Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Слънцето клонеше към заник. Златистото кълбо бързаше да целуне снежните върхове на Сиера Бланка, която преграждаше западния кръгозор. Бялата наметка, скрила плещите на планината, отразяваше прекрасни розови отблясъци, които се сгъстяваха из падините в алени и модри багри, още по-прекрасни над тъмната линия на горите в подножието на Сиера.

Беше рядък, сияен залез. В небето на запад се трупаха тежки, оцветени облаци, гдето злато, пурпур, си се сливаха в блестящо великолепие, а погледът на зрителя съзираше очертания на странни образи, напомнящи светли, прелестни създания от някакъв друг мир. Гледка, която беше наслада за окото, радост за натъженото сърце и ново щастие за щастливеца.

Тя не отминаваше незабелязана. Съзерцаваха я прекрасни очи; само че в погледа им имаше скръб, несъответствуваща на прекрасната картина.

Но изражението им не се дължеше на нея. При все че тези очи я съзерцаваха, мислите, отразявани в тях, идваха от съвсем различен източник. Сърцето беше погълнато от съвършено друга цел.

Тези очи бяха на прекрасна девойка, или по-точно на млада, още неомъжена жена. Тя стоеше на асотеата на богат дом, загледана привидно към величествения залез, а унесена всъщност в не така приятни мисли. И лъчистото небесно сияние дори, отразено на лицето й, не можеше да разсее сянката, която се промъкваше по него. Черният облак в душата й надделяваше над небесната светлина. Тъга помрачаваше сърцето й, както и светлото лице.

А то бе красиво, красива бе и прекрасната снага — стройна, величествена, с нежна прелест и меки очертания. Тази дама беше Каталина де Крусес.

Тя беше сама на асотеата, заобиколена само от растенията и цветята. Наведена над ниския парапет, иззидан към задния двор, тя съзерцаваше залязващото слънце — защото дворът беше на запад.

Каталина вдигаше от време на време поглед към небето и към слънцето; но по-често търсеше сенчестата горичка от диви мелил до края на оградата, гдето сребристите води на реката блестяха между тънките стволове. Погледът и спираше от време на време на това място с особено оживление. Не е чудно, че мястото привличаше погледа й. Там бе чула тя първите любовни обети, първата целувка бе осветила този кът и мисълта й го бе възвисила от земните низини към небесата. Не е чудно, че за нея то беше най-прекрасният земен кът. В най-прославените градини по света — в самата райска градина дори — тя не можеше да си представи по-приятно място, по-сенчесто кътче от малката беседка, приготвена от самата нея между клоните на дивите мелим.

Но защо ги гледаше със скръб? В тази беседка още тази вечер тя очакваше да види човека… единствения човек, който придаваше святост на това място. Защо беше тъжна тогава? При такова очакване лицето й трябваше да сияе от радост.

То просияваше наистина от време на време, когато тази мисъл минаваше през ума й, но друга някаква мисъл помрачаваше челото и придаваше на лицето й израз на тъга й на плахост. Каква беше тази мисъл?

Дамата държеше с ръка бамдола. Тя се отпусна на една пейка и засвири старинна испанска песен, но не издържа това усилие. Мисълта й отлетя някъде далеко от песента, пръстите й се отпуснаха от струните.

Тя остави бандолата, стана и започна да се разхожда по асотеата. Походката й беше неспокойна. От време на време тя се опираше и навеждаше поглед, сякаш се замисляше дълбоко за нещо далечно. После тръгваше отново и пак се спираше както преди малко. Повтори това няколко пъти, без да изрече нито дума, нито възклицание.

Веднъж обиколи цялата асотеа, като огледа внимателно растенията и саксиите от двете страни, сякаш търсеше нещо, но каквото и да бе то, не го намери, защото нищо не спря погледа й.

Тя се върна пак и взе отново бандолата. Обаче щом докосна струните, остави инструмента и стана, обладана сякаш от внезапно решение.

— И през ум не ми минава … може да съм го изпуснала в градината — прошепна тя, като се плъзна към една малка ескалера, която водеше за вътрешния двор.

Оттам почваше широка пътека към градината; тя я прекоси и тръгна по покритите с пясък пътечки, като се навеждаше ту на една, ту на друга страна и надничаше зад всяко растение и храст, които биха могли да скрият търсената вещ.

Тя разгледа всяко кътче от градината, спря се повечко в беседката между медиите — като че това място й беше по-приятно от всяко друго — и най-после се върна с все същото тревожно изражение, от което личеше, че не е успяла да открие това, което бе загубила.

