Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

И двамата бяха толкова развълнувани, че за известно време никой не продума. Първа заговори Каталина.

— А сестра ви? — запита тя.

— По-добре е. Ранчото е вече поправено. Те се върнаха там и познатата обстановка като че извърши чудо. Тя дойде веднага на себе си и твърде нарядко изпада пак в унес. Надявам се, че ще се оправи съвсем.

— Радвам се. Горкото девойче! Много трябва да е изстрадало в ръцете на грубите диваци!

— Груби диваци! Правилно ги нарекохте, Каталина, при все че не знаете за кого говорите.

— За кого? — повтори учудено сеньоритата. Сега и тя дори споделяше общоприетото мнение, че сестрата на Карлос е била пленница на индианците.

— Това е донякъде една от причините да поискам тази среща. Не бих могъл да живея, ако не ви обясня неотдавнашното си поведение, което може да ви се е сторило загадъчно. Но то ще се изясни. Изслушайте ме, Каталина!

Карлос и разкри ужасния заговор, като разказа подробно Всички случки за най-голяма изненада на прекрасната си другарка.

— О, дяволи, дяволи! — извика тя. — Кой би могъл да допусне такава жестокост? Кой би могъл да предположи, че на света има такива негодници? Ако всичко това ми бе казано от другиго, а не от вас, скъпи Карлос, не бих повярвала, че може да има такава подлост. Знаех, че и двамата са лоши хора; чувала съм не един разказ за подлостта им; но това злодеяние надхвърля границите на въображението! Света Богородице! Какви хора! Какви чудовища! Невероятно.

— Знаете сега колко е справедливо да ме наричат убиец!

— О, скъпи Карлос, не мислете за това! Никога и през ум не ми е минало такова нещо. Знаех, че сте имали някаква справедлива и почтена причина. Не се бойте! Хората все пак ще научат всичко.

— Хората! — прекъсна я Карлос с презрителна усмивка, За мене няма хора. Аз нямам отечество. Дори за тези между които съм израснал, аз си останах чужденец… и парий. А сега съм нещо по-лошо — обявен вън от закона, за главата ми е обещана огромна награда. Всъщност никога досега не съм помислял, че мога да имам толкова висока цена — Той се засмя, но веселостта му бе съвсем краткотрайна. И продължи: — За мен няма други хора освен вас, Каталина… А и вас ще имам само в сърцето си. Трябва да ви оставя и да замина далеко от тук, защото тук ме очаква смърт… нещо по-лошо дори. Затова трябва да се махна. Трябва да се върна при народа, от който изхождат моите родители — при отдавна забравените си роднини. Там ще намеря може би ново отечество и нови приятели. Но щастие без вас не мога да намеря никога!

Каталина мълчеше, свела към земята насълзените си очи. Тя потрепера при мисълта, която мина през ума и. Страхуваше се да я изрече. Но не беше време за проява на неискрена скромност, на неуместна свенливост; а те не бяха и нейни отличителни черти. Само от една дума зависеше щастието на нейния живот и това на нейния любим. Никаква женска стеснителност! Мисълта трябва да се накаже!

Тя се обърна към своя любим, взе ръката му в своята, наведе се към него така, че устните й се приближиха до неговите и като го погледна в лицето, каза с нежен, но твърд глас:

— Искате ли да дойда с вас, Карлос?

Той я прегърна, устните им се докоснаха.

— О, господи! — извика той. — Нима е възможно? Правилно ли чух? Това именно исках да предложа, скъпа Каталина, но не посмях. Страхувах се да направя такова предложение, толкова безумно ми се струваше то. Как! Да напуснете всичко заради мене? О, скъпа, скъпа! моя! Кажете ми, че това именно е смисълът ма думите ви! Кажете, че ще дойдете с мене!

— Ще дойда! — беше краткият, твърд отговор.

— О, боже, колко съм щастлив! Цяла седмица ужасни страдания и ето ме отново щастлив! Само преди една седмица, Каталина, бях също щастлив. Случи ми се необикновено приключение, което обещаваше богатство. Бях изпълнен с надежда … с надежда да ви спечеля; не вас, скъпа моя, а баща ви; да го спечеля със злато. Вижте! — той протегна ръка, пълна с лъскава руда. — Това е злато; открих една златна мина и се надявах с нея да съпернича по богатство на баща ви, като спечеля по този начин съгласието му. Уви! Тази надежда изчезна, но вашите думи ми дариха: ново щастие. Не мислете за богатството, което изпускате. Аз зная, че не мислите за него, скъпа Каталина. Ще ви дам ново, равно на него. Но може би много по-голямо. Зная къде може да се намери тази скъпоценна смет и ще ви разправя! всичко, когато имаме повече време. Тази нощ …

Каталина му направи знак да млъкне. Острият и слух бе доловил някакъв звук, който й се бе сторил странен. Беше само тихо изшумоляване на листата зад беседката, може би от лек ветрец; но никакъв полъх не се долавяше във въздуха. Шумоленето се дължеше на друга причина. Каква беше тя?

