След като се върна на мястото си зад бюрото, Фабио допи бутилката „Бохемия“ и я бутна настрана. Тя веднага бе заменена с нова. Вдигна снимката от плота на бюрото, докосвайки я с върховете на пръстите си с жест, който наподобяваше милувка. После я остави отново на бюрото и погледна Пендъргаст.
Той кимна.
— Преди да умре, кога го видяхте за последен път жив?
— Преди осемнайсет месеца в Нова Годой. Изчезна в джунглата.
— Тогава ще започна разказа си от тази точка. Вашият син Олбън живя с малко индианско племе дълбоко в амазонската тропическа гора. За него това беше трудно време, което прекара във възстановяване и как му казвахте... Прегрупиране. Имаше планове за себе си и за света. И планове за вас, друже.
Не му отне много време, за да разбере, че не може да осъществи плановете си по средата на джунглата. Дойде в Рио и бързо потъна в нашата фавела. Това не му беше трудно. Знаете добре, господине, както и аз, че беше майстор на маскировката и заблудата. Освен това говореше съвършен португалски плюс няколко диалекта. В Рио има стотици фавели и той направи добър избор. Гетото е идеалното място да намериш убежище, без да се страхуваш, че ще бъдеш открит.
— Градът на ангелите – кимна Пендъргаст.
Фабио се усмихна.
— Точно така, друже. Тогава беше различно място. Той уби тук човек – самотник, и открадна дома и самоличността му. Превърна се в бразилски гражданин на име Адлер, на двайсет и една, и с лекота се вписа в живота на фавелата.
— Да, типично за Олбън.
За миг очите на Фабио блеснаха.
— Не го съдете, драги, докато не чуете историята му. Особено ако не сте живели на място като това. – И той направи жест, с който сякаш обхващаше цялото гето. – Зае се с внос-износ, което му осигуряваше повод да пътува по света.
Мъжът отвинти капачката на бирената бутилка и отпи глътка.
— По това време Градът на ангелите се управляваше от гангстер, известен като О Пуньо – Юмрука, и неговата шайка. Беше получил прякора си заради твърде бруталния и интимен начин, по който убиваше своите врагове. Олбън-Адлер не беше впечатлен от Юмрука и неговата банда. Техният неорганизиран начин за вършене на работа беше пълна противоположност на възпитаното у него чувство за ред. Възпитано едва ли не от самото му раждане, нали, господине? – И той се усмихна многозначително на Пендъргаст. – Адлер се забавляваше да обмисля колко много по-добре би управлявал фавелата, макар да имаше много по-належащи неща наум. Тогава всичко се промени.
Фабио замълча. Пендъргаст почувства, че мъжът го чака да каже нещо.
— Изглежда знаете много за моя син – отбеляза той.
— Той беше мой... приятел.
Пендъргаст запази безизразно лице, когато чу това.
— Олбън срещна едно момиче – дъщеря на норвежки дипломат. Казваше се Даника Егланд, но беше известна на всички като Ангела на фавелата.
— Ангела на фавелата – повтори Пендъргаст.
— Спечели си прякора със смелото влизане тук, за да раздава лекарства, пари и храна и да пропагандира образование и независимост сред потиснатите. Разбира се, водачите на фавелата й нямаха доверие. Обаче трябваше да се примирят заради нейната огромна популярност сред обитателите и нейния баща дипломат. Даника направи силно впечатление на Адлер. Тя притежаваше самоувереност, смелост и красота, която беше много... много... – Накрая Фабио размаха ръце пред лицето на Пендъргаст.
— Нордическа – помогна му той.
— Това е думата. По това време обаче, както вече казах, Адлер беше зает с други неща. Прекарваше много време в проучване.
— Проучване на какво?
— Не знам. Обаче документите, които четеше, бяха стари. Научни, химически формули. След това замина за Америка.
— Кога беше това? – попита агентът.
— Миналата година.
— Защо замина?
За първи път увереният поглед на Фабио помръкна.
— Не ви се говори за това. Казахте, че Олбън имал планове. Тези планове са били за мен. Отмъщение, нали?
Фабио не отговори.
— Вече няма смисъл да го отричате. Той е планирал да ме убие.
— Господине, не знам подробностите. Но, да, зная, че имаше нещо общо с това... може би не просто да ви убие, а нещо по-лошо. Но той не обичаше да разкрива картите си.
В тишината, която настъпи, се чу металическо щракане. Един от охраната си играеше със своя автомат.
Фабио заговори отново:
— Когато Адлер се върна, беше различен. Сякаш някакво бреме беше паднало от плещите му и той насочи вниманието си към две неща: да стане водач на фавелата и Даника Егланд. Тя беше по-голяма от него – на двайсет и пет. Той й се възхищаваше и беше привлечен от нея, а тя от него. – Фабио сви рамене. – Кой може да каже как се случват тези неща? Един ден двамата осъзнаха, че са влюбени.
Когато чу последната дума, Пендъргаст издиша шумно през носа си и това прозвуча като насмешка.
— Бащата на момичето знаеше за нейната работа в гетото и не я одобряваше. Страхуваше се за живота й. Тя скри любовната си връзка от семейството. Първо не искаше да се премести при Адлер, но прекарваше много нощи с него далеч от голямата къща на баща си в затворен комплекс. По това време Адлер научи, че Даника е бременна.
— Бременна – повтори Пендъргаст тихо.
— Ожениха се тайно. Адлер си беше втълпил, че трябва да поеме управлението на фавелата. Вярваше, че под негово ръководство тя може да се превърне в нещо различно от дезорганизираното гето, което беше. Смяташе, че може да я преобрази в нещо стройно, организирано и резултатно.