Дамата се върна на асотеата … и пак взе бандолата; но след няколко акорда я остави, стана отново и си заговори:

— Carramba! Чудно Нещо!… Нито в стаята ми… нито в салона … нито в трапезарията, нито на асотеата … нито в градината!… Где може да е? О, Dios151 Ако е попаднало в ръцете на татко! Много е ясно … Непременно ще го разбере… О, Dios! Ако е попаднало в чужди ръце! В ръцете на враговете му… Казано е, тази нощ… Не се казва мястото, наистина, но времето е упоменато… Мястото ще се открие лесно. О, да знаех как да вляза във връзка с него! Но не зная и той ще дойде, уви! Нищо не мога да сторя! Да се надяваме, че не го е взел някой враг. Но где може да е тогава? Madre de Dios, где е?

Всичко това беше изречено с глас, от който личеше, че говорещата е загрижена от загубата на някоя много важна вещ. Тази вещ беше писъмцето, донесено от Хосефа и написано от Карлос, ловеца на бизони, който съобщаваше, че ще дойде същата нощ. Не е чудно, че Каталина беше обезпокоена от тави загуба. Писъмцето не само я излагаше, но предаваше на явна гибел живота на любимия й. Това именно помрачаваше лицето й, това я караше да обикаля така неспокойно асотеата и градината.

— Трябва да попитам Виченца — продължи тя. — Не ми е приятно да го сторя, защото напоследък загубих доверие в нея. Нещо е променило тази девойка. Едно време беше пряма и почтена, но сега е станала неискрена и лицемерна. Два пъти я улових, че ме лъже. Какво значи това?

Тя помълча за миг, сякаш обмисляше нещо.

— И все пак ще трябва да я попитам. Може да е намерила хартийката и като я е сметнала непотребна, да я е хвърлила в огъня. За щастие тя не знае да чете, но има връзки с други хора, които знаят! Ха! Забравих онзи войник — изгората й! Ако е намерила писъмцето и му го е показала? Dios de mi alma!

Предположението изглеждаше много мъчително, защото сърцето на дамата затуптя по-силно, а дишането й стана по-бързо и приветливо.

— Това би било ужасно — продължи тя, — би било най-лошото, което може да се случи! Този войник не ми се харесва … изглежда подъл и лукав; чувах, че бил негодяй, и все че е любимец на коменданта. Не дай боже да му е попаднало писмото! Не бива да губя време! Трябва да повикам Виченца и да я разпитам. е

Тя отиде до парапета към вътрешния двор.

— Виченца! Виченца!

— Да, сеньорита — отговори един глас откъм къщата.

— Ела горе! Ела горе!

— Да, сеньорита.

— По-скоро! По-скоро!

Една девойка в къса яркоцветна нагуа и бяла блузка без ръкави, излезе навън и тръгна по стълбата, която водеше към покрива.

Тя беше — полуиндианка, полуиспанка, както личеше от мургавата й кожа. Не беше грозна, но в изражението й имаше нещо, което изключваше каквато и да е добродетел, почтеност или приветливост. Това изражение беше смесица от злоба и лукавство. Държането й беше също предизвикателно и нахално като на човек, извършил всеизвестно престъпление и станал поради това безогледно дързък. Това държане бе започнало неотдавна и господарката й го бе забелязала заедно с другите промени.

— Какво желаете, господарке?

— Загубила съм една хартийка, Винченца. Сгъната беше надлъж, не като писмо, ей така.

Тя подаде на девойката една хартийка, сгъната като изгубената.

— Виждала ли си такова нещо?

— Не, сеньорита — беше незабавният, готов отговор.

— Да си я измела или да си я хвърлила в огъня? Тя изглеждаше съвсем незначителна и всъщност не е много важна, но на нея имаше някакви модели, които исках да прерисувам. Мислиш ли, че е унищожена.

— Не зная, сеньорита; зная само, че аз не съм я унищожила, нито съм я измела, нито съм я хвърлила в огъня. Не бих направила такова нещо с никаква хартия, защото не зная да чета и се боя да не унищожа нещо важно.

И да беше, и да не беше вярна втората част на казаното, метиската знаеше, че първата част беше съвсем вярна. Тя не бе унищожила хартийката — не бе я мито измела, нито изгорила.

Тя отговори с невинно простодушие и лек оттенък на гняв, сякаш не й бе много приятно, че я подозират в небрежност.

От отговора на господарката не пролича дали е забелязала този гняв; тя показа само, че е доволна.

