Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА

Карлос каза истината, когато призна, че кучето е спасило живота, или поне, свободата му, което беше всъщност едно и също. Ако умното животно не бе вървяло преди него, той сигурно щеше да влезе в пещерата също така сигурно щеше да бъде уловен.

Вероломните му противници бяха взели всички необходими мерки да не го изпуснат. Скрили бяха конете си много навътре в пещерата. Самите те се бяха скрили зад издадените скали от двете страни на входа, така че щом ловецът се покаже, щяха да скочат върху му като тигри.

И кучетата бяха при тях, за да им помогнат — клекнали до господарите си и също така готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращата жертва.

Засадата беше много добре замислена и досега добре проведена… Тайното напускане на селището и обиколното пътуване… изкусното приближаване до дола… търпеливото изчакване Карлос да се махне от пещерата, и заемането й едва след това… всички тези подробности бяха великолепно изпълнени.

Можеше ли ловецът на бизони да знае или дори да подозира, че са там? Те не допускаха нито за миг, че е научил за завръщането им от лов на бизони. Миналата нощ, когато бяха минали нагоре по долината към мисията, беше съвсем тъмно, а след като предадоха донесения лов, без да бъдат забелязани от някого, падре Хоаким им поръча да не се показват из града, докато не им обади. Така че малцина от прислужниците в мисията знаеха за завръщането им; никой от тия, които биха могли да се срещнат с Карлос, не знаеше нищо.

Следователно, разсъждаваха ловците, той не може да подозира, че са в пещерата. Нямаше да забележи на връщане и следите им нагоре из дола. Щеше да мине по тях едва когато стигне до камънаците, а там, разбира се, не можеха да се различат никакви следи.

Никога не е била поставяна по-умела клопка. Той щеше да влезе в пещерата, без да подозира нищо, може би като води и коня си. Щяха да се нахвърлят върху му заедно с кучетата си и да го вържат, преди да успее да извади пищов или нож! Нямаше изгледи да се спаси.

И все пак имаше някакъв изглед, както жълтият ловец много добре разбираше; това именно го караше да повтаря от време на време:

— Дявол да го вземе! Кучето ще ни попречи, момко Пеп!

На това самбото отговаряше само с постоянното гневно „carajo“, което доказваше, че и двамата се боят от кучето. И двамата бяха чували отдавна славата на Сиболо, при все че не знаеха отличната дресировка на умното куче.

Те смятаха, че ако влезе в пещерата преди господаря си, то ще ги открие и ще го предупреди. А ако влезе, докато господарят му не е наближил, засадата ще пропадне. Ако обаче кучето остане назад, работата ще е наред. Дори ако се движи едновременно с господаря си, така че той да наближи без предупреждение, пак ще има възможност да изскочат и да застрелят ездача или коня.

Така размишляваха двамата вероломни негодници, докато чакаха ловеца на бизони.

Не бяха още по местата, които възнамеряваха да заемат при входа на пещерата. Щяха да застанат там в последния миг. Седяха в сянката на скалите и наблюдаваха дола. Знаеха, че това очакване може да трае дълго, затова се настаниха колкото е възможно по-удобно, като изядоха и малкото храна, оставена в пещерата от ловеца на бизони. За да се защити от студа, мулатът бе наметнал плещите си с току-що присвоеното одеяло. Една кратуна с ракия, която бяха донесли със себе си, им даде възможност да прекарат доста весело времето. Само мисълта за Сиболо, която се промъкваше от време на време в съзнанието на жълтия ловец и на мургавия му събрат, помрачаваше радостта им.

Чакането бе по-кратко, отколкото и двамата допускаха. Те си въобразяваха, че предполагаемата им жертва ще отиде по-далеко — може би до самите покрайнини на селището… че някаква работа може да го задържи и че може да се върне едва призори.

Докато размисляха така няколко часа преди полунощ, мулатът, втренчил поглед надолу към дола, трепна внезапно и дръпна другаря си за ръкава.

— Гледай!… Ей там, момко Пеп! Оттатък идва гуерото!

Говорещият посочи някаква фигура, която идваше откъм равнината и наближаваше тясната част на дола. Едва се забелязваше при слабата светлина, че е фигура на конник.

— Carai! Той е! Carai! — отговори самбото, като се взря за известно време в тъмнината.

