Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

На втория ден след фиестата в пресидия имаше интимна вечеря. Бяха поканени само няколко ергени приятели на коменданта — Les beaux esprits115 на селището, включително елегантния Ечевария. Между тях беше и кюрето заедно с двамата падрета от мисията, които се наслаждаваха на пиршеството достойно за „братя от сивия орден“.116

На гостите бяха поднесли вече многобройните ястия на мексиканските гощавки — pucheros117 guisados118 и нескончаеми яхнии от пиперки и вечерята бе стигнала до стадия, когато покривката на масата вече е прибрана и виното почва обилно да се лее. На масата имаше канарио, херес, педро де хименес, мадейра и бордеос в най-различни бутилки, а за любителите на по-силни питиета имаше бутилка кехлибарен каталин и други с мараскино. Избата на коменданта беше добре снабдена. Той беше не само военен управител, но и както вече се загатна, събираше акцизите. Затова получаваше често дребни „подаръци“, между другото по някоя кошница шампанско или десетина бутилки бордо.

Гостите му бяха вече доста посръбнали. Кюрето бе захвърлил светостта си и бе станал мирянин като другите; падретата бяха забравили власениците и броениците си, а старият падре Хоакин забавляваше сътрапезниците си с пиперливи „приключения“ от живота си преди да стане монах. Ечевариа разказа парижки анекдоти и някои свои „успехи“ между гризетките.

Испанските офицери, като домакини говореха по-малко, но комендантът — суетен като някой новопроизведен лейтенант — загатваше от време на време за безбройните си успехи всред красивите севилянки. Комендантът бе служил доста време в града на портокалите и прелестта на андалузките жени беше за него неизчерпаем източник на възхищение.

Робладо предпочиташе хаванските хубавици и говори надълго за закръглената плътска красота на квартеронките, а лейтенантът призна, че има слабост към малките нозе на жените от Гуадалахара — не от Испания, а от богатата мексиканска област Гуадалахара. Той пък бе служил там.

Грубият и непристоен разговор на тази деликатна тема не преставаше. Присъствието на тримата духовници не беше пречка. Напротив, падретата и кюрето изтъкваха със същото безсрамие своите любовни връзки, защото бяха не по-малко развратни от сътрапезниците си. И най-незначителната въздържаност, проявена при обикновени обстоятелства, бе изчезнала след първите няколко чаши вино; и ни един от монасите не се смущаваше от другите, които също не изпитваха никаква почит към тях. Престорената святост и отречение бяха предназначени за простите поблани и още по-простите пеони в селището. На трапезата светите отци се държаха така от време на време само на шега — за да разкажат по-изразително и пикантно някое приключение. Всред разговора, който бе станал общ и доста безреден, бе споменато едно име, което предизвика кратко смълчаване. Беше името на Карлос, ловеца на бизони.

При споменаването на това име няколко лица промениха изражението си. Робладо се намръщи. Лицето на Вискара изрази смесени чувства, а за падретата и кюрето то имаше сякаш лоша слава.

Споменал го бе красавецът Ечевариа.

— Кълна се в кавалерската си чест, че не помня да съм виждал такова нахалство дори в републикански Париж. Някакъв си продавач на кожи и пастърма, колач на бизони, дръзнал да се домогва. Parbleu119!

Макар че говореше на испански, Ечевариа ругаеше винаги на френски. Смяташе го за по-изискано.

— Ужасно… Нетърпимо нахалство! — се провикнаха няколко души.

— А госпожицата не изглеждаше май много недоволна — забеляза един по-откровен младеж, седнал към края на трапезата.

Много гласове обаче изказаха несъгласие с това мнение. Най-силно гърмеше гласът на Робладо.

— Дон Рамон Диас — каза той, като се обърна към младежа — сигурно не сте могли да видите добре. Аз бях до тази дама и зная, че тя бе отвратена (Робладо знаеше, разбира се, че това е лъжа), а баща й …

— О, баща й — да! — извика със смях дон Рамон. — Всеки можеше да види колко е разгневен; и с право. Ха, ха!

— За кого става дума? — запита някой.

— За един великолепен ездач — отвърна дон Рамон. — И комендантът ще признае, че е така — добави този сътрапезник, който не си сдържаше много езика, и се усмихна съучастнически на коменданта. Но комендантът се намръщи.

— Но доста пари загубихте май, а? — обърна се към него кюрето.

— Облогът не беше с него — отвърна комендантът, — а с оня простак, който, изглежда, му е приятел. Лошото е там, когато се обзалагаш с тия хора от простолюдието, че няма възможност за revanche120, защото в обикновени дни не се срещаме с тях.

— Но какъв е тоя човек? — пак запита някой.

— Какъв ли? Някакъв си ловец на бизони.

— Така, но кой е и какъв е? Guero121 е, а това е нещо необикновено за местен жител. Да не е креол? Може да е и бискаец.

— Нито едното, нито другото. Казват, че бил американец.

— Американец ли?

— Не напълно; баща му бил американец; но падрето може да ни разкаже повече за него.

Свещеникът, към когото се обърнаха, разказа доста неща за Карлос. Бащата бил американец — някакъв чудак, дошъл преди време, кой знае как и защо, за да се засели в долината. Такива случаи били редки в Ню Мексико. Но най-чудното било, че този американец бил придружен от една американка — майката на Карлос — същата старица, която бе привлякла общото внимание на празника Сан Хуан. Всички усилия на падретата да ги вкарат в правата вяра останали напразни. Старият трапер122 — такъв бил бащата — си умрял като безбожен еретик и всички в селището вярвали, че вдовицата му разговаря с дявола. Черквата се възмущавала от това и падретата щели отдавна да изгонят това светлокосо семейство, ако не бил бившият комендант — предшественикът на Вискара, — който попречил на добрите намерения на ревностните божи служители.

— Да, господа! — каза падрето, като погледна към Вискара. — Такива еретици са опасни граждани. Те правят революция и обществени смутове. Когато е тука, русокосият се събира само с хора, които заслужават най-усърдно следене; виждали са ги със съмнителни тагни, от каквито се състои и прислугата му.

— Аха! С тях значи! — извикаха неколцина. — Опасна личност — ще трябва да се попроследи.

Разговорът мина след това към сестрата на ловеца; лицето на Вискара менеше постоянно цвета си, докато другите хвалеха хубостта й. Този негодник се интересуваше от това, много повече, отколкото гостите му предполагаха, и бе дори скроил план за действие, а хората му се бяха заели вече с изпълнението на жестокото му намерение.

Разговорът мина най-естествено от сестрата на ловеца към другите местни красавици и към жените изобщо; всички подновиха пак предишните истории, но все по-пиперливи благодарение на виното, което продължаваха да пият.

Най-после някои бяха съвсем borracho123, a тъй като нощта бе напреднала, гостите си тръгнаха; някои от тях трябваше да бъдат изпроводени до в къщи. Кюрето и падретата, пияни „като лордове“ — което не им се случваше за пръв път, се прибраха, придружени всеки от по един войник.