Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА

Самбото изчезна в храстите почти в същия миг, когато Карлос се метна на коня и препусна из пътеката. На полянката не остана жив човек.

Огромното тяло лежеше с разперени ръце; едната върху самия огън. Притиснал въглените, трупът бе полуугасил пламъка. Беше все пак достатъчно светло, за да се види призрачното лице, изпръскано с червени петна. И тялото, и нозете бяха неподвижни като у близката изкуствена фигура. Мъртъв беше жълтият ловец… Мъртъв! Огнените езици, които ближеха ръката му и се готвеха да я обхванат, не му причиняваха болка. Мъртвият не усеща огъня.

А где бяха другите? Пръснали се бяха в почти противоположни посоки. Бягаха ли един от друг?

Самбото се върна по същата посока, от която бе дошъл, но по съвсем различен начин. След като се скри зад листната завеса, той не се спря, а се втурна напред, сякаш бе обезумял от страх. Пращенето на сухите клони и силното шумолене на храстите доказваха, че бързаше да се измъкне с главоломно бягство из горичката. Тези шумове стихнаха заедно с отзвука от копитата, който долиташе известно време откъм препускащия кон на ловеца на бизони.

Где бягат сега самбото и ловецът на бизони? Бягаха ли един от друг? Така изглеждаше: защото бяха тръгнали в противоположни посоки. Но всъщност не беше така. Ако самбото искаше да избяга от това място, противникът му нямаше такова намерение. Той препускаше извън полянката, но не за да бяга.

Карлос познаваше много добре самбото и знаеше, че смелостта му се е изпарила. Внезапната гибел на другаря му, и то при такива загадъчни обстоятелства, е ужасила чернокожия и му е отнела всяко желание за съпротива. Карлос знаеше, че Пеп мисли вече само как да избяга.

Бързата съобразителност на ловеца му бе подсказала отгде ще дойдат враговете — откъм долния, южен край на горичката. Той ги чакаше именно от тази посока и когато разглеждаше храстите, обръщаше най-голямо внимание на южния край на полянката. Предполагаше, че ще сметнат за най-безопасно да се приближат оттам, и предположенията му се оказаха верни.

Щяха да оставят конете си малко по-надалечко, за да не чуе шума от копитата им. И това негово предположение беше правилно. Още едно пак така вярно предположение беше, че самбото е хукнал да прибере конете. То мина през ума на Карлос, когато видя, че самбото се втурна да излезе от гъсталака.

Тъкмо това искаше да стори самбото. Като видя, че вождът му загина така загадъчно, той не помисли вече за схватка с ловеца. Единствената му цел беше да избяга. Да отиде при конете, да скочи на седлото и да препусне. Надяваше се, че Карлос няма да го последва скоро, та ще може да избяга под закрилата на тъмнината.

Но грешеше. Именно за да осуети тази негова цел, Карлос препусна вън от полянката. И той бе решил да отиде при конете!

Щом излезе на полето, сви вдясно и заобиколи горичката. Като стигна до едно място, отгдето се виждаше реката, дръпна поводите и спря. Спря, за да напълни отново пушката си.

Изправи я и потърси рога с барута. Но за най-голяма своя изненада не го намери, а като погледна надолу, видя, че е изчезнал. Ремъкът, с който беше окачен, не беше вече през рамото му. Закачил се е на някой клон и се е изхлузил, когато Карлос е скочил от дървото!

Ядосан от тази злополука, той се готвеше да обърне коня и да препусне към дъба, но изведнъж забеляза, че някаква тъмна фигура се промъква през полето и се приближава към върбалака при реката. Беше, разбира се, избягалият самбо — в това нямаше никакво съмнение.

Карлос се поколеба. Ако се върне за рога с барута и загуби време за ново пълнене на пушката, самбото можеше да избяга. Скоро ще стигне до конете и ще се метне на някой от тях. Ако беше денем, Карлос би могъл лесно да го стигне; но не и в тъмната нощ. Щом го изпревари с петстотин ярда, самбото ще изчезне благополучно от погледа му.

