Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Докато траеше този разговор, ловецът седеше неподвижно на коня си там, гдето бе спрял още отначало. Двамата офицери не се виждаха вече, защото се бяха отдръпнали по-навътре на асотеата и високият парапет ги закриваше. Но Карлос предполагаше каква е целта на временното им оттегляне и чакаше търпеливо.

Войниците, които се въртяха около входа и разглеждаха и него, и коня му, бяха вече четиридесетина души; но щом тръбата засвири познатия зов, те се прибраха към конюшните и пред вратата остана само часовоят. Понеже бяха чули разговора и войниците, и той, отгатнаха защо се свири сбор. Карлос беше уверен, че искането му ще бъде изпълнено, при все че комендантът не бе му казал още нищо.

До този момент ловецът на бизони не бе обмислил определен план за действие. И как би могъл да го стори, когато толкова много неща зависеха от случая? Само една мисъл беше ясна и определена в съзнанието му — да остане насаме с Вискара. Дори и за миг да е, пак стига!

Той чувствуваше, че всяка молба ще бъде напразна, ще е само губене на време и може да завърши със собственото му поражение и смърт. За отмъщението стига и един нож; понеже мисълта за нещастието на сестра му не го напускаше, той гореше от жажда за мъст. Почти не помисляше за това, което ще стане после. За бягството се уповаваше на случая и на собствените си ненадминати сили.

Така че до този момент той не бе обмислил определен план за действие. Току-що му бе минало през ума, че комендантът може да поведе лично дружината. В такъв случаи нямаше да предприема нищо още в началото. Ще има отлични възможности като водач — не само да унищожи врага си, но и да избяга. Щом излязат в прериите, няма защо да се страхува от десет пъти повече войници. Верният му жребец щеше да го отнесе, гдето те не ще могат да го настигнат.

Войниците тръгваха. Той разбра по тръбата. Ще тръгне ли с тях и Вискара? Този въпрос занимаваше сега мислите му, докато седеше неподвижно на коня и поглеждаше тревожно към парапета.

Омразното лице се появи пак над стената — за да съобщи това, което беше, според коменданта, приятна вест за жалкия молител. И той я съобщи с високомерната важност на човек, който проявява благоволение.

Лицето на ловеца светна от радост — не поради съобщението, както мислеше Вискара, но защото забеляза, че комендантът беше, както изглежда, сам на асотеята. Лицето на Робладо не се виждаше над стената.

— Ваше превъзходителство проявява особена милост, като оказва това благоволение на толкова незначителна личност като мене. Не зная как да ви благодаря.

— Никакви благодарности… никакви благодарности … Един офицер на негово католическо величество не се нуждае от благодарност за това, че е изпълнил дълга си.

При тези думи комендантът помаха ръка с гордо достойнство, сякаш възнамеряваше да си отиде. Карлос попречи на намерението му, като запита:

— Дали ще имам честта да служа за водач на ваше превъзходителство?

— Не, аз няма да отида на този поход; ще го ръководи моят най-добър офицер, капитан Робладо. Той се приготви вече. Ще трябва да го почакате… — и като каза това, Вискара се отдръпна бързо от стената и продължи да се разхожда по асотеата. Несъмнено че му е неудобно да е насаме с ловеца на бизони и с удоволствие прекратява разговора. Излишно е да се питаме защо бе благоволил да даде тези обяснения; но те бяха именно това, което ловецът искаше да знае.

Карлос видя, че е настъпил удобният миг… Не трябваше да се губи нито секунда и той реши незабавно да действува. Досега беше на седлото си. Прикладът на пушката опираше о стремето, а цевта й стигаше до рамото му, затова никой не бе я забелязал. Високите ботуши на нозете му и сарапето, метнато на раменете, я закриваха напълно. Не можеше да се забележи и острият ловджийски нож, втъкнат в лявата страна на колана му, защото го закриваше долният край на сарапето. Пушката и ножът бяха единствените му оръжия.

По време на краткия разговор между коменданта и Робладо ловецът не бе си губил времето, макар и да изглеждаше на пръв поглед така. Той бе разгледал внимателно стените. Видял бе, че от главния вход към асотеата водеше каменна стълба. Тя беше предназначена за войниците, ако се наложи да излязат на покрива; Но Карлос знаеше, че има и друга стълба, по която се качват офицерите; при все че не бе влизал никога в пресидия, предположи правилно, че тя се намира в съседния край на сградата. Забелязал бе също, че на входа има само един часови, че каменната банкета отвътре на входа, използувана от охраната за сядане, беше по това време незаета. Войникът беше или в сградата, или някъде из войнишките помещения. Дисциплината в казармата беше действително извънредно слаба. Вискара бе много взискателен към своята външност, но не и към войниците си. Беше толкова зает със собствените си удоволствия, че не му оставаше време да се грижи за нищо друго.

Наблюдателният ловец забеляза всичко това, докато Вискара се върна да съобщи, че възнамерява да изпрати войска. Комендантът едва бе изчезнал от погледа му, когато ловецът се бе вече приготвил.

