Констънс Грийн стоеше пред го лям вграден шкаф за книги в библиотеката на господарската къща на „Ривърсайд Драйв“ № 891. Огънят в камината гаснеше, светлината бе намалена и най-накрая къщата притихна. Толкова разстройващите слаби шумове от спалнята на горния етаж най-сетне бяха престанали. Обаче смутът в главата на Констънс продължаваше. Доктор Стоун настояваше с нарастваща настойчивост Алойшъс да влезе в болница и там да бъде поставен под интензивни грижи. Констънс беше отказала. От посещението си в Женева разбра, че болницата не може да направи нищо, освен да ускори края.
Ръката й се плъзна към вътрешния джоб на роклята й, където беше скътала шишенце с цианид на хапчета. Ако Пендъргаст умреше, то щеше да е нейната лична застрахователна полица. Макар никога да не бяха заедно в живота, може би в смъртта прахът им щеше да се смеси.
Не, Пендъргаст няма да умре. Не може да няма лечение за неговата болест. Щеше да се намери някъде из изоставените лаборатории и прашни рецептурници в претъпканото мазе на „Ривърсайд Драйв“. Дългото й проучване на семейната история на Пендъргаст и специално тази на Езекия я бяха убедили в това.
— Ако моят прародител Езекия – беше й казал Пендъргаст, – чиято собствена жена е умирала от този еликсир, не е успял намери лек, да спре уврежданията, причинени от неговия пенкилер... как аз бих могъл?
Да, наистина как?
Констънс плъзна един тежък том от лавицата, чу се приглушено щракване и двата съседни шкафа се завъртяха безшумно на смазани панти, откривайки медната решетка на старомоден асансьор. Тя влезе, затвори вратата и завъртя медната ръчка. Асансьорът започна да се спуска в съпровод на тракането на старите механизми. След малко се заклати и спря, а Констънс излезе в тъмна чакалня. Носът й бе атакуван от слаб мирис на амоняк, прах и плесен. Миризмите й бяха познати. Тя познаваше добре мазето. Толкова добре, че почти не се нуждаеше от светлина, за да се движи из него. То буквално се беше превърнало в неин втори дом.
Въпреки това свали фенерче от лавица на близката стена и го включи. Пое през лабиринт от коридори, докато не стигна до врата, потъмняла от меден окис, която бутна, за да влезе в изоставена операционна. Под лъча на фенерчето заблестя носилка, до която стърчеше стойка за венозни вливания, покрита с паяжини, обемиста машина за електрокардиограми и тава от неръждаема стомана, пълна с операционни инструменти. Констънс прекоси операционната до стената от варовик в далечния край. С бързо движение натисна каменен панел, което накара част от стената да се завърти навътре. Влезе в отвора и светлината на фенерчето заопипва виеща се надолу стълба, изсечена в скалните основи на Горен Манхатън.
Слезе по стълбата на път за мазето на къщата. В долния край тунелът, в който беше изсечена стълбата, се превърна в дълъг сводест коридор с пръстен под, тухлена пътека по който водеше край сякаш нямащи чет помещения. Констънс тръгна надолу по нея, прекосявайки складове, ниши и гробници. Докато крачеше, лъчът на фенерчето разкриваше редица след редица шкафове, пълни с бутилки химикали с всякакви цветове и оттенъци, които проблясваха като скъпоценности на светлината. Това беше останало от химическата сбирка на Антоан Пендъргаст, който бил по-известен на обществеността със своя псевдоним Енох Ленг. Прапрачичо на агент Пендъргаст и един от синовете на Езекия.
Химията беше в кръвта на това семейство.
Жената на Езекия, също кръстена Констънс (какво странно съвпадение, помисли си тя, а може би не чак толкова), беше умряла от еликсира на своя собствен съпруг. Според семейната легенда през онези последни, пълни с отчаяние седмици от нейния живот Езекия най-после приел истината за своето продавано свободно лекарство. След ужасната смърт на жена си той се самоубил и го погребали в облицования с олово мавзолей в Ню Орлиънс, под старото семейно жилище, известно като Черната скала. Този мавзолей бе затворен, след като тълпата подпали Черната скала, и сега гробницата се беше озовала под един паркинг.
Какво се беше случило с лабораторията на Езекия, сбирката му от химикали и неговите бележници? Дали бяха изпепелени в огъня? Или неговият син Антоан, наследил по-късно нещата, свързани с химическите проучвания на своя баща, ги бе пренесъл тук, в Ню Йорк? Ако го беше направил, те трябваше да са някъде в тези неработещи лаборатории тук долу. Останалите трима синове на Езекия не се интересували от химия. Комсток беше станал илюзионист с известна слава. Боеций, прадядото на Пендъргаст, заминал, за да стане изследовател и археолог. Тя така и не можа да установи какво беше постигнал Морис – четвъртият брат, освен ранната си смърт от алкохолизъм.
Ако Езекия е оставил бележки, лабораторно оборудване или химикали, Антоан, или както Констънс предпочиташе да го нарича наум – доктор Енох, беше единственият, който би проявил някакъв интерес. И ако беше права, то някакви остатъци от формулата на Езекия за неговия смъртоносен еликсир можеше да бъдат намерени в това мазе.
Първо формулата, после – противоотровата. И това трябваше да стане, преди Пендъргаст да умре.
След като прекоси няколко помещения, Констънс мина под римска арка, украсена с избелял гоблен, и влезе в помещение, в което цареше страшно безредие. Лавиците бяха рухнали; бутилките разбити и тяхното съдържание на пода – резултатът от конфликт, който се бе разиграл тук преди осемнайсет месеца. Тя и Проктър се опитваха да върнат реда в тази пълна бъркотия. Това беше едно от последните помещения, което очакваше възстановяване. По пода бяха пръснати ентомологическите колекции на Антоан: счупени бутилки, пълни с изсъхнали стършелови кореми, криле на водни кончета, гръдни кошове на бръмбари в преливащи се цветове и изсушени паяци.
