Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Посещаването на утринната черковна служба е моден обичай За мексиканските сеньори — особено за живущите в големите и малките градове. Още щом се зазори, можете да ги видите, че излизат от широките порти на домовете си и завързват по улиците към черквата, гдето камбаната звъни вече оглушително. Те са забулени до неузнаваемост — богатите — с копринени шалове и Дантели, по-бедните — със светложълтеникави ребоси; под тези наметки всички носят по едно малко подвързано молитвениче.

Да влезем след тях в светия храм и да видим какво става.

Ако закъснеем и застанем до вратата, ще видим няколкостотин приведени гърбове на коленичили богомолци.

Тези гърбове не си приличат никак — както и лицата. Те са с най-разнообразни форми, размери, цветове, от всички стъпала на обществената стълба. Ще видите гърбове на жени, загърнати в шалове, някои отпуснали модната наметка на плещите си, други забулили с нея и главите си, при което гърбовете са съвсем различни наглед. Ще видите гърбовете на хубавички поблани с красиво метнати ребоси и гърбовете на майките им, чиито ребоси са лошо нагласени и не особено чисти. Ще видите гърба на търговец, едва закрит от късо сукнено сако, гърба на агуадор145, покрит с изтъркано кожено палто; гърба на гуапо146, наметнат със сукнена пелерина, или на леперо, загърнат с дрипаво сарапе; ще видите широки и слаби гърбове; прави и изкривени; ще имате сигурно случай да видите и една-две гърбици — особено ако черквата е в голям град. Но гдето и да влезете в мексиканската иглесия147 по време на богослужение, мога да ви обещая, че ще видите голямо разнообразие от гърбове. Не подредени обаче. Напротив, гърбът на високопоставена дама с шал може да бъде между две мазни ребоси, а окъсаният и изпоцапан гръб на леперото може да се издига до лъскавото сукно на контето. Не отговарям за подреждането на гърбовете; обещавам само, че ще бъдат многобройни и разнообразни. Единственото лице, което ще видите по това време, е бръснатият образ на някой затлъстял свещеник в богослужебни ленени одежди, които сигурно са били някога бели и чисти, но сега изглеждат като че са били хвърлени за пране и по погрешка извадени от коша, преди да стигнат до пералнята. Този човек със същото неблагочестиво изражение, каквото има и най-поквареният негов пасом, се суети насам-нататък по малката си сцена; ту с жезъл в ръка, ту с бронзова кадилница, отгдето дими тамян, или с някаква восъчна кукла — статуя на светец; и всред тези занимания ще го чуете, че мърмори неясни и погрешно изричани латински слова. Ако сте гледали спектаклите на мистър Робин или „Великия вълшебник“, не може да не си ги припомните в такъв миг.

Звънът на малкото звънче, което ще чуете след това, оказва магическо въздействие върху гърбовете. За известно време ще ги видите в чудноватото положение — не прави, както трябва да са гърбовете на хората, а приведени и изкривени. През това време може да зърнете и някое лице — само в профил — и ако то е красиво, ще забравите гърба. Но тогава тази личност не е вече гръб в същинския смисъл на думата и вие не ще бъдете поразен от набожността на профила, ако сте били вече поразен от хубостта му. Може да забележите, че той намига или поглежда лукаво, а ако сте особено наблюдателен, може да забележите и друг, по-груб профил, който отговаря на това намигане или на лукавия поглед. Това става докато гърбовете са извити за почивка. За вас би било необяснима тайна, анатомическа загадка как става това; но то може да се обясни и е твърде просто за тези, които го знаят. Застанали досега на колене, те се поизвиват на един хълбок, и то така изкусно, закрити от шаловете, наметки, ребоси и фусти, че смайването ви не е никак чудно.

Малкото звънче оправя скоро гърбовете. За богомолците то е равнозначно на заповедта „мирно!“, дадена на строена войска; щом се чуе първият звън, гърбовете се изправят и се издигат изведнъж на няколко инча от по-раншното си положение. Така изправени и сковани, те стоят, докато свещеникът мърмори отново Ave Maria148 или Pater noster149 и продължава нови пантомими. След това гърбовете пак се смаляват, профилите се появяват, както и по-рано — разменят кимания, намигвания и лукави погледи, докато звънчето прозвъни отново. Тогава започва третото действие на представлението, после четвъртото и така нататък, докато богослужението завърши.

Това смешно набожно коленичене можете да видите всяка сутрин в мексиканските църкви много преди закуска. В него участвуват и мъже, и жени; но представителите на нежния пол са далече по-многобройни и много от тях са видни сеньори от селището.