Като слезе безшумно от коня, Карлос го остави там, гдето бе спрял. Не го върза за ограда или стълб, само закачи юздата за предния край на седлото. Той знаеше, че добре обученият кон ще го чака.

Пушката беше все под сарапето, при все че прикладът й, долепен до бедрото му, се подаваше сега под долния край на дрехата. В този си вид той тръгна към вратата.

Смущаваше го само едно съмнение — ще го пусне ли часовият? Ако не го пусне, часовият ще трябва да загине!

Решението бе взето веднага; докато наближаваше вратата, ловецът на бизони стисна под сарапето дръжката на ловджийския си нож.

И се опита да влезе. За негово щастие — както и за щастието на часовоя — опитът сполучи. Войникът — ленив и нехаен — бе чул неотдавнашния разговор и не подозираше намеренията на ловеца. Противопостави се малко, но Карлос отговори веднага, че трябва да поговори с коменданта, който го повикал на асотеата. Това задоволи донейде войника — макар и неохотно, той го пусна да мине.

Щом влезе, Карлос изтича по стълбите и се промъкна като котка с крадливи безшумни стъпки. Мокасините му не правеха никакъв шум, тъй че, когато се изкачи на покрива, комендантът — макар и само на шест фута от стълбата — не бе го усетил.

Ето го… самия Вискара… тиранина … грабителя… похитителя на сестрината му невинност и чест… Ето го на шест фута от брата отмъстител… на шест фута от цевта на заредената му пушка, без да знае ужасното си положение! Лицето му беше обърнато в противоположна посока… и той не виждаше своята гибел.

Ловецът го погледна за миг, после огледа стените, за да се увери, че няма никой горе. Знаеше, че на кулите има двама часови. Те не се виждаха — бяха на външните стени и не се забелязваха от мястото на Карлос. Нямаше никой друг. Само врагът му. Той го погледна отново.

Би могъл да го простреля в гърба и такава мисъл мина през ума му, но веднага изчезна. Карлос бе дошъл да отнеме живота на този човек, но не по такъв начин. И благоразумието дори подсказваше друг, по-добър план. Ножът щеше да свърши работата по-безшумно и даваше по-сигурна възможност за бягство.

С това намерение той положи леко приклада на пушката си на пода и облегна цевта на парапета. Желязото опря о камъка със слабо звънтене. Колкото и да бе леко, то стигна до слуха на коменданта, който се обърна изведнъж и трепна, като видя неканения гост.

Отначало той се разгневи, но гневът се превърна бързо в тревога при вида на ловеца, чието изражение се бе съвсем променило през това кратко време.

— Как дръзвате да се промъквате, господине? Как дръзвате …

— По-тихо, господин полковник! По-тихо… може да ви чуят!

Сдържаният, дрезгав глас и твърдият, повелителен тон изплашиха страхливия негодник, към когото бяха отправени тези думи. Той видя, че лицето и държането на човека, застанал пред него, изразяват непреодолима, отчаяна решителност, която казваше ясно: „Ако не се подчиниш, ти си мъртъв!“

Това изражение се подкрепяше и засилваше от блестящото острие на дългия нож, който ловецът на бизони здраво стискаше.

Вискара пребледня от страх при тези явни доказателства. Той разбра намеренията на Карлос. Искането на военна помощ беше само хитрост, за да се приближи към него. Ловецът бе открил следите, знаеше вината му и братът бе дошъл сега да иска да се поправи злото или да отмъсти! Ужасът на съня се върна заедно с ужаса на страшната действителност, пред която-бе изправен. Вискара почти не знаеше какво да каже; едва можеше да говори. Огледа се безумно с надежда да види някаква подкрепа. Не се виждаше нито лице, нито сянка — нищо освен сивите стени и смръщеното лице на страшния противник. Би извикал за помощ, но лицето и гневното държане предупреждаваха, че такъв вик би бил последният, издаден от него. Най-после проговори задъхано:

— Какво искате?

— Искам сестра си!

— Сестра си?

— Да, сестра си.

— Не зная, Карлос. Тя не е тук … Аз …

— Лъжеш! Тя е тук! В тази сграда. Виждаш ли; кучето вие долу пред вратата. Защо?

Карлос посочи към една врата в долния край на сградата, гдето в това време Сиболо скимтеше и се въртеше с явно желание да влезе! Един войник се мъчеше да го прогони.

Вискара погледна неволно в тази посока. Видя кучето, но не посмя да му извика. Острата стомана блестеше пред очите му. Ловецът повтори въпроса.

— Защо?

— Не… не … зная …

— Пак лъжеш! Тя е влязла през онази врата! Где е сега? Казвай по-скоро!

— Заявявам, че не зная. Вярвай ми!

— Лъжлив негодяй! — Тя е тук! Аз проследих целия ти път … Хитростите не ти помогнаха! Отречи още веднъж … и пронизвам сърцето ти Тя е тук. Но где точно? Где… Питам аз?

— О, не ме убивай! Ще кажа всичко. Тя … тя … е тук. Кълна се, че не съм й сторил нищо; кълна се, че не съм …

— Хайде, негоднико! Застани ей тук — до стената! По-бързо!