Почти веднага и двамата излязоха и разгледаха храстите, отгдето бяха дочули шума, но нищо не се виждаше. Огледаха се наоколо. Погледнаха нагоре към градината — не се съзираше нищо, което би могло да предизвика това шумолене. Сега беше много по-тъмно, отколкото при влизането им в беседката. Луната залязваше и сребристата светлина бе посивяла; но беше все пак достатъчно светло, за да може да се различи по-едра вещ на няколко ярда разстояние. Каталина не се заблуждаваше; сигурна беше, че е чула изшумоляване. Дали е било кучето? Карлос отиде до моста. Не е било кучето — то си лежеше още там, Гдето го бе оставил; невъзможно беше да е то! Какво тогава? Някой гущер? Може би някоя опасна змия?

Във всеки случай те не влязоха вече в беседката, а останаха отвън. Каталина се страхуваше, защото си спомни загубването на писъмцето и скръцването на вратата; и побърза да съобщи на другаря си и двете случки.

Отначало Карлос не обърна особено внимание на шумоленето, което му се стори съвсем естествено — причинено от хвръкването на някое изплашено от тях птиче или от пропълзяването на змия или гущер, но съобщението на Каталина му направи съвсем друго впечатление. Свикнал с индианските хитрувания, той съобразяваше бързо и разбра веднага, че шумоленето може да се окаже опасно, затова реши да разгледа по-внимателно местността.

Отиде пак зад беседката, коленичи и огледа внимателно тревата и храстите. В следния миг вдигна глава, като извика с изненада:

— Ей богу, Каталина, имате право! Тук несъмнено е имало някой! Някой е бил легнал точно на това място. Но где ли е отишъл? Господи! Та тук е седяла жена! Ето где се е влякла фустата й!

— Виченца! — извика Каталина. — Не може да е друга… Моята прислужница Виченца! Dios de mi alma! Тя е чула всичко!

— Сигурно е била Виченца. Тя ви е наблюдавала и проследила още от къщи. Какво може да я подбудило към такава постъпка?

— Ay de mi! Господ знае! Държането й беше много странно напоследък. Колко неприятно! Скъпи Карлос! — съжалението в гласа й се смени с тревога. — Не бива да останете тук. Кой знае какво може да направи тя! Може би ще повика баща ми! А може би и нещо по-лошо… Santissima Virgen! Не дай боже!

Каталина съобщи сега набързо за близостта на Виченца с войника Хосе, както и други подробности за девойката, и настоя пред любимия си да си отиде незабавно.

— Ще си отида тогава — каза той. — Не се боя от тях; много е тъмно, та не ще могат да ме улучат с карабините си, а сабите им няма да ме стигнат, докато жребецът ми чака само да го повикам. Но по-добре ще е да си отида, защото тук сигурно се крои нещо. Само от любопитство не се постъпва така, както е постъпила тази девойка. Затова трябва да си тръгна веднага.

Така реши Карлос. Но много нещо още имаше да се доисказват; да се изрекат нови любовни обети, да се определи час за следващата среща… може би последна, преди да предприемат решителната стъпка — бягството през необятните прерии.

Неведнъж Карлос стъпи на моста и неведнъж се върна за още една сладка приказка… за още една целувка на раздяла.

И последните adios бяха най-после казани И влюбените се разделиха; Каталина се върна към къщи, а Карлос тръгна към моста с намерение да мине оттатък, когато внезапно изръмжаване на Сиболо, го накара да се спре и да се ослуша.

Кучето изръмжа, този път по-свирепо, и залая настойчиво, от което господарят му разбра, че наблизо има някаква опасност!

Първата му мисъл бе да се втурне по моста и да изтича при жребеца си. И ако бе постъпил така, щеше да има време да избяга; но желанието да предупреди Каталина да избърза към къщи, го накара да се върне към горичката. Тя бе стигнала вече до откритата морава и я прекосяваше, когато лаят на кучето я накара да се спре, в следния миг се появи и Карлос. Още не бе и продумал, когато зад кирпичените стени на градината се чу тропот от конски Копита — и от двете страни яздеха конници; безредният тропот показваше, че едни спират отвън, а други се строяват около оградата. Почти в същия миг нещо затрополя по дъските на големия мост; после кучето се втурна със свиреп лай; и най-сетне между стволовете на дърветата се мярнаха тъмните, фигури на конници, минали на отвъдния бряг на реката. Градината беше обкръжена.