Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Карлос постоя няколко минути като зашеметен, без да направи усилие да стане.

Една приятелска ръка, сложена на рамото му, го накара да погледне нагоре. Към него се бе навел ранчерото дон Хуан.

Лицето на дон Хуан беше измъчено като неговото. То не даваше никаква надежда. И от устните на Карлос почти несъзнателно се плъзнаха думите:

— Майка ми? Сестра ми?

— Майка ти е у дома — отговори дон Хуан.

— А Росита?

Дон Хуан не отговори… По страните му се стичаха сълзи.

— Слушай, човече! — каза Карлос. като видя, че другият се нуждае от утеха повече от него. — Престани и ми кажи и най-лошото! Мъртва ли е?

— Не… не… не … Надявам се, че не е мъртва.

— Отвлечена?

— Уви, да!

— От кого?

— От индианците.

— Сигурен ли си, че са били индианци? Когато Карлос задаваше този въпрос, очите му блеснаха многозначително.

— Съвсем сигурен. Видях ги … Майка ти …

— Майка ми ли? Какво става с нея?

— Сега е в безопасност. Когато отворила вратата, диваците я повалили с един удар в безсъзнание и тя не видяла нищо повече.

— А Росита?

— Никой не е видял; но сигурно е била отвлечена от индианците.

— Сигурен ли си, че са били индианци, дон Хуан?

— Сигурен съм. Те нападнаха почти едновременно и моята къща. По-рано бяха откраднали добитъка ми, затова един от моите хора беше на стража. Той ги видял, като идвали към нас; и още преди да наближат съвсем, ние се затворихме и се приготвихме за отбрана. Щом разбраха това, индианците си отидоха. Понеже се страхувах за твоите хора, аз се промъкнах веднага дотук. Когато дойдох, покривът гореше, а майка ти лежеше в безсъзнание на прага. Росита бе изчезнала. Madre de Dios! Изчезнала бе!

Младият рамчеро заплака отново.

— Дон Хуан! — каза твърдо Карлос. — Ти си бил приятел… брат… за мене и за моите близки. Зная, че страдаш толкова, колкото страдам и аз. Но да няма сълзи! Погледни — моите пресъхнаха! Аз вече не плача — може би няма и да мигна, докато не намеря Росита или не отмъстя за нея. Да се заловим ли за работа? Разкажи ми всичко, което се знае за тия индианци … и то по-скоро, дон Хуан! Чакам с нетърпение да чуя всичко!

Ранчерото разказа както слуховете, които се носеха през последните три-четири дни, така и действителните случки; идването на индианците на платото; срещата им с овчарите, отвличането на овцете; появата им в долината и отвличането на неговия добитък; след това разказа и останалите подробности, известни вече на Карлос.

Осведоми го и за активността на войската; как тръгнали тази сутрин по следите на разбойниците; как сам той поискал да ги придружи с някои от своите хора и как комендантът отхвърлил искането му.

— Отхвърли ли го? — извика Карлос.

— Да — отговори Дон Хуан, — каза, че само ще пречим на войниците! Но истинската причина е, според мене, че аз съм му неприятен; той не ме гледа с добро око от фиестата насам.

— Добре, а после?

— Войниците се върнаха едва преди един час; казаха, че са вървели по следите на индианците до Пекос, отгдето ония минали право към Ляно Естакадо, а тъй като избягали из прериите, безполезно било да ги преследват по-нататък. Така казаха. Хората — продължи дон Хуан — са толкова доволни, че диваците са си отишли, та не биха се занимавали вече с тях. Опитах се да събера дружина да ги гоним, но никой не поиска да тръгне. Колкото и да изглежда безнадеждно, мислех да започна преследване само с моите хора; но, слава богу, ти се върна!

— О, дано не бъде само много късно! Но няма да е… Казваш, че са били тук към полунощ, нали? Нямаше нито дъжд, нито силен вятър… Всичко е свежо като роса. И ако някоя хрътка … А где е Сиболо?

— Кучето е у дома. Загубило се бе тази сутрин; мислехме, че е убито или откарано, но по пладне моите хора го намериха тук в ранчото, накаляно и окървавено; ранено е било с копие; предполагаме, че индианците са искали да го вземат, но то е избягало от тях по пътя.

— Странно… О, горката Росита! Горката загубена сестрица! … Где ли е сега!… Где? … Где? … Дали ще я видя пак някога! О, боже! О, боже! — и Карлос потъна отново в отчаянието си.

После скочи изведнъж със стиснати пестници и светнали очи и извика:

— Колкото необятни да са прериите и колкото бледи да са следите на тия проклети разбойници, остър е погледът на Карлос ловеца! Ще те намеря… ще те намеря… дори ако ми струва живота! Не се бой, Росита, не се бой, сестрице! Идвам да те избавя! Ако си пострадала, тежко, тежко на племето, което е сторило това! — той продължи, като се обърна към дон Хуан; — Късно е вече… нищо не можем да направим тази нощ. Дон Хуан… приятелю … братко!… Заведи ме при нея … при майка ми.

