Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

— Ха, ха, ха! Първокласна шега, честна дума! — продължаваше със смях Робладо, като изпускаше кълба дим от пурата. — Единственото нещо, което ме е развеселило, откак дойдохме в това глупаво място; и в гранична застава дори човек може да се позабавлява, ако знае как. Ха, ха, ха! Не беше малко труд в края на краищата. Но я ми кажете, драги коменданте — защото досега вече сигурно знаете, — между нас казано, струваше ли си труда?

— Съжалявам, че си дадохме тоя труд — отговори сериозно другият.

Робладо го погледна и едва сега забеляза мрачното му изражение. Залисан с пурата си, не бе го видял по-рано.

— Ха! — възкликна той. — Какво става, господин полковник? Изражението ви не е на човек, прекарал последните дванадесет часа така приятно, както трябва да сте ги прекарали вие! Нещо не върви ли?

— Нищо не върви.

— Какво моля? Сигурно сте били вече с нея?

— Само за миг; но това стигаше.

— Обяснете, господин полковник!

— Тя е луда.

— Луда ли?

— Бясна. Приказките й ме уплашиха. Побързах да се махна, като я оставих на грижите на Хосе, който я пази. Непоносимо бе да слушам чудноватото й дрънкане. Уверявам те, приятелю, то ми отне всяко желание да остана.

— О — каза Робладо, — нищо! Тя ще се оправи след ден-два. Сега още смята, че е в ръцете на диваци, които ще я убият и скалпират. Добре ще е да я разубедите, щом се опомни. Не виждам нещо лошо в това, да научи где е. В края на краищата все ще трябва да и кажете, а колкото по-рано, толкова по-добре — ще имате повече време да я накарате да се примири. След като я затворихте там, гдето никой няма да я види и чуе, имате време за всичко. Никой не подозира … Никой не може да подозре! Всички разправят само: индианци, ха, ха, ха! А казват, че любовникът и, дон Хуан, искал да събере дружина да ги гони. Да, ха, ха! Няма да го направи — няма достатъчно влияние между хората и никой не иска да знае нито добитъка му, нито дъщерята на някаква си вещица! Ако беше за друга, и работата щеше да е друга може би. Но сега няма опасност от разкриване. Дори сам ловецът на бизони да се върне …

— Робладо! — прекъсна го глухо и тревожно комендантът.

— Е? — запита капитанът, като гледаше учудено Вискара.

— Сънувах … ужасен сън; и той именно …, а не бълнуването на девойката … ме смущава сега. Diablos!142 Ужасен сън!

— Вие. господин комендант… Вие, храбър офицер, да позволите един глупав сън да ви смути! Добре, кажете, какъв е този сън? Аз умея да тълкувам сънища. Уверявам ви, че ще бъдете доволен от разгадаването му.

— Много прост сън. Сънувах, че се намирам на скалата La Nina. И то сам с Карлос ловеца. той като че знаеше всичко и ме бе завел там, за да ме накаже… Да отмъсти за нея. Нямах сили да се съпротивлявам и той ме отведе до ръба на скалата. Струва ми се, че се вкопчихме и се поборихме известно време; най-после, когато се отървах от него, бях бутнат в пропастта! Почувствувах, че падам … падам! А горе виждах ловеца на бизони, сестра му, застанала до него, и най-накрая отвратителната вещица — майка му, която се смееше с висок, безумен смях и пляскаше дългите си костеливи ръце! Чувствувах, че падам… падам… а все не стигам до земята; и това ужасно чувство продължи дълго, дълго… докато се събудих от ужасния сън. И тогава дори не можех да повярвам, че съм сънувал, толкова ясно беше останалото впечатление. О, приятелю, това беше ужасен сън!

— И все пак само сън; а какво означава?

— Чакай, Робладо: не съм ти казал всичко. Преди час… не, преди четвърт час… докато мислех за съня, погледнах случайно към скалата и там, на самия й край, фигурата на един конник се бе очертала ясно на фона на небето… А конникът имаше образа на ловеца! Забелязах коня и стойката на конника, които много добре помня. Не можех да повярвам на очите. Отвърнах ги за миг… само за миг; когато погледнах пак, той бе изчезнал. Толкова бързо се е изгубил, та бях наклонен да мисля, че е било само въображение … че не е имало никакъв конник… и измамата се е дължала на съня ми.

— Много е възможно — каза Робладо с желание да успокои приятеля си, — много е възможно… и съвсем естествено. Преди всичко от мястото, гдето сме, до върха на скалата La Nina има не по-малко от пет хиляди лакти по птичи полет: а при такова разстояние да различите Карлос ловеца от кой да е друг войник, е съвършено невъзможно. На второ място, Карлос ловецът е понастоящем на пет хиляди мили оттук и излага на опасност скъпоценната си кожа за един товар вонящи кожи и няколко бали сушено биволско месо. Да се надяваме, че някой от неговите меднокожи приятели ще смъкне сламената му коса, от която толкова много се възхищават някои наши поблани. А сънят ви, господин комендант, е най-естествен. Чудно би било, ако не бяхте сънувал такъв сън. Споменът за ездаческото изкуство на ловеца, проявено на същата скала, историята със сестра му, както и подозрението, че сеньор Карлос не ще бъде много любезен с вас, ако научи всичко и ако успее да ви улови — всички тези последователни мисли са изплували изведнъж объркано в някакъв сън. Ами старицата … все за нея мисля, откакто я съборих на прага. Кой би могъл да забрави такава гледка, каквато представляваше тя тогава? Ха, ха, ха!

Грубият негодяй се изсмя не защото си припомни нещо смешно, а защото искаше да представи пред коменданта цялата работа като нещо забавно и незначително.

— До какво се свежда всъщност всичко това? — продължи той. — До някакъв сън! Прост, обикновен сън! Хайде, драги приятелю, прогонете го веднага от ума си!

— Не мога, Робладо. Той ме преследва неотлъчно като сянката ми. Като някакво предчувствие. По-добре да бях оставил тази селянка в кирпичената й хижа. Ей богу! Предпочитам дори да е вече там! и аз да дойда на себе си, докато не се отърва от нея. Струва ми се, че сега мразя тази бъбрива глупачка толкова, колкото по-рано я обичах.

— Хайде, хайде, човече! Скоро ще промените мислите си … Скоро пак ще я обикнете…

— Не, Робладо… не. Отвратен съм … Не мога да кажа защо, но съм отвратен. Дай боже да се отърва от нея!

— О, това е много лесно! И то без някой да пострада. Може да си отиде така, както е дошла. Ще има само нов карнавал и никой няма да разбере. Ако говорите наистина сериозно…

— Робладо! извика комендантът, като сграбчи ръката на капитана. — Никога в живота си не съм говорил по-сериозно… Казвай как можем да я върнем, без да се вдигне шум около случката. Казвай бързо, защото не мога вече да понасям това ужасно чувство.

— Добре тогава — започна Робладо, — ще трябва да се предрешим пак като индианци … ще трябва …

Той млъкна внезапно. Вискара издаде кратък, остър стон. Очите му щяха сякаш да изхвръкнат. Устните му побеляха, по челото му изби пот.

Какво значеше това? Вискара бе застанал на външния край на асотеата, отдето се виждаше пътят към вратата на пресидия. Той гледаше през парапета и сочеше нещо с протегната ръка.

Робладо беше много по-назад, към средата на асотеата. Той скочи напред и погледна в показаната посока. По пътя препускаше конник, потънал в пот и прах. Бе достатъчно близо и Робладо можа да различи чертите му. Беше Карлос, ловецът на бизони!