За втори път в течение на по-малко от седмица лейтенант Д’Агоста се озова в оръжейната зала на замъка на улица „Ривърсайд“. Нищо не се бе променило: същите редки оръжия зад витрините, ламперията от палисандрово дърво, декоративният таван. Останалите присъстващи бяха същите, както миналия път: Констънс Грийн, облечена в мека блуза от органза и тъмнокафява плисирана пола, и Марго, която му се усмихна разсеяно. Набиваше се на очи отсъствието на собственика на замъка – Алойшъс Пендъргаст.
Констънс се настани начело на масата. Изглеждаше по-неразгадаема от обикновено е кроткото си държане и старомоден акцент.
— Благодаря и на двама ви за това, че дойдохте – започна тя. – Помолих за вашето присъствие тази сутрин, защото имаме спешен случай.
Д’Агоста се отпусна на един от кожените столове, които заобикаляха масата, и изведнъж го изпълни лошо предчувствие.
— Моят попечител, нашият приятел, не е добре – всъщност е много болен.
Д’Агоста се наклони към масата.
— Колко болен?
— Умира.
Това беше посрещнато с шокирано мълчание.
— Значи е бил отровен като онзи тип в Индио? – попита Д’Агоста. – Мамка му! Къде е ходил?
— В Бразилия и Швейцария, за да се опита да разбере какво е станало с Олбън и защо той самият беше отровен. В Швейцария обаче рухнал. Намерих го в женевска болница.
— Къде е сега? – попита Д’Агоста.
— Горе, частна фирма се грижи за него.
— Доколкото разбрах – каза Марго, – на използващите еликсира на Езекия са били нужни месеци и години, преди да се разболеят и умрат. Пендъргаст трябва да е получил доза с много силна концентрация.
Констънс кимна.
— Да, неговият нападател е знаел, че ще има само една възможност. Също така е лесно да се предположи, като имаме предвид неговия по-бърз упадък, че мъжът, който го нападна край езерото Солтън и наскоро умря в Индио, е получил още по-голяма доза.
— Точно така – съгласи се Марго. – Получих доклада на доктор Семюълс от затвора в Индио. В скелета на мъртвия мъж се наблюдават същите необикновени съединения, които открих в скелета на госпожа Паджет, но в много по-голяма концентрация. Не е чудно, че еликсирът го е убил толкова бързо.
— Ако Пендъргаст умира – намеси се Д’Агоста, – защо, по дяволите, не е в болница?
Въпросът му беше посрещнат с втренчен поглед.
— Настоя да напусне женевската болница и да се прибере вкъщи с частен самолет линейка. Не е законно да държиш някого в болница против неговата воля. Той твърди, че никой не може да му помогне и няма да умре в болница.
— Господи – възкликна Д’Агоста, – какво можем да направим?
— Трябва ни противоотрова. А за да намерим такава, ни е нужна информация. Затова ви поканих. – Тя се обърна към Д’Агоста. – Лейтенанте, моля, разкажете ни какви са резултатите от скорошните ви проучвания.
Д’Агоста попи потта от челото си.
— Не зная доколко това има значение, но проследихме нападателя на Пендъргаст до Гари, Индиана. Преди три години е бил мъж на име Хауърд Ръд, семеен и собственик на магазин. Задлъжнял на лоши хора и изчезнал, оставяйки жена си и децата. Появи се преди два месеца с ново лице. Той е човекът, който нападна Пендъргаст и вероятно е убил Виктор Марсала. В момента се опитваме да запълним тази дупка в неговата история – къде е бил и за кого е работил. Обаче засега удряме на камък. – Д’Агоста погледна Марго. Още не бе казала нищо, но лицето й беше бледо.
За известно време се възцари мълчание. След малко Констънс отново взе думата.
— Не съвсем.
Д’Агоста я погледна въпросително.
— Съставям списък е жертвите на Езекия, като изхождам от предположението, че някой техен потомък е отговорен за отравянето. Две от жертвите са били Стивън и Етъл Барбо, съпружеска двойка. Умрели са от въздействието на еликсира. Оставят три сирачета, включително бебе, заченато по времето, когато Етъл взима еликсира. Семейството е живяло в Ню Орлиънс на улица „Дофин“, само на две къщи от къщата на Пендъргаст.
— Защо избра точно тях? – попита Д’Агоста.
— Те имат правнук Джон Барбо. Той е главен изпълнителен директор на военна подизпълнителска фирма, наречена „Ред Маунтин Индъстрийс“, богат човек, който живее като отшелник. Барбо е имал син – единствено дете. Младежът бил музикален феномен. Бил с крехко здраве и преди две години се разболява. Не успях да науча много подробности за болестта, но очевидно е удивила цял консилиум от лекари и специалисти със своите необичайни симптоми. Колкото и да са били гигантски техните усилия, не успяват да му спасят живота. – Констънс погледна Марго, после Д’Агоста и отново Марго. – Случаят е описан в британското медицинско списание „Лансет“.
— Нима искаш да кажеш – попита Д’Агоста, – че отровата, която е убила прапрабабата и дядото на Джон Барбо, е прескочила през поколенията, за да убие неговия син?
— Да. Преди да умре, момчето се оплаквало от вонята на гнили лилии. Открих и други подобни смъртни случаи в семейство Барбо, пръснати из различните поколения.
— Не мога да повярвам – поклати глава Д’Агоста.