Човек е наклонен да се запита какви подбуди измъкват толкова много хора от леглата им, за да треперят в ранния час по улиците и в студената църква. Вярата ли? Суеверието ли? Покаянието? Или благочестието? Без съмнение много от тези глупави създания вярват, че постъпката им е приятна богу; че тези почти несъзнателно повтаряни коленичения и молитви ще ги сподобят с благодатта му. Но твърде вероятно е, че повечето постоянни посетители на тези утринни молитви са подбуждани от съвсем различни чувства. В страна, гдето мъжете са ревниви, ще видите, че жените са особено съобразителни и хитри, а ранният утринен час е за тях „златен случай“. Много ревнив пазач трябва да е наистина този, чиято бдителност би го измъкнала от леглото в такъв студен час.

Изчакайте края на представлението до изхода на църквата. Там има голям съд със светена вода. Всеки потапя на излизане пръстите си и се поръсва с нея. Ще видите как някоя малка ръка, обсипана със скъпоценни накити, потапя крайчеца на пръстите си в тоя съд, а в следния миг изкусно предава любовно писъмце на загърнат в наметало кавалер. Може да видите някоя богата синьора, прикрита в сарапе, да тръгне от църквата в посока, обратна на тази, от която е дошла. Ако сте достатъчно любопитен да я проследите — което би било твърде невъзпитано от ваша страна, — може да присъствувате на непозволена среща под дърветата в градската градина или в някой усамотен квартал.

Утрото в мексиканските градове е изпълнено с приключения, както и нощта.

Църковната камбана в Сан Илдефонсо бе току-що зазвънила за утрина, когато някаква женска фигура се измъкна из вратата на една от най-големите къщи в града и тръгна към черквата. Едва се бе зазорило, фигурата беше добре загърната, но високият ръст, достойната, изискана осанка и гордата пъргава походка показваха, че е дама от най-висшите среди. Когато стигна до входа на църквата, тя се спря за миг и се огледа. Лицето й не се виждаше, защото бе скрито от гънките на плътно прибраната наметка, но стойката и честото обръщане на главата показваха, че тя разглежда тези, които приближаваха като сенки в сивата дрезгавина, доведени от зова на камбаната. Очевидно беше, че чака някого, а от нетърпеливия поглед към всеки новодошъл на площада личеше, че присъствието на очаквания е много желано.

И последните богомолци дойдоха и влязоха в църквата; безполезно би било да чака повече; като се обърна с движение, в което, се долавяше разочарование, дамата се плъзна през входа и изчезна в църквата.

В следния миг тя бе вече коленичила пред олтара, като повтаряше молитвите и прехвърляше зърната на броеницата си.

Но тя не бе последната богомолка, влязла в църквата; малко по-късно влезе друга. Почти в същия миг, когато дамата прекрачваше прага, една кола стигна до площада и се спря в най-отдалечения му край, от каретата скочи девойка, прекоси пъргаво площада към църквата и влезе вътре. Облеклото и — яркочервена фуста, извезана блузка и ребосо — показваше, че тя е от по-бедното градско население. Беше поблана.

Щом влезе в църквата, още преди да коленичи, тя огледа изпитателно редиците гърбове. Погледът й се спря на един гръб с наметка; гърба на дамата, за която току-що говорихме. Това като че зарадва побланата, която се плъзна нататък и коленичи така, че лакътят й почти опря до този на дамата.

Всичко бе извършено така безшумно, че дамата не забеляза новата си съседка, докато лекото побутване на лакътя й не я накара да трепне и да се обърне. Лицето й светна от задоволство, при все че устните й продължаваха да повтарят молитвата, като че не бе се случило нищо.

След малко бе даден знак за почивка; тогава двете коленичили фигури — сеньоритата и побланата — се отпуснаха една към друга така, че ръцете им се допряха. След миг и двете ръце се показаха — изпод ребосото една напукана мургава лапичка, изпод наметката — изящно протегнати бели пръсти със скъпи накити.

Те се докоснаха като че по взаимна уговорка и при все че това докосване трая само половин секунда, внимателният наблюдател би могъл да забележи малката навита хартийка, която мина от едната ръка към другата — от мургавите в белите пръсти. Само особено внимателен наблюдател би могъл да забележи това действие, защото то бе извършено така изкусно, че ни един от коленичилите наоколо, отпред или отзад, не забеляза нищо нередно.

Двете ръце се скриха пак под наметките; звънчето звънна, сеньоритата и побланата се изправиха и започнаха най-набожно да повтарят молитвите.

Когато службата свърши, докато се ръсеха със светена вода пред изхода, те размениха набързо няколко думи, но излязоха поотделно от църквата и тръгнаха в различни посоки. Побланата пресече площада и изчезна в една тясна уличка. Сеньоритата се върна гордо в големия дом, отгдето бе дошла, сияеща от радостно предчувствие.

Щом влезе в къщи, тя отиде право в стаята си, разтвори сгънатата хартийка и зачете:

Като прочете писмото, прекрасната синьорита го притисна до устните си и пламенно го целуна.

— „Достоен да бъдеш мой любим!“ — промълви тя. — Не, достоен си да бъдеш любим на кралица. Храбрият, благороден Карлос! Тя целуна пак хартията, скри я в пазвата си и се измъкна тихо от стаята си.