучета! Мразят ни, защото сме саксонци.

— О, майко! Не приказвай така! Не всички ни са врагове. Имаме и приятели!

Росита мислеше за дон Хуан.

— Малцина … малцина … И те са далеко от нас! Но какво ме е грижа, когато юначето ми е тук? Той ни стига. С нежно, ала юначно сърце… с яка ръка … Кой е като моя Карлос? И обича старата си майка — чудачката, както я наричат ония дрипльовци. Обича той още старата си майка. Ха, ха, ха! Защо й са тогава приятели? Ха, ха, ха!

Тя завърши думите си с тържествуващ смях, от който личеше колко се радва, че има такъв син!

— А каква карга128, майко! Никога досега не е имал такава карга! Чудя се отгде е взел Карлос толкова пари!

Росита не знаеше с положителност отгде, но отгатваше донегде кой се е проявил като приятел на брат й.

— Ay de mi — продължи тя. — Той ще забогатее много, ако намери добър пазар за чудесната си стока — ще се върне с цели стада мулета. Как копнея да се върне по-скоро! Едно … две … три … шест … Да, само шест резки има на дървото. Ох, ще ми се да е пълно с резки и от двете страни!

Докато говореше, Росита бе втренчила поглед в малка пръчица от кедрово дърво, окачена на стената; на пръчицата личаха шест малки резки. Тя беше нейният часовник и календар, гдето щеше да отбелязва до завръщането на брат си всеки изминат ден, за да знае колко време е минало от заминаването му.

Като погледа една-две минути кедровата пръчица и се помъчи да изкара шестте резки седем, тя се отказа от намерението си и продължи да тъче.

Старицата остави вретеното, за да вдигне похлупака на пръстеното гърне, което къкреше на мангала. От гърнето лъхна приятна пара, защото там се вареше, ситно нарязано тасахо, подправено с кромид и чиле Колорадо.

— Ниня, гнездото се свари — каза тя, като извади на дървената лъжица парченца от гозбата и ги опита, — да обядваме.

— Добре, майко — каза Росита, като стана. — Ей сега ще направя тортилите.

Тортилите се ядат само докато са топли — тоест, те са вкусни само докато са топли или току-що снети от комала129. Затова трябва да се пекат непосредствено преди започване на яденето или докато то продължава.

Росита отмести гърнето и сложи на жаравата комала. Донесе друго гърне, гдето имаше вече сварена царевица, и го остави до метате, тоест до камъка за месене на тортилите; после взе продълговата каменна точилка и смачка с нея на тесто част от варената царевица. След това отмести камъка и точилката, взе с хубавите си розови пръсти колкото трябва тесто за една тортила, измеси го най-напред на топка, после го разплеска между дланите си, докато стана тънко като вафла. Оставаше само да го метне върху горещия комал, да го остави там само за миг, да го обърне и на следния миг да го поднесе, готово за ядене.

Всичко това изискваше голяма сръчност, но Росита го извърши с умение, от което личеше, че е опитна тортиларка.

Като натрупа достатъчно тортили на чинията, Росита прекрати работата си; майката бе насипала вече гисадото и двете започнаха да се хранят; ядяха без нож, вилица или лъжица; топлите тортили можеха да се нагъват всякак и заместваха тия културни придобивки, които се смятат съвършено излишни в мексиканските ферми.

Тъкмо бяха привършили скромния си обед, когато до слуха им достигна някакъв необикновен шум.

— Ха! Какво е това? — извика Росита, като скочи и се ослуша.

Звукът проехтя повторно през отворените врати и прозорци.

— Сигурна съм, че е тръба — каза девойката. — Трябва да са войници?

Тя изтича най-напред до вратата, после до кактусовия плет и надникна през пролуките на зелените колони.

Наистина бяха войници. Взвод конни копиеносци, които се движеха по двама в редица из долината, и то не много далеко оттук. Блестящото им въоръжение и знаменцата на копията им придаваха весел и приятен изглед. Когато Росита ги забеляза, те тъкмо се бяха строили и спрели с лице към ранчото на по-малко от сто фута зад плета. Явно беше, че целта им е именно нейният дом.

Какво биха могли да търсят тука войници? Това бе първата мисъл на Росита. Войска минаваше често нагоре-надолу по долината, но никога не се приближаваше до ранчото, което — както вече знаем — беше далеко от главния път. По каква работа бяха тръгнали войниците, за да се отклонят от обичайния си път?

Такива въпроси си задаваше Росита; после изтича в къщи да попита майка си. Но и тя не можа да й отговори; тогава девойката се върна край плета и пак надникна през него.

В това време един военен — от хубавото му облекло личеше, че е офицер — се отдели от другите и препусна към къщата. След няколко мига наближи, спря коня си до плета и погледна над кактусите.

Росита можа да види само окичената с пера шапка и лицето, което позна веднага. Беше същият офицер, който я оглеждаше така безочливо на празника Сан Хуан. Комендант Вискара.