Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА

Като стигнаха до мястото, гдето бяха забелязали конника, Мулатът слезе от коня си и повика копоя. Каза му няколко думи и му посочи с ръка следата. Кучето разбра какво се иска от него, наведе нос към земята и хукна безшумно напред. Ловецът се качи пак на седлото и двамата с другаря си пришпориха конете, за да вървят след копоя.

Това беше много лесно при все че нямаше вече луна. Светлочервеникавата козина на кучето личеше отдалеко върху тъмнозелената трева, а нямаше нито храсти, нито по-високи треви да го закриват. Освен това, според наставленията на господаря си, то се движеше бавно по пътеката, при все че следата беше съвсем скорошна и би могло да върви много по-бързо. Обучено беше да се движи нощно време бавно и безшумно, затова присъщият на породата му рев не се чу ни веднъж.

Минаха цели два часа, докато зърнат горичката, гдето бе спрял ловецът на бизони. Щом видя дърветата, мулатът ги посочи и прошепна на другаря си:

— Гледай, момко Пеп! Кучето тръгна към острова … Гледай! Обзалагам унция — гуерото е там. Дявол да го вземе! Сигур е там!

Когато стигнаха на пет-шестотинн ярда от горичката — тя едва се открояваше под потъмнялото небе, — жълтият ловец извика копоя и му заповяда да стои назад. Той знаеше, че конникът или е влязъл в горичката, или е минал покрай нея. И в двата случая следите му можеха лесно да се открият. Ако жертвата им е още в горичката — както мулатът вероятно предполагаше, ако се съди по възбудата му, — помощта на кучето не ще им трябва вече. Дошло бе време да вземат други мерки.

Отклонявайки се от досегашната посока, жълтият ловец направи един кръг, като се движеше все на еднакво разстояние от горичката; другарят му и кучетата го следваха.

Щом стигнаха до просеката през гората, и двамата дръпнаха поводите и ахнаха от изненада, като видяха ненадейно ярки пламъци. От мястото, гдето бяха стигнали, се виждаше полянката, а в средата й пламтеше голям огън.

— Казах ли ти, момко Пеп, глупчо е заспал ей там … Мислил си е, че не можем да му видим следите нощно време… не обича студ… хубав огън. Мисли, че никой няма да го види. Знам тази полянка… хитро място… огънят се вижда от двата края… Ха! Ей го там и коня! Пламъкът осветяваше ясно един кон, застанал край огъня.

— Дявол да го вземе! — продължи ловецът. — Гуерото бил по-голям глупчо, отколкото мислех. Виж! Велики боже! Заспал хей там! Сигур е той!

При тези думи мулатът посочи една тъмна фигура край огъня. Приличаше на легнал и заспал човек.

— Той е, Santissima! — отговори самбото. — Свил се е при огъня! Наистина е глупчо! Не се е сетил, че можем да го следим в такава тъмна нощ.

— Хм!… Дявол да го вземе! Няма куче нашият гуеро! Без повече приказки, момко Пеп! Подир мене!

Мулатът подкара коня си не направо към горичката, а към брега на реката, малко по-надолу. Яздеха мълчаливо, но вече по-бързо.

Жертвата им беше тъкмо там, гдето искаха да я намерят, затова бързаха да се възползуват от положението. И двамата познаваха добре местността, защото в същата горичка бяха убивали елени от засада. Като стигнаха до брега, и двамата слязоха от седлата, вързаха конете и кучетата във върбалака и тръгнаха към горичката.

Не бяха предпазливи, както биха постъпили при друг случай. Бяха сигурни, че жертвата им е заспала край огъня. Глупак, мислеха те. Но как би могъл наистина да подозира, че са там? И най-хитрият би могъл да предположи, че е в безопасност при такива условия. Напълно естествено беше да заспи, както е бил уморен. Естествено е било да запали огън. Нощта беше неприятно студена и без огън не би могло да се спи. Всичко беше напълно естествено.

Стигнаха до края на горичката и без колебание пропълзяха към храстите.