— Няма значение — каза тя — свободна си, Виченца.

Девойката си тръгна с намусено изражение. Когато главата й се изравни с горния край на стълбата, тя се обърна към господарката си, която беше гърбом към нея, и я изгледа с презрително свити устни и сатаминска усмивка. Те доказваха, че Виченца знае за изгубената хартийка много повече, отколкото бе признала преди малко.

Каталина гледаше пак залязващото слънце След няколко мига то ще изчезне зад снежния хребет на планината. Още няколко часа … и ще настъпи блаженият миг!

Робладо седеше както и по-рано в своята казарма. Както и по-рано, на вратата се почука леко. Той извика, както и по-рано:

— Кой е?

И чу отговор:

— Аз!

Позна, както и по-рано, гласа и заповяда на дошлия да влезе. Както и преди, беше войникът Хосе, който се приближи към офицера с раболепен поздрав и поклон.

— Е, Хосе, какво ново?

— Само това — отговори войникът, като подаде една сгъната надлъж хартийка.

— Какво е това? — запита Робладо и добави веднага: — От кого?

— Господин капитанът ще разбере по-добре от мене, защото аз не зная да чета, но хартийката е взета от сеньоригата и прилича на писмо. Сеньоритата го е получила от някого, когато е била на черква вчера сутринта; така мисли Виченца, защото е видяла да го чете, щом се върнала от утринна. Виченца мисли, че онази девойка Хосефа го е донесла от горния край на долината, но господин капитанът ще разбере по-добре.

Робладо не изслуша и половината от приказките му, защото поглъщаше жадно съдържанието на писмото. Щом го дочете, той скочи от стола като убоден и започна да се разхожда възбудено из стаята.

— По-скоро, по-Скоро, Хосе! — извика той. — Изпрати Гомес тука! Не казвай никому нищо! Бъди готов… и ти ще ми трябваш! Веднага изпрати Гомес! Тръгвай!

Войникът поздрави не така раболепно, защото бързаше, и изхвръкна от стаята

Робладо продължи:

— Господи! Каква слука! Може ли да ме се хване глупакът, щом примамката е любовта? Още тази вечер … Към полунощ! Ще имам време да Се подготвя! Да знаех само мястото! Но не е казано где ще бъдат!

Той препрочете писмото.

— Carajo! Не е казано! Там е злото! Какво да се прави? Не мога да се лутам наслуки в тъмнината. Ха! Сетих се, ще трябва да следим н е я! … Да я следим до самото място! Виченца ще свърши тази работа, а ние ще чакаме някъде в засада. И девойката ще ни заведе до мястото и ще трябва Да имаме време да ги обкръжим. Но срещата им ще трае достатъчно, за да имаме време да ги обградим. Ще ги заловим в най-блажения миг. Дявол да го вземе! Само като помисли човек… Това жалко псе … колач на бизони … да ми се изпречва на пътя! Но търпение, Робладо, търпение… Тази нощ… тази нощ …

На вратата се почука. Влезе сержант Гомес.

— Гомес, приготви двадесет души! Избрани момчета, чуваш, ли? Да сте готови до единайсет часа! Имаш достатъчно време, но внимавай да сте готови, щом ви повикам. Нито дума някому отвън. Ще заповядаш на момчетата да оседлаят и да не разправят нищо. Напълнете и карабините; ще има работа! По-нататък ще изучите каива е Хайде! Пригответе се!

Без да продума, сержантът излезе да изпълни заповедта.

— По дяволите слуката! Да знаех мястото или поне приблизително где може да бъде! Дали ще е около къщата? Или в градината? Може би навън — нейде из полето? Не е невъзможно. Той едва ли ще се осмели да дойде толкова близо до града, защото някой би могъл да познае било самия него, било коня му. Да пукне този кон! Но не, конят ще ми трябва! Ах, да можех да открия това място преди срещата! Тогава работата ще е сигурна! Но нищо не се споменава за мястото. … Да, казано е само някогашното място. Дявол да ги вземе! Те са се срещали и по-рано… често… често … А-ах!

Той изстена мъчително и продължи да се разхожда като обезумял.

Дали да кажа сега на Вискара? — продължи той. — Или да почакам, докато свърша работата? Ще почакам Ще му поднеса новината като предястие за вечерята. Може да успея да украся трапезата с ушите на ловеца. Хахаха.

С този сатанински смях негодникът откачи сабята и закопча колана й на кръста си. После взе и два големи пищова, погледна шпорите си и излезе от стаята.