Ловецът посочи едно място, отгдето се виждаше част от patio-то, т. е. от двора. Заповедта му бе незабавно изпълнена, защото страхливият комендант знаеше, че в противен случай го чака сигурна смърт.

— Дай заповед сега да я изведат! Знаеш кому си я поверил. Дръж се хладнокръвно и спокойно, чуваш ли! При какъвто и да е знак с дума или движение, към твоите подчинени ножът ще прониже ребратати! Хайде

— О, господи!… Господи!… Това ще ме погуби! Всички ще узнаят … Гибел!… Гибел!… Моля ти се, имай милост… Имай търпение! Ще ти я върна … кълна се… още тази нощ!

— Още сега, негоднико! По-скоро… И викай тези, които знаят … Да я изведат! По-скоро … Цял пламтя …. Още миг и…

— О, боже!… Ти ще ме убиеш … Един миг … Почакай! Ха!

Последният възглас се отличаваше от другите. Бе ликуващ, победен вик.

Комендантът гледаше към стълбата, отгдето бе дошъл Карлос, а ловецът гледаше в противоположна посока. Затова едва когато вдигнатата му десница бе уловена и извита назад от друга силна ръка, той забеляза, че на покрива имаше още един човек. Той успя да изтръгне ръката си, като същевременно се обърна и се озова пред един военен, когото позна веднага: беше лейтенант Гарсиа.

— Не разговарям с вас — извика му ловецът. — Стойте настрана!

Без да продума, офицерът извади пистолет и го вдигна, за да се прицели. Карлос се втурна към него.

Чу се гърмеж: димът обгърна за миг Гарсиа и ловеца на бизони. Чу се, че единият се строполи тежко на плочите, а следния миг другият изскочи явно невредим из облака.

Изскочил бе ловецът, от стиснатия в ръката му нож още капеше кръв.

Той изтича към мястото, гдето бе оставил коменданта, но последният бе изчезнал. Беше на другия край на асотеата и тичаше към стълбата за офицерските жилища.

Карлос разбра веднага, че не ще може да го настигне, преди да стигне стълбата; а да го преследва долу, би било безумие, защото изстрелът бе предупредил всички.

Той преживя един миг на отчаяние… но само един кратък миг, защото още в следната минута светла мисъл озари ума му… Спомни си за пушката. Може би ще успее да повали коменданта с нея.

Грабна оръжието, изскочи от задимения кръг и вдигна пушката до рамото си.

Вискара бе стигнал до стълбата и вече се смъкваше в отвора й, напомнящ яма. Над стената се виждаха само главата и раменете му, когато някаква подсъзнателна мисъл го накара да се спре и да се обърне назад. След като бе стигнал дотам, отдето можеше да получи подкрепа, страхливецът бе преодолял отчасти страха си и погледна назад от любопитство — да види Дали борбата между Гарсиа и ловеца на бизони е свършила. Смяташе да се спре само за миг, но тъкмо когато се обърна, пушката гръмна и куршумът го търколи До долния край на стълбището!

Ловецът на бизони видя, че изстрелът бе улучил… Видя освен това, че Гарсиа е мъртъв… чу дивите викове за мъст, които идваха отдолу, и разбра, че ако не успее да се спаси с бягство, ще бъде обкръжен и пронизан от стотина копия.

Първата му мисъл бе да слезе по стълбата, отгдето бе дошъл. Другият път водеше към двора, вече препълнен с войници.

Той прескочи трупа на Гарсиа и изтича към стълбата.

Но оттам идваха множество въоръжени мъже. Пътят за бягство беше пресечен.

Той прескочи пак мъртвеца, изтича по асотеата, прескочи външния парапет и погледна надолу.

Скокът, който трябваше да направи, беше ужасен, но нямаше никаква Друга надежда за спасение. Няколко копиеносци се бяха качили вече на покрива и се втурнаха С насочени напред щикове. Чу се изщракване на карабини, край ушите му свирнаха няколко куршума. Нямаше време за колебание. Той зърна доблестния си жребец, извил гордо глава и захапал юздата. „Жив е още, слава богу!“

Насърчен от тази гледка, Карлос скочи отгоре и стъпи невредим на земята.

Остро изсвирване докара веднага коня му; в следния миг ловецът на бизони се бе метнал вече на седлото и препускаше из полето.

Подире му свистяха куршуми и препускаха ездачи, докато те излязат из вратите на казармата, Карлос стигна до края на гъсталака и изчезна зад зелената завеса на Дивия листак.

Един взвод копиеносци, предвождани от Робладо и Гомес препускаше подир него. Когато наближиха гъсталака за най-голяма тяхна изненада между храстите се показаха двадесетина глави и ги посрещнаха с див боен вик.

— Индиански бойци! — Диваци! — извикаха копиеносците и се спряха, а някои дори се върнаха веднага уплашено назад. Заповядано бе на всички да спрат и преследвачите чакаха да пристигнат подкрепления. Излезе целият гарнизон, гъсталакът бе обграден и най-после претърсен. Но не бяха намерени никакви индианци, при все че следите от животните им се виждаха по всички посоки из гъсталака.

След няколкочасово лутане Робладо и войниците му се върнаха в пресидия.