Нощта беше тиха, ветрецът едва поклащаше някое листо и най-малкото шумолене в храстите би могло да се чуе из цялата полянка. Тихо шуртене на далечен бързей, тих ромон от по-близки води, случаен вой на прериен вълк или тъжен стон на нощна птица бяха единствените звуци, достигащи до слуха.

Но при все че ловците се движеха из гъст храсталак, никакъв звук не издаде, че те напредват. Не прошумя лист, не плесна вейка, не пропука сух клон, натиснат от ръка или коляно, нищо не издаде, че в тъмния гъсталак има хора. Те умееха много добре да се промъкват из него. Напредваха безшумно, както змия пълзи из тревата.

На полянката беше съвсем тихо. В средата и гореше голям огън, който я осветяваше изцяло с яркия си пламък. Лесно можеше да се забележи фигурата на великолепен жребец — жребецът на ловеца на бизони, — застанал край огъня; а още по-близо легналият му господар, който изглеждаше заспал! Да, ето плаща, сомбрерото, ботушите и шпорите! Ето и ласото, спуснато от шията на коня и сигурно навито около ръката на спящия. Всичко това можеше да се забележи от пръв поглед.

Конят трепна, удари пръстта с копитото си и пак утихна. Какво бе чул? Някой див звяр, който се движи насам? Не, не див звяр… нещо по-лошо.

Откъм южния край на полянката изпод храстите надникна едно лице. — човешко лице! Показа се само за миг, после пак се скри зад листата. Това лице можеше лесно да се познае. Жълтият цвят, който се виждаше много ясно при светлината на пламъка, подсказваше чие е. Беше на мулата Мануел.

То остана за миг скрито зад листата. После пак надникна, а до него и друго, по-мръсно. И двете бяха обърнати в една и съща посока. И двете гледаха легналия край огъня човек, който изглеждаше все още дълбоко заспал! Погледите и на двамата блестяха със злобно ликуване. Успехът изглеждаше сигурен — жертвата беше най-после в ръцете им! Лицата се отдръпнаха пак и за миг нито звук, нито нещо друго показа, че те са там. След този миг обаче мулатът подаде пак глава, но този път от друго място, съвсем близо до земята, от една пролука между храстите.

След още един миг той се промъкна цял и се появи прострян на полянката.

След това се показаха главата и тялото на самбото; и двамата запълзяха безшумно по тревата към заспалия. Легнали по корем като огромни гущери, те пълзяха един след друг!

Мулатът беше напред. В дясната си ръка стискаше нож с дълго острие, в лявата държеше пушката си.

Движеха се бавно и много предпазливо, при все че бяха готови всеки миг да скочат напред, ако жертвата се събуди и разбере, че са там.

Неподозиращ нищо, заспалият ловец лежеше между тях и огъня. Тялото му хвърляше сянка върху тревата. Те пропълзяха до нея, за да се скрият по-добре, и продължиха напред.

Най-после мулатът стигна на три фута до легналия; като се поогледа, той се изправи на колене с намерение да скочи напред. При това внезапно изправяне огънят освети лицето му и то можеше лесно да се види. Часът бе настъпил.

Чу се изплющяване на пушка, а в същия миг няколко бързи последователни изстрела изхвръкнаха откъм короната на вечнозеления дъб в началото на пътеката. Мулатът се изправи с един скок, протегна с див рев ръце, залитна, хвърли ножа и пушката и падна в огъня.

И самбото се изправи; като предполагаше, че изстрелът е бил даден от този, когото смятаха за заспал, той се хвърли върху него с нож в ръка и заби с отчаяно усилие острието в едната страна на легналия.

В същия миг отскочи с ужасен писък и без да се спре да помогне на падналия си другар, прекоси полянката и изчезна в храсталака. Човекът край огъня продължаваше да лежи неподвижно!

В това време една тъмна фигура се смъкна между клоните на вечнозеления дъб, отгдето бе даден изстрелът; остро изсвирване огласи поляната и жребецът препусна към дървото, като влачеше ласото си.

Един полугол мъж с дълга пушка, скочи от дървото на гърба на коня, а в следния миг и той и конят изчезнаха по пътеката, понесени в галоп към платото!