Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА

Двете затворнички останаха в калабосото. Карлос бе откаран за по-голяма сигурност в пресидия и оставен в караулния карцер.

Вечерта му дойдоха гости. Комендантът и Робладо не можаха да сдържат злорадството на жалките си души. Като изпразниха чашите с вино, те отидоха в карцера с група весели другари и почнаха да се забавляват с подигравки към вързания затворник. Полупияните посетители го обсипваха с всевъзможни обиди … с всички грубости, които можеха да измислят.

Доста време той приемаше всичко с мълчание. Но една груба шега на Вискара най-после предизвика отговор, с който Карлос намекна за промяната в чертите му; това вбеси дотолкова този звяр, че той се втурна с меч в ръка към вързаната жертва и би я убил, ако Робладо и другите не го задържаха. Приятелите му попречиха да убие Карлос само защото казаха, че такава постъпка ще им отнеме очакваното развлечение! Това беше единственото съображение, което го задържа; но той не се укроти, докато не нанесе няколко удара с пестник в лицето на беззащитния затворник.

— Нека живее, негодникът! — каза Робладо. — Утре ще има прекрасно зрелище за него!

При тия думи пияната банда излезе със залитане, като остави затворника да гадае за обещаното зрелище.

Но той не мислеше за това. Много добре разбираше, че ще си правят зрелище с него. Не се надяваше на милост нито от гражданските, нито от военните съдии. Зрелището ще е неговата смърт. През цялата нощ съзнанието му бе измъчвано от тежки мисли не за самия него, а за тези, които му бяха много по-скъпи от собствения му живот.

Утрото надникна през тясното прозорче на мрачната килия. Нищо друго … нито за ядене, нито за пиене … Нито дума за утеха … нито милостив поглед от грубите тъмничари. Никакъв приятел нямаше да го потърси … никакъв знак, че някое сърце на този свят се грижи за него.

Дойде пладне. Изведоха го или по-точно, извлякоха, го от затвора. Наоколо се строиха войници и го подкараха. Где отиваха? Да го екзекутират ли? Очите му бяха вързани. Видя, че го откарват в града, на площада. Там имаше необикновено много хора. Препълнен беше целият площад, както и околните асотеи. Всички жители на селището бяха като че събрани в града. Имаше — ранчери, собственици на мини и така нататък. Защо?

Някакво голямо събитие ги беше събрало. Приличаха на хора, които очакваха да видят нещо необикновено. Може би зрелището, обещано от Робладо! Но какво ще бъде то? Дали възнамеряват да го подложат на мъчения пред тълпата?

Не беше невероятно.

Тълпата го обсипваше с подигравки по пътя му. Преведоха го всред нея и го затвориха в калабосото.

На грубата банкета край едната стена на килията можеше да се почива. Нещастникът легна на нея. Вързаните ръце и нозе не му позволяваха да седи изправен.

Оставиха го сам. Войниците, които го доведоха, си отидоха, като заключиха отвън. Гласовете и дрънкането на сабите им показваха, че някои са още пред вратата. Оставили бяха двама часови. Другите се извлякоха и се смесиха с гражданите на площада.

Карлос лежа няколко минути неподвижно — почти без да мисли. Душата му преливаше от страдание. За първи път в живота си чувствуваше, че се поддава на отчаянието.

Това чувство бе съвсем краткотрайно и той започна да мисли… Но не и да се надява — не! Казват, че надеждата загивала само с живота. Това не е вярно. Той беше още жив, а надеждата беше мъртва. Нямаше надежда да избяга. Много добре беше пазен. Ожесточените му врагове знаеха колко мъчно го уловиха, та надали щяха да му оставят и най-малката възможност за бягство. Надежда за опрощение, за милост — и през ум не му минаваше такава възможност. Но мисълта му все пак работеше.

Естествено е затворникът да огледа стените на затвора си — да се увери, че е наистина затворник. Това е първата му работа, когато ключът се завърти отвън и той се почувствува сам. Покорни на този вътрешен подтик, очите на Карлос зашариха по стените. Килията му не беше в кула — едно малко прозорче или отвор в стената пропускаше светлина. Беше високо, но Карлос видя, че ако се качи на банкета, ще може да погледне навън. Нямаше желание да гледа нищо, затова лежеше, без да помръдне. Видя, че стените на затвора му не са каменни. Бяха от кирпич, а прозорчето му позволи да разбере колко са дебели. Не бяха и много здрави. Решителен човек би могъл с някое остро сечиво при достатъчно време да си пробие доста лесно изход през тях. Така мислеше Карлос; но помисли също, че няма нито остро сечиво, нито време. Уверен беше, че след няколко часа — може би след няколко минути! — ще го изведат от затвора на ешафода!