Ловецът на бизони беше много разтревожен. Имаше сериозни основания да желае смъртта на този човек. Това желание идваше толкова от благоразумието, колкото и от естественото чувство за разплата. Желанието за мъст бе пробудено от подлия начин, по който тези наемни разбойници го бяха проследили. Освен това обявеният вън от закона знаеше, че ще има опасен враг, ако Пепе остане жив. Самбото не биваше да се измъкне!

Карлос се поколеба само за миг. Ако се забави с пълнене на пушката, другият ще избяга. Той пусна пушката на земята, обърна коня и се втурна през полето към реката. След десетина секунди спря пред своя противник, който се промъкваше дебнешком.

Като видя, че пътят към конете му е отрязан, самбото се спря, готов за отбрана, решен сякаш да се бори. Но докато Карлос слезе от коня, за да се вкопчат в ръкопашен бой, смелостта на другия пак не издържа и като се втурна през върбите, той се гмурна в реката.

Карлос не бе предвидил това. Стоя няколко мига изненадан и объркан. Нима противникът ще му се изплъзне? Ловецът беше слязъл от коня си. Дали да се качи пак, или да проследи самбото пеша?

Нерешителността му не трая дълго. Избра втората възможност, шмугна се през върбалака, отгдето бе минал другият, и се поспря до края на водата. Тъкмо в това време врагът му се показа на отсрещния бряг и без да спре нито минута, хукна през полето. Карлос помисли пак да го последва на кон, но бреговете на реката бяха високи — за кон щеше да е мъчно, може би дори невъзможно да мине реката на това място. Нямаше време за губене в такива опити.

„Сигурно и аз мога да тичам бързо като него — помисли Карлос. — Да опитаме тогава!“

С тези думи той се хвърли във водата.

С няколко замаха той преплува реката, покатери се на отсрещния бряг и хукна след отстъпващия противник.

Самбото бе изминал до това време цели двеста ярда, но докато мине още толкова, разстоянието между двамата се намали наполовина. Не можеше да става никакво сравнение между бързината им. Карлос тичаше двойно по-бързо от своя изплашен неприятел, при все че той бягаше с все сили, защото знаеше, че се касае за живота му.

Гонитбата не продължи и десет минути.

Карлос наближи. Самбото чуваше стъпките му зад гърба си. Почувствува, че е безполезно да тича повече. Спря се и пак застана, готов да се отбранява.

В следния миг бяха лице с лице, на десет стъпки един от друг.

И двамата бяха въоръжени с дълги ножове — единственото им оръжие. Въпреки полумрака се виждаше как остриетата лъщяха.

Враговете не дочакаха да си поемат дъх. Размениха няколко гневни възклицания; после се нахвърлиха и вкопчиха в безжалостна борба.

Но твърде кратка. Надали трая и десетина секунди. Няколко мига телата на борещите се се бяха сякаш обвили едно о друго, после едното тупна тежко на земята. Чу се стон. Беше гласът на самбото. Той именно бе паднал.

Простряното тяло почна да се гърчи на земята … привдигна се и падна пак… изви се отново и най-после се отпусна в мъртвешка неподвижност!

Ловецът на бизони се наведе над него, за да се увери. Смъртта бе сложила вече печата си над отвратителното лице. Белезите бяха несъмнени. Победителят се успокои, отвърна се от трупа и тръгна към реката.

Като прибра пушката и намери барутния рог, Карлос я напълни пак и тръгна да търси конете.

Скоро ги намери. Простреля с по един куршум в главата копоя и кучето вълк, после отвърза и пусна конете на свобода.

След това се върна на полянката, свали Сиболо от люлката му, приближи се към огъня и погледна трупа на жълтия ловец. Пламъците блестяха по-ярко отпреди. Подхранваше ги човешката плът.

Като се отвърна отвратен от тази гледка, ловецът на бизони прибра дрехите си, качи се пак на седлото и тръгна, към дола.