— Аз пък го вярвам – проговори Марго за първи път. – Онова, което искаш да кажеш, е, че еликсирът на Езекия е предизвикал епигенетични[33] промени. Подобни промени се предават на поколенията. Отровите в околната среда са основната причина за епигенетичните промени.
— Благодаря – кимна Констънс.
В помещението отново настъпи мълчание.
Д’Агоста скочи на крака и започна неспокойно да крачи насам-натам, докато мозъкът му работеше на високи обороти.
— Добре, нека обобщим. Ти казваш, че Барбо е отровил Пендъргаст с еликсира, за да отмъсти не само за своите прародители, но и за смъртта на сина си. Как му е хрумнала подобна идея? Имам предвид, че едва ли е знаел какво се е случило с неговите прапрабаба и дядо, починали преди повече от столетие? И целият този заговор за отмъщение – убийството на Олбън, вкарването на парче тюркоаз в него, подмамването на Пендъргаст в другия край на страната – доста бароков по своята сложност. Защо? Кой би могъл да го измисли?
— Човек на име Топенъс Ландбърг – отговори Констънс.
— Кой? – попита Марго.
— Разбира се – Д’Агоста плесна с ръце и се обърна. – Олбън! Както вече казах, пътувал е до Ню Йорк. Според документите по случая на лейтенант Англър – до района на Олбъни, година преди да бъде убит.
— Седалището на „Ред Маунтин Индъстрийс“ е в Адирондак, Ню Йорк. – отбеляза Констънс. – На час и половина път с кола от Олбъни.
Д’Агоста отново се обърна.
— Олбън, това откачено копеле. От онова, което Пендъргаст ми е казвал, точно това е играта, която би играл с удоволствие. Разбира се, какъвто беше блестящ, знаел е всичко за еликсира на Езекия. Затова е намерил потомък на една от жертвите – човек както с мотив за отмъщение, така и със средствата да го осъществи. С Барбо, чийто син е умрял, улучил десетката. Олбън трябва да е научил нещо за характера на Барбо. Без съмнение той е от типовете, които уважават принципа „око за око“. Схемата е добра и от друга гледна точка: така и Барбо, и Олбън щели да отмъстят на Пендъргаст.
— Да, от този план вони на Олбън – кимна Констънс. – Вероятно е проучил солтънския „Фонтебло“ и мината за тюркоази. Казал е на Барбо: ето я схемата. Само трябва да синтезираш еликсира и да примамиш Пендъргаст на мястото.
— Обаче накрая измаменият е бил Олбън – отбеляза Марго.
— Големият въпрос е – продължи Д’Агоста – как всичко това ще ни помогне да разработим противоотрова?
— Трябва да разшифроваме формулата на еликсира, за да можем да спрем действието му. Щом Барбо е бил способен да го реконструира, ще можем и ние. – Констънс ги погледна. – Аз ще претърся сбирките в мазето, документите, семейните архиви и старата химическа лаборатория за формулата на Езекия. Марго, ще се заемеш ли отново с костите на госпожа Паджет? Като се имат предвид усилията на Барбо да се снабди с една от тях, трябва да съдържат важни улики.
— Да – каза Марго. – Освен това докладът от аутопсията на Ръд също може да ни помогне да разкрием формулата.
— А аз – обяви Д’Агоста – ще отида да проверя този тип Барбо. Ако открия, че е виновен, така ще го притисна, че формулата ще изскочи от...
— Не!
Това беше казано от друг глас, по-скоро продран шепот, който долетя от вратата на оръжейната зала. Д’Агоста се обърна натам и видя Пендъргаст. Той стоеше неустойчиво, облегнат на рамката на вратата, в размъкнат копринен домашен халат. Приличаше на труп, с изключение на очите, които блестяха като сапфири над подпухнали синьо-черни кожени торбички.
— Алойшъс! – изпищя Констънс, докато скачаше на крака. – Защо си станал от леглото? – Тя се втурна към него, заобикаляйки масата. – Къде е доктор Стоун?
— Лекарят е безполезен.
Тя се опита да го изведе от стаята, но Пендъргаст я отблъсна.
— Трябва да говоря – Той залитна, но успя да запази равновесие. – Ако сте прави, човекът, който е извършил това, е бил способен да убие моя син. Очевидно е силен и способен враг. – Той поклати глава, сякаш искаше да прочисти съзнанието си. – Ако го подгониш, се излагаш на смъртна опасност. Това е моя битка. И аз, никой друг... ще да стигна до края... трябва да стигна до края.
Изведнъж на вратата се появи мъж – висок и слаб, с очила от коруба на костенурка. Носеше раиран костюм, а около врата му беше провесен стетоскоп.
— Хайде, приятелю – каза той кротко. – Не бива да се изтощаваш. Хайде да се качим горе. Ето, можем да вземем асансьора.
— Не! – този път Пендъргаст възрази по-слабо. Очевидно усилието да стане от леглото го бе изтощило. Доктор Стоун го поведе внимателно, но решително. Докато вървяха надолу по коридора, Д’Агоста чу Пендъргаст да казва:
— Светлината. Колко е ярка! Моля ви, загасете я...
Тримата останаха на крака и се спогледаха.
Д’Агоста установи, че Констънс, която обикновено беше далечна и непроницаема, сега е зачервена и развълнувана.
— Прав е – каза Д’Агоста. – Барбо не е обикновен човек. По-добре да обмислим това. Трябва да поддържаме връзка и да обменяме информация. Една-единствена грешка може да ни унищожи.
— Точно затова няма да сбъркаме – тихо каза Марго.