О! Той не се боеше от смъртта! Нито дори от мъченията, които предполагаше, че го очакват. Измъчваше го мисълта за вечната раздяла с майката, сестрата, с достойната и благородна девойка, която обичаше … Мисълта, че никога вече няма да ги види … ни една от тях … тази мисъл влудяваше съзнанието му.

Не можеше ли да им се обади? Нямаше ли приятел, който би могъл да им занесе една последна дума? … Да им предаде предсмъртната му мисъл? — Нямаше.

Слънчевият лъч, проникващ косо в килията, се губеше от време на време и помещението потъмняваше. Нещо полузакриваше отвора отвън: лицето на някой безделен леперо, който любопитствуваше да зърне затворника и бе помолил своите другари да го вдигнат на раменете си. Отворът беше по-високо от главите на тълпата. Карлос можеше да чуе грубите шеги, насочени не само против него, но и против скъпите му същества — майка му и сестра му. Това го измъчваше, но същевременно го накара да се запита защо ги споменават толкова много. Не можеше да разбере какво казват за тях, но имената им често достигаха до слуха му всред общия глъч.

Лежал бе около един час на банкета, когато вратата се отвори и двамата офицери, Вискара и Робладо, влязоха в килията. Придружаваше ги Гомес.

Затворникът помисли, че е настъпил последният му час. Щяха да го изведат за екзекуцията. Но грешеше. Намерението им беше друго. Съвсем различно. Дошли бяха да злорадствуват над страданието му.

Посещението им щеше да е кратко.

— Е, юнако! — започна Робладо. — Обещахме ти зрелище за днес. А ние сме хора, които държат на думата си. Дойдохме да ти съобщим, че зрелището е готово и скоро ще започне. Качи се на банкета да погледнеш на площада; ще го видиш чудесно: близо е, та няма да ти трябва далекоглед! Качвай се! И не губи време! Ще видиш, каквото ще видиш! Ха, ха!

Той се разсмя с груб, дрезгав смях, към който се присъединиха комендантът и Гомес; после, без да дочакат отговор, и тримата се обърнаха и излязоха, като заповядаха на войниците да заключат пак вратата след тях.

Това посещение, както и приказките на Робладо, учудиха и озадачиха Карлос. Той размисли няколко мига по тях. Какво означаваха? Зрелище, на което трябва да бъде зрител! Какво друго зрелище, ако не собствената му екзекуция? Какво значи всичко това?

Той постоя така. като се мъчеше да открие смисъла на Робладовите приказки. Доста време мисли за тях, докато най-после намери или помисли, че е намерил ключа на догадката.

Ха! — промълви той. Дон Хуан! … Той ще е! Горкият ми приятел! И него са осъдили; и той ще трябва да умре преди мене. Това ще искат да видя. Демони! Няма да им направя удоволствието да погледна! Не, ще остана, гдето съм. Той се простря пак на банкета, решен да остане в това положение. От време на време мълвеше:

— Горкият дон Хуан!… Един верен приятел… верен до смърт… Да, до смърт, защото умира заради мене и за … О, любов, любов!

Тези размишления бяха внезапно прекъснати. Прозорчето бе затъмнено от нечие лице и един груб глас извика вътре:

— Хей, Карлос! Колачо на бизони! Я погледни! Carajo Тъкмо зрелище за тебе! Погледни старата вещица — майка си! Виж я как изглежда! Ха, ха!

Ухапване на отровна змия или вражески удар не биха накарали Карлос да се изправи по-бързо. Щом скочи, той забрави, че краката му са вързани, и след няколко залитания по пода падна на колене.

Направи ново, по предпазливо усилие; този път успя да се задържи. Няколко опита му стигнаха, за да се качи на банкетата; щом се настани там, долепи лице до прозорчето и погледна навън.

Очите му зърнаха гледка, която смрази кръвта в жилите му и покри челото му с едри капки пот. Гледка, която изпълни сърцето му с ужас, сякаш някаква ръка го сграбчи и стисна с железни пръсти!