— Да – каза младши кураторът. – Помня го, разбира се. Работи с Марсала преди може би два месеца. Той и Марсала изглеждаха като приятели, което беше много необичайно.
— Значи човекът на екрана прилича на него? – попита Бономо.
— Почти напълно, освен... – Младшият куратор се вторачи в екрана. – Струва ми се, че челото му беше малко по-широко. Може би около слепоочията.
Бономо се зае с магиите на програмата „Компютърно проектиране на самоличност“.
— Така ли?
— Още малко – каза кураторът с нарастваща увереност в тона. – И по-високо.
Още магии.
— Как е така?
— Да, перфектно.
— Перфектно? Наистина?
— Да.
— Нашата цел е да доставим удоволствие – заяви Бономо, избухвайки в присъщия си гръмогласен смях.
Д’Агоста наблюдаваше тази размяна на реплики развеселен. Те обикаляха Остеологическия отдел и разговаряха с всеки, който си спомняше да е виждал Марсала с „учения“, комуто беше помагал. Това позволи на Бономо да подобри портрета, който беше създал вчера, увеличавайки още повече приликата. Сега, когато разполагаха с портрет, Д’Агоста беше достатъчно оптимист да започнат преглед на записите от охранителните видеокамери със софтуера за разпознаване. Интересуваха го основно две дати: денят, в който Марсала беше умрял, и денят, когато беше поръчал експоната за гостуващия учен.
Д’Агоста отметна с „чавка“ името на младшия куратор и те продължиха надолу по коридора. Когато стигнаха при друга набелязана млада научна сътрудничка, която беше виждала фалшивия учен, Д’Агоста я запозна с Бономо и наблюдаваше как полицейският техник й показа словесния портрет и попита за нейното мнение. Бономо беше вдигнал доста голяма пушилка в музея с високия си говор, шегите и духовитите забележки, гарнирани с гръмогласен смях. Това беше доставило на Д’Агоста тайна забава, особено когато Фрисби няколко пъти показа глава от кабинета си, мятайки заплашителни погледи. Не каза нищо, а и какво би могъл да каже – това беше полицейска работа.
С периферното си зрение лейтенантът забеляза Марго Грийн. Тя крачеше по коридора откъм главния вход за Остеологическия отдел. Очите им се срещнаха и Марго посочи близкия склад.
— Какво има? – попита Д’Агоста, когато я последва вътре и затвори вратата. – Кога ще можеш да огледаш допълнителните експонати?
— Вече го направих. Няма и помен от хотентота. Липсващата бедрена кост също не се оказа в някоя от съседните тави. Обаче, както ти бях обещала, направих допълнителните анализи на женския скелет. Исках да ти кажа какво открих.
— Давай.
Марго се стори малко напрегната на Д’Агоста.
— Успях да потвърдя повечето от първоначалните си заключения за костите. По-нататъшните изследвания и особено съотношението между кислород и въглеродни изотопи, налични в скелета, сочат диета и географско местоположение, съответстващи на жена от края на деветнайсети век, на около шейсет години, живяла в американска градска среда. Вероятно в Ню Йорк или околностите.
Откъм коридора се чу друго изригване на гръмогласния смях на Бономо, което едва не разтърси стените.
— Още малко по-високо – подхвърли Марго, – и твоят приятел ще заглуши Джими Дюранте[19].
— Той е малко неприятен, но е най-добрият в работата си. Между другото е голямо забавление да гледаш как Фрисби скърца със зъби.
Щом спомена името на Фрисби, лицето на Марго помръкна.
— Как се справяш? – попита Д’ Агоста. – Имам предвид с мястото и всичко останало. Зная, че не ти е леко.
— Справям се добре.
— Фрисби тормози ли те?
— Мога да се оправя с Фрисби.
— Не искаш ли да поговоря с него?
— Благодаря, но няма да помогне. От сблъсъка с него нищо няма да спечеля. По-скоро мога да загубя всичко. Музеят е истинско змийско гнездо. Ако човек не се набива на очи, всичко ще е наред. – Тя направи пауза. – Виж, има нещо друго, за което бих искала да поговорим.
— Слушам.
Макар да бяха сами, Марго сниши глас.
— Помниш ли, че накарахме Сандовал да провери документа за приемане на скелета в музея?
Д’Агоста кимна, но не можеше да си представи къде ще ги отведе всичко това.
— И когато научихме името на препаратора – доктор Паджет, Сандовал възкликна: „А, този ли“.
— Продължавай.
— Тогава ми се стори странно. Затова днес попитах Сандовал. Подобно на много музейни работници, той обича да колекционира стари музейни слухове и клюки. Както и да е. Разказа ми, че този Паджет – куратор в Остеологическия отдел преди много години – имал жена, която взела, че изчезнала. Имало малък скандал. Трупът така и не бил намерен.
— Изчезнала? – възкликна лейтенантът. – Как така? Какъв скандал?
— Не знаеше.
— И ти ли мислиш онова, което си мисля аз?
— Вероятно, и направо ме побиват тръпки от това.