— Стой наблизо, момко Пеп!… Шът! Дръпни кучетата! Иди на място … лягай ниско … шът! Аз ще дебна отвън…

Самбото зае мястото, според вече определения план, а жълтият ловец, уловил копоя, остана до входа на пещерата. След няколко мига се изправи, като махна тревожно с ръка.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Дявол да го вземе! Казах ти … всичко пропадна … Готви се, момко Пеп… кучето е по следите ни!

— Carajo Манл! Какво ще правим? — запита неспокойно самбото.

— Вътре … вътре … Да влезем вътре… ще го убием в пещерата … Вътре!

И двамата се втурнаха вътре и зачакаха. Решиха набързо да уловят кучето на ловеца, щом влезе в пещерата, и да го удушат, ако успеят.

Но бяха разочаровани; защото животното наближи изхода на пещерата, но не поиска да влезе, а се спря на камъка отвън и силно залая.

Мулатът ахна разочаровано, пусна копоя и се втурна с нож в ръка да гони Сиболо. В същия миг копоят изтича напред и двете кучета се сдавиха ожесточено. Битката щеше да свърши неблагоприятно за копоя, но още в следния миг и четиримата — мулатът, самбото, копоят и кучето вълк — се нахвърлиха върху Сиболо с ножове и зъби. Като видя това превъзходство на противниковите сили и получил вече няколко дълбоки рани, Сиболо избяга благоразумно между скалите.

Не го гониха, защото разбойниците все още се надяваха, че ловецът на бизони, неподозиращ какво значи всичко това, може да наближи към пещерата. Но тези надежди бяха краткотрайни. В следния миг те забелязаха при слабата светлина, че конникът обърна коня и препусна към изхода на дола! Разочаровани възклицания, просташки ругатни и яростни проклятия огласяха известно време сводестата пещера.

Разгневените негодници най-после се поуспокоиха, намериха пипнешком конете си в тъмнината и ги изведоха на скалата отвън. Там се спряха, за да доизразят яда си и да размислят какво ще правят по-нататък.

Безполезно беше да тръгнат веднага след него, защото знаеха много добре, че ловецът на бизони ще ги изпревари с няколко мили, преди да могат да се спуснат до равнината. Доста време още продължиха да изливат яда си и да проклинат Сиболо. Най-после, като им дотегна, пак се заловиха да обмислят какво да правят.

Самбото смяташе, че е безполезно да ходят по-нататък тази нощ — нямаше изгледи да настигнат ловеца на бизони, преди да съмне, а денем щяха да открият по-лесно следите му.

— Глупак си, момко Пеп! — отговори мулатът на тези разсъждения. — Гониш ли го дене… ще те види… пропада всичко, глупчо Пеп!

— Как тогава, братко Манл?

— Дявол да го вземе, забрави ли копоя? Той и нощем открива следите … Скоро ще пипнем гуерото!

— Ама, братко Манл, той ще спре десетина мили оттука! Ще можем ли да го настигнем тази нощ?

— Пак си глупак, момко Пеп! Ще се спре по-близо… ще се спре, защото няма да му дойде наум за копоя … Няма да се сети, че ще му открием следите… сигурно ще се спре. Дявол да го вземе! Това куче ни обърка работата… знаех си аз, че тъй ще стане… дявол да го вземе!

— Да пукне дано! Няма вече да ни пречи.

— Защо тъй мислиш, момко Пеп?

— Защо, братко Манл? Защото го прободох с ножа. Няма да се влачи далеко … сигур няма!

— Дявол да го вземе! Дано да е така… Ако е така, ще ти дам двойна унция. Да не беше туй куче — гуерото щеше да е сега в ръцете ни. Да ме беше кучето — щяхме да уловим гуерото, преди да се съмне. Скоро ще се спре… не знае. че сме тук… не знае за копоя … ще се спре, ти казвам, Сигур ще се спре, ей богу!

— Какво, братко Манл? Мислиш, че няма да ходи далеко?

— Сигур няма. Гуерото не язди далеко… няма где да иде … Скоро ще видим следи … Ще го намерим заспал … ще пропълзим … Ако няма кучето, сигур ще пропълзим.

— Ти не се грижи за кучето. Ако е живяло двайсет минути подир моя нож, много як звяр е. Ти намери гуерото, пък ще видиш, че няма да намериш куче с него!

— Дано, момко Пеп! … Да опитаме тогава … Хайде!

Като каза това, жълтият ловец пришпори коня си и последван от самбото и кучетата, тръгна надолу по каменливата теснина.