Езикът на скръбта е изпълнен със cypoqa поезия, затова и думите на ловеца бяха поетични, но тези поетични изблици бяха кратки и той се върна отново към тежкото действително положение. Всяко обстоятелство, което би могло да му помогне в предстоящото преследване, бе трезво разгледано и подредено. Погрижи се за оръжието и екипировката си, за коня, за всичко, за да бъде готов, щом се съмне. Щяха да го придружават и неговите хора, и прислугата на дон Хуан; за всички бяха приготвени коне.

Приготвиха и товарни мулета, за да носят храната и всичко необходимо за дълго пътуване — защото Карлос нямаше намерение да се завърне, преди да извърши делото, за което бе дал клетва — избавление или мъст. Преследването не можеше да се възпрепятствува от дребни причини. Той нямаше да се завърне и да заяви, че „не е сполучил“. Решен бе да преследва разбойниците до най-далечните краища на прерията… да ги гони до укрепения им стан, гдето и да е той.

Дон Хуан му беше предан телом и духом, защото и целта, и мъката им бяха едни и същи.

Те имаха двадесет пеони, все верни тагни, които обичаха господарите си и макар да не бяха бойци по звание, бяха станали такива от съчувствие и усърдие.

Ако можеха да настигнат навреме разбойниците, не можеше да има съмнение в крайния успех. От известните досега обстоятелства беше явно, че те са само някаква слаба шайка. Иначе не биха напуснали долината с толкова незначителна плячка. Ако можеха да ги настигнат, докато не са се прибрали при племето си, работата щеше да е лесна. Щяха да ги принудят да върнат и заграбеното, и пленницата, а може би и да заплатят скъпо за извършените пакости. Така че времето беше едно много важно условие и преследвачите решиха да тръгнат, щом започне да се развиделява.

Карлос не спа никак, а дон Хуан се унасяше в кратка, неспокойна дрямка. И двамата седяха облечени — Карлос до леглото на майка си, която не бе се оправила още напълно от удара и като че бълнуваше насън.

Ловецът на бизони беше мълчалив и дълбоко замислен. Мислите му бяха заети с планове и предположения — предположения от кое индианско племе са били разбойниците. Не са били апахи или команчи. На връщане бяха срещнали групи и от двете племена. Държали се бяха приятелски и не бяха споменали за някакво нападение на Сан Илдефонсо.

Освен това апахите и команчите не се движеха на такива малки групи. Карлос би желал да са те. Защото, щом узнаят, че пленницата е негова сестра, щяха да я върнат. Но тези племена нямаха нищо общо със станалото. Кои са били тогава? Ютите ли? Жителите на долината смятали, че са те, както казва дон Хуан. И в такъв случай имаше пак някаква надежда — Карлос бе търгувал с един клон от това могъщо и войнствено племе. Беше в приятелски отношения и с някои техни вождове, при все че те бяха заминали сега да воюват още по на север.

След това помисли пак за хикаоилите. Те бяха страхливи, груби и негови смъртни врагове. Щяха да го скалпират, щом го зърнат. Ако сестра му е тяхна пленница, съдбата й ще е наистина тежка; самата мисъл за това караше ловеца да потреперва и да свива несъзнателно и яростно пестници.

Съмваше се. Пеоните бяха на крак. въоръжени. Конете и мулетата бяха оседлани на двора, дон Хуан съобщи, че всичко е готово. Карлос бе застанал до леглото на майка си, за да се сбогува с нея. Тя му даде знак да се приближи още повече. Беше много слаба, защото бе загубила доста кръв, и гласът й беше съвсем тих.

— Сине — каза тя, когато Карлос се наведе към нея, — знаеш ли какви индианци тръгваш да гониш?

— Не, майко — отговори Карлос, — но се страхувам, че са нашите врагове хикарилите.

— А имат ли хикарилите бради и носят ли пръстени?

— Не, майко, но защо питаш. Нали знаеш, че нямат бради! Горката мама! — обърна се той към дон Хуан. — Ужасният удар й е взел ума!

— Върви тогава! — продължи тя, без да обърне внимание на забележката, прошепната от Карлос. — Върви! Следите може да те отведат до… — и тя прошепна края в самото му ухо.

— Какво, майко? — трепна той, като при някакво странно съобщение. — Така ли мислиш?

— Имам известни подозрения … само подозрения… Но върви!… Следите ще те отведат… Върви по тях и се увери!

— Не се съмнявай, майко: ще се уверя!

— Едно обещание, преди да тръгнеш: не бъди безразсъден; бъди благоразумен!

— Не бой се, майко. Ще бъда.

— Ако излезе така …

— Ако излезе така, майко, скоро ще ме видиш пак… Господ да те благослови! Кръвта ми кипи… Не мога да стоя!… Бог да те благослови, майко!… Сбогом!…

Още в следващия миг редицата конници, предвождана от дон Хуан и Карлос, излязоха през широката порта и поеха пътя, който извеждаше вън от долината.