Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Останалите сами в стаята, комендантът и приятелят му Робладо запалиха нови пури, наляха си вино и продължиха разговора.

— Ти значи наистина мислиш, Робладо, че оня е бил насърчаван. И аз мисля така; защото иначе той не би се осмелил да постъпи по тоя начин.

— Напълно сигурен съм. Убеден съм, че снощи са се срещнали, и то насаме. Когато наближих тяхната къща, видях пред реката човек, който бе опрял лице до решетката, сякаш приказваше с някого отвътре. Помислих, че е някой приятел на дон Амбросио.

Като дойдох по-близо, човекът — загърнат в манга — се дръпна назад и се метна на коня си. Представи си каква бе изненадата ми, когато познах вчерашния черен жребец на ловеца на бизони!

Когато-влязох и запитах за домакините, разбрах от слугите, че господарят им бил на мината, сеньоритата се била вече прибрала и нямало да приема никого тази вечер!

— Така бях кипнал, дявол да го вземе, че не знаех какво да приказвам. Невероятна работа; а все пак, както е вярно, че съм офицер, така е вярно и това, че тоя приятел е в тайна връзка с нея.

— Изглежда наистина невероятно. Какво смяташ да правиш, Робладо?

— О, погрижих се вече! За в бъдеще тя ще е под по-строг надзор, понамекнах малко на дон Амбросио. Вие знаете тайната ми, господин полковник. Магнитът, който ме привлича, е мината. Но безобразно глупаво и смешно е да имам за съперник оногова. Ха, ха ха!

Робладо се позасмя неестествено.

— Знаете ли какво — каза той, като му хрумна нещо ново, — падрето не обича червенокосото семейство. Това личи от тазвечерните му загатвания. С помощта на черквата можем да се отървем без много шум от негова милост. Падретата имат право да го изгонят от селището, стига да установят, че е еретик. Нали?

— Да — отговори студено Вискара, като отпи от виното си. — Но ако изгонят него, драги мой, ще пропъдят и друг някой. С тръна ще иде и розата124. Разбираш ли ме?

— Напълно.

— А това аз, разбира се, не желая — поне засега. След някое време може да бъдем доволни да се отървем от розата, тръните и храста с корените му заедно. Ха, ха, ха!

— Между впрочем, господин полковник — запита капитанът, — напредвате ли? Бяхте ли у тях?

— Не, драги Робладо, нямах време. Нали знаеш — далеко е; а чакам и да се махне оттук оня. По-удобно е да я ухажвам в негово отсъствие.

— Да се махне ли? Какво имате предвид?

— Ловецът на бизони заминава скоро за прериите, може би за няколко месеца, да реже бизонско месо, да лъже индианците и така нататък.

— Охо! Не е лошо!

— Както виждаш, скъпи другарю, насилието е съвсем излишно. Само търпение — има време за всичко. Докато се върне нашият храбър бизонски ловец, ние ще си уредим работиците. Ти ще си собственик на богати мини, а аз…

На вратата се чу леко потропване и гласът на сержант Гомес, който питаше може ли да види коменданта.

— Влез, сержанте — извика полковникът. В стаята влезе неприятният вахмистър; по вида му личеше, че току-що се връща от езда.

— Е, сержанте? — каза Вискара, когато войникът се приближи. — Казвай! Капитан Робладо може да чуе това, което ще кажеш.

— Живеят, господин полковник в последната къща накрай долината, на Цели десет мили отук. Само трима са: майката, сестрата и братът, както ги видяхте на фиестата. Има трима-четирима прислужници тагни, които го придружават на лов. Цялото му имущество е от няколко мулета, волове и коли. С тях пътува. И сега се готви за път. До три-четири дни най-късно ще тръгне. Отивал далече, както разбрах, по някакъв нов път, през Ляно Естакадо.

— През Ляно Естакадо, ли?

— Така ми казаха.

— Да кажеш нещо друго, сержанте?

— Другото, господин полковник, е това, че момичето си има изгора — младежът, който се обзаложи с вас на фиестата.

— Ще го вземат дяволите! — извика Вискара и лицето му потъмня. — Разбира се, че е той! Така и предполагах. А къде живее?

— Недалеко от тях. Има си ранчо и казват, че бил богат, колкото може да бъде един ранчеро.

— Налей си чаша каталан, сержанте.

Вахмистърът протегна ръка, взе бутилката, наля си една чаша, поклони се почтително на двамата офицери и гаврътна на един дъх ракията. След това, като видя, че е излишен, отдаде чест и излезе.

— Както виждаш, драги, твоята работа се нарежда.

— И вашата също — отговори Робладо.

— Не съвсем.

— Защо?

— Не ми харесва много тая история с ранчерото. Тоя приятел, има пари, не му липсва и дързост, та може да имам разправии. Човек не може да го извика на дуел — особено човек с моя чин. А за разлика от ловеца, той е от местните хора и те ще бъдат на негова страна, та ще е доста неприятно да си в разправия с него. Но защо ли съм се загрижил? Винаги съм успявал, ще успея и сега. Лека нощ, драги! — Buenas noches125 — отвърна Робладо; и двамата станаха едновременно от трапезата и се прибраха в спалните си.