Тя мина под друга арка и се озова в помещение, пълно с птици от разред врабчови, и оттам – в най-необикновената част на мазето: сбирката на Антоан. Тук имаше кутии, пълни със стари вещи като перуки, дръжки за врати, корсети, банели, обувки, чадъри, бастуни, както и странни оръжия като акербузи, пики, боздугани, бойни брадви, алебарди, мечове, бомбарди и бойни чукове. Помещението в съседство беше пълно със старо медицинско оборудване за хора и животни. Личеше си, че някои уреди са били много използвани. Странно, но следваше сбирка от военни оръжия, униформи и различни видове оборудване, датиращи от времето около Първата световна война. Констънс се спря, за да разгледа с известен интерес медицинската и военната сбирка.
След това идваха инструментите за мъчения: бронзови бикове, винтове за палците, железни девици и най-грозният от всички – крушата за уста. В центъра на помещението стоеше дръвник за екзекуции, до него се търкаляха брадва, парче навита човешка кожа и кичур коса – останки от едно потресаващо събитие, разиграло се тук преди пет години – по времето, когато агент Пендъргаст беше станал неин попечител. Констънс гледаше инструментите безстрастно. Не беше особено разстроена от тези материални свидетелства за човешката жестокост. Напротив – те бяха доказателството, че мнението й за човечеството е правилно и няма нужда от промяна.
Най-накрая стигна до помещението, което беше търсила: химическата лаборатория на Антоан. След като отвори вратата, погледът й бе поздравен от цяла гора стъклария, дестилатори с тънки, подобни на колони тръби, съдове за титриране[34] и други апарати от края на XIX и началото на XX век. Преди години бе прекарала известно време в това помещение, докато асистираше на своя първи попечител. Никога не беше получила потвърждение, но вярваше, че ако Антоан е наследил нещо от баща си, щеше да го намери тук.
Остави фенерчето до масичка с плот от талк и се огледа. Реши да започне търсенето от далечния край.
Химическата апаратура беше разположена върху дълги маси, покрити в по-голямата си част с дебел слой прах. Тя бързо прегледа чекмеджетата, откривайки много бележки и стари документи, но нищо от времето преди Антоан. Всичко се отнасяше до неговите неповторими проучвания, повечето посветени на киселини и невротоксини. След като прерови чекмеджетата и не намери нищо, Констънс се залови със старите дъбови шкафове, подредени покрай стените. Те все още бяха пълни с работни химикали, които се виждаха през накъдреното стъкло на вратите. Тя започна внимателно да преглежда бутилките и шишенцата, кислородните бутилки и разни кутии. Обаче всички бяха етикетирани със спретнатия сякаш гравиран почерк на Антоан. Нямаше нищо с почерка на Езекия, който познаваше от проучванията – ъгловат и непостоянен.
След като провери съдържанието на шкафовете, тя огледа вратите, чекмеджетата, горните и долните краища на пантите за възможни скрити отделения. И почти веднага усилията й се увенчаха с успех: откри голямо пространство зад едно от чекмеджетата на маса с талков плот.
Трябваха й само секунди да намери механизма на ключалката и да натисне пружината, за да се отвори. В отделението имаше стъклена дамаджана, пълна с течност, а на етикета пишепте:
Трифлуорметансулфонова киселина
CF3SO3H
Септ. 1940
Бутилката беше добре затворена – стъклената запушалка бе внимателно запечатана s топлина и се беше сляла с гърлото. Хиляда деветстотин и четиресета – твърде късно, за да бъде от Езекия. Обаче защо беше скрита? Констънс си каза, че трябва да проучи тази киселина, за която не беше чувала.
Затвори отделението, обърна се и продължи търсенето.
Първият оглед на лабораторията не донесе нищо ценно. Щеше да е нужно по-подробно претърсване.
Докато се оглеждаше, осветявайки наоколо с фенерчето, Констънс забеляза, че анкерите на един от шкафовете очевидно преди време са били свалени и закрепени отново.
Взе дълго парче желязо и изкърти един по един анкерите от ронещата се стена, докато шкафът можеше да бъде отместен от стената. Зад него откри стара, проядена от червеи кожена пътна чанта. Кожата беше плесенясала и надупчена от паразитите.
Беше от типа пътнически чанти, каквито един търговски пътник, предлагащ свободно продаващи се лекове, би използвал, за да пренася своите мостри. Като я издърпа и обърна, Констънс видя останки от пищни викториански златни щампи, формиращи голяма плетеница шарки с множество завъртулки, преплетени лози, листа и цветя. С труд успя да разчете надписа:
След като отмести част от стъкларията, тя остави пътническата чанта на масата и се опита да я отвори. Оказа се заключена. Обаче едно по-яко дръпване изтръгна ключалката.
Чантата се оказа празна, като се изключи една изсъхнала мишка.
Тя изтръска мишката, вдигна чантата и я обърна, за да огледа задната част. Там нямаше нищо, включително пролуки и шевове. Обърна чантата пак и спря да помисли, вдигна я и я претегли на ръка.
Изглежда имаше нещо скрито под двойното дъно. Бързият срез с нож в основата на пътническата чанта извади на показ скрито отделение, в което беше напъхан стар бележник с кожени корици. Тя внимателно го извади и разтвори на първата страница. Беше покрита с ъглест, непостоянен почерк.
Констънс остана вторачена известно време в страницата, след това започна да прелиства, докато не стигна до последните. Тук спря и започна да чете – да чете за другата Констънс, наричана с любов Кони от членовете на семейството...