— Изобщо не съм изненадан – кимна Пендъргаст. – Фавелата е идеалното място, където да организира и стартира своя план за господство. Заместител на онова, което беше разрушено в Нова Годой. Държава в държавата начело с него като водач.
Очите на Фабио отново проблеснаха.
— Господине, не се преструвам, че зная какво е било в главата му по това време. Всичко, което мога да ви кажа, е, че за много кратко време беше съставил план за преврат в Града на ангелите. Обаче някой предаде неговия план на Юмрука и шайката му. Юмрука знаеше, че Ангела на фавелата е жена и любима на Адлер, и реши да действа. Една нощ той и хората му заобиколиха къщата на сина ви и я подпалиха. Изгоря до основи. По случайност Адлер не си беше вкъщи... но жена му и нероденото им дете умряха в пламъците.
В настъпилото мълчание Пендъргаст чакаше да чуе края на разказа, налагайки си да не обръща внимание на болката. Жената на Олбън и детето му изгорени живи...
— Не бях виждал толкова обхванат от жажда за кръв човек. Обаче безмълвно и вътрешно, защото отвън не му личеше какво се беше случило. Само че аз познавах Адлер и знаех, че цялото му същество е устремено към отмъщението. Отиде в укрепената къща на Юмрука. Тежко въоръжен, но сам. Бях сигурен, че ще умре. Но там спретна такава оргия на насилието, за каквато нито бях чувал, нито съм си представял, че може да има. Уби Юмрука и всички членове на шайката му. За една нощ собственоръчно изби всички главатари на фавелата. От парцела на Юмрука кръвта се стичаше по канавките с километри надолу по хълма. Беше нощ, която фавелата никога няма да забрави.
— Естествено – вметна Пендъргаст, – искал е да моделира фавелата в нещо безкрайно по-голямо и безкрайно по-лошо, отколкото вече е била.
По лицето на Фабио се изписа изненада.
— Не, не, изобщо не разбирате. Тъкмо исках да ви кажа. След като убиха жена му и детето, нещо у него се промени. Не мога да кажа, че аз самият го разбирам. Нещо вътре в него се промени.
Явно недоверието на Пендъргаст беше толкова очевидно, защото Фабио продължи много сериозен.
— Мисля, че причината за неговата промяна бе в добротата на неговата жена и в бруталния начин, по който си отиде. Внезапно осъзна кое в света е добро и кое – зло.
— Да бе – саркастично подметна агентът.
Фабио стана от мястото си.
— Истина е, друже! И доказателствата за това са наоколо. Да, Адлер пое контрола върху Града на ангелите. Обаче го промени. Към по-добро! Жестокостта, наркотиците, глада, тиранията на бандите вече ги няма! Разбира се, на вас обстановката ви се струва бедна. Разбира се, имаме оръжия. Всякакви. Все още се налага да се защитаваме от този бесен и безразличен свят – от банди съперници, военните, корумпираните политици, които харчат милиарди за строителството на футболни и олимпийски стадиони, докато хората умират от глад. В Града на ангелите няма много насилие. Ние сме на път да се променим. Ние... – Фабио потърси нужната дума. – Ние се грижим за нашите хора. Ние им даваме възможност. Да, тези думи използваше Олбън. Тук хората могат да живеят свободни от корупцията, престъпността, данъците и полицейското насилие, които са бреме за останалата част от Рио. Още имаме проблеми, но благодарение на Адлер нещата вървят към подобрение.
Пендъргаст почувства как силата на волята му отслабва. Главата му внезапно олекна, а болката се впи в костите му. Той си пое дълбоко дъх и попита:
— Откъде знаете всичко това?
— Защото бях помощник на вашия син в новия Град на ангелите. Бях неговата дясна ръка. Познавах го по-добре от всички, може би с изключение на Даника.
— А защо ми разказахте тази история?
Фабио седна на мястото си и се поколеба за миг, преди да отговори.
— Казах ви, господине, че е мой дълг. Преди три седмици Адлер отново напусна фавелата. Каза ми, че отива в Швейцария, а оттам в Ню Йорк.
— Швейцария? – попита Пендъргаст, внезапно разтревожен.
— След смъртта на Даника Олбън-Адлер ме накара да обещая, че ако се случи нещо с него, ще намеря баща му и ще му разкажа за неговото изкупление.
— Изкупление! – повтори Пендъргаст.
Фабио продължи:
— Но така и не успя да се превъзмогне и да ми каже вашето име, нито ми обясни как бих могъл да се свържа с вас. Няма го от три седмици... нищо не се чу. А сега идвате вие и ми казвате, че е мъртъв. – Фабио отпи още една голяма глътка от бирата. – Разказах ви историята, която той искаше да ви разкажа. Изпълних дълга си.
Настъпи дълго мълчание, което никой от двамата мъже не наруши. Най-накрая Фабио въздъхна:
— Вие не ми вярвате.
— Къщата на Олбън, онази която изгоря, какъв е нейният адрес?
— Улица „Параноа“ трийсет и едно.
— Ще накарате ли хората си да ме закарат дотам?
Фабио се смръщи.
— Там няма нищо освен развалини.
— Въпреки това ви моля.
След миг колебание Фабио кимна.
— А този Юмрук, за когото стана дума. Той къде живееше?
— Тук, разбира се – сви рамене Фабио, сякаш това беше нещо очевидно. – Нещо друго, господине?
— Бих искал да си получа обратно пистолета.
Фабио се обърна към един от охранителите си.
— Върнете му пистолета.
Минутка по-късно оръжието на Пендъргаст се появи. Той го пъхна в джоба на сакото. Бавно, много бавно прибра паспорта, портфейла и пачката банкноти от бюрото. После с едно последно кимване в знак на благодарност към Фабио, се обърна и последва въоръжените мъже от кабинета надолу по стълбището и навън във врящата улица.