Намериха Сандовал в един от складовете надолу по коридора. Той се туткаше, докато отваряше чекмеджета с кости, оглеждаше ги и си водеше бележки. Носът му още беше червен, а очите подути – летният грип се бе оказал упорит.
— Това е специален агент Пендъргаст от ФБР – започна Д’Агоста. – Той би искал да ти зададе няколко въпроса.
Сандовал се огледа тревожно, сякаш се притесняваше, че някой може да ги види – вероятно Фрисби.
— Тук?
— Да, тук – отговори Пендъргаст, докато попиваше заобикалящата го обстановка. – Какво очарователно местенце. Колко комплекта човешки останки има в това помещение?
— Около две хиляди, плюс минус.
— Откъде са?
— Океания, Австралия и Нова Зеландия.
— А колко общо в цялата сбирка?
— Около петнайсет хиляди, ако броим заедно остеологическата и антропологическата сбирки.
— Господин Сандовал, разбрах, че част от работата ви е да помагате на гостуващи учени.
— Всъщност това е основното ни задължение. Те са непрекъснат поток.
— Обаче това не е задължение на Виктор Марсала, макар той също да е бил техник.
— Вик нямаше подходящия нрав. Понякога изтъкнатите гостуващи специалисти могат да бъдат... ами трудни и дори по-лошо.
— Какво включва вашата помощ?
— Обикновено учените, които идват в музея, искат да изследват определен образец или сбирка. Ние сме като костни библиотекари: намираме образците, чакаме, докато бъдат проучени, после ги връщаме на място.
— Костен библиотекар – много подходящо описание. И на колко горе-долу гостуващи учени помагате месечно?
— Различно. Може би между шест и десет.
— По какви причини е различно?
— От това колко сложни или обширни са изискванията на човека. Ако имате гостуващ учен с много богат списък с цели, може да се наложи да работите само с него в течение на седмици. А може да ви се падне клиент, който иска да види тук бедрена кост, там череп.
— Какви квалификации изисквате от тези гостуващи учени?
Сандовал сви рамене.
— Трябва да са свързани с някоя институция и да имат състоятелен научноизследователски план.
— Без определени удостоверения?
— Нищо определено. Писмо за представяне и официална молба на бланка от съответния университет, доказателства за принадлежност към университет или медицинско училище.
Без някаква особена нужда Пендъргаст оправи маншетите на ризата си.
— Разбрах, че преди два месеца, макар и да не го е правил редовно, Марсала е работил с един гостуващ учен.
Сандовал кимна.
— И е споменавал пред вас, че проектът е особено интересен за него?
— Ами да.
— И какво ви каза?
— Един вид намекна, че ученият може да му помогне по някакъв начин.
— И Марсала е работил само с този учен?
— Да.
— По какъв начин работата на външен учен може да е от полза за господин Марсала, който е бил много умел в сглобяването на кости, обаче основното му задължение е да контролира варