След три завоя в погрешната посока и две спирания, за да пита за пътя, лейтенант Д’Агоста най-накрая успя да се измъкне от лабиринта на Остеологическия отдел и да слезе на приземния етаж. Прекоси голямата ротонда в посока към изхода, крачейки бавно и потънал в мисли. Срещата му с главния куратор Морис Фрисби беше чиста загуба на време. Никой от другите разпити не хвърли кой знае колко светлина върху убийството. Нямаше и най-малката представа как извършителят беше успял да излезе от музея.
Беше се лутал из сградата цяла сутрин и сега го боляха краката и кръстът. Това все повече започваше да прилича на типично кофти нюйоркско убийство – случайно и безмозъчно, и като такова, трън в задника на онзи, който се опитва да го разкрие. Нито една от следите не се беше оказала вярна. Всички бяха съгласни, че Виктор Марсала е бил неприятен човек, но добър работник. Никой от музея не е имал причина да го убие. Единственият възможен заподозрян – Брикстън, специалистът по прилепите, който се беше карал с Марсала преди два месеца, е бил извън страната по време на убийството. А и бе ясно, че не му стиска да извърши убийство. Хора от екипа на Д’Агоста вече бяха разпитали съседите на Марсала в Сънсайд, Куинс. Всички го определили като тих човек, саможивец, който страни от другите. Нямал приятелка, не вдигал купони, не взимал наркотици. И твърде вероятно нямал никакви приятели, може би с изключение на техника от отдел „Остеология“ Сандовал. Родителите му живееха в Мисури и от години не бяха виждали сина си. Тялото беше намерено в затънтена, рядко посещавана част на музея. Липсваха портфейлът, часовникът и дребните пари от джобовете. Д’Агоста изобщо не се съмняваше, че става дума за поредния обир, който се е объркал. Марсала опитва да се съпротивява, глупакът извършител се паникьосва, убива го и накрая го завлича в нишата.
И като за беля доказателства не липсваха – Д’Агоста и неговият екип вече се давеха в тях. Местопрестъплението беше осеяно с косми, нишки и отпечатъци. Хиляди хора бяха трамбовали из залата след последното й миене и забърсване на музейните шкафове, оставяйки навсякъде мазните си следи. Беше наредил на двойка детективи да прегледат записите от охранителните камери на музея, но досега не бяха открили нещо подозрително. Двеста служители бяха работили снощи до късно – толкова по въпроса за почивката в края на седмицата. Д’Агоста вече можеше да си го представи, и то твърде ясно: щеше да си блъска главата в този случай още седмица или две, пилеейки времето си в разследвания, водещи до задънена улица. След това случаят щеше да бъде архивиран и да започне бавно да изстива – поредното окаяно неразкрито убийство със своите мегабайти от набрани разпити, дигитализирани снимки и анализи от екипите на местопрестъплението. Щяха да се плискат из базите данни на Нюйоркската полиция като мръсната вода долу край кея, без да служат за каквото и да било, освен да намалят процента му на разкриваемост.
Когато зави към изхода и ускори крачка, забеляза познат силует: високата фигура на агент Пендъргаст, който крачеше по полирания мраморен под, а на гърба му се развяваше черен костюм.
Д’Агоста беше удивен да го види – особено тук, в музея. Не беше виждал Пендъргаст от частното парти, което агентът беше организирал миналия месец по случай предстоящата му женитба. Храната и вината бяха направо неземни. Пендъргаст ги беше сготвил с помощта на своя японски иконом. Храната беше невероятна... Докато на следващия ден неговата жена Лора не беше разшифровала напечатаното меню и двамата осъзнаха, че са яли между многото други неща супа от рибешки устни и вътрешности (супа Бибир Икан), кравешки стомах, сварен с бекон, коняк и бяло вино (шкембе ала Кан). Обаче може би най-хубавата част от вечерята беше самият Пендъргаст. Беше се възстановил от трагедията, която му се бе стоварила преди осемнайсет месеца, и се бе върнал от по-късно посещение на зимен курорт в Колорадо. Там се беше освободил от бледността и скелетоподобната си мършавина. Сега изглеждаше във форма както физически, така и емоционално, макар сдържаната му и хладна същност да не се бе променила.
— Ей, Пендъргаст! – Д’Агоста се втурна през ротондата и го хвана за ръката.
— Винсънт – Светлите очи на Пендъргаст се спряха за момент върху Д’Агоста. – Радвам се да те видя.
— Исках да ти благодаря за вечерята. Ти наистина надмина себе си и това означава много за нас. И за двама ни.
Пендъргаст кимна разсеяно, а погледът му се плъзна по ротондата – изглежда си беше наумил нещо.
— Какво правиш тук? – попита Д’Агоста.
— Дойдох... да се консултирам с един куратор.
— Смешна работа. Аз правих същото – засмя се детективът. – Като в доброто старо време, а?
На Пендъргаст, изглежда, не му беше забавно.
— Виж, чудя се дали мога да те помоля за услуга.
Въпросът беше посрещнат с недоверчив, уклончив поглед.
Д’Агоста се хвърли смело напред.
— Още не съм се върнал от медения си месец и Сингълтън ми стовари това убийство. Снощи бил намерен един техник от Остеологическия отдел. С размазана глава, напъхан в една затънтена зала. Прилича на грабеж, прераснал в убийство. Ти имаш толкова развит усет за тези неща, че се питах дали ако ти разкажа малко подробности, ще мога да чуя мнението ти...
По време на това късо слово Пендъргаст започна да става все по-неспокоен. Сега изгледа с такова изражение Д’Агоста, че го спря по средата на изречението.
— Скъпи Винсънт, съжалявам, но се страхувам, че в момента нямам нито време, нито желание да обсъждам с теб случая. Довиждане. – С леко кимване се завъртя на пети и закрачи бързо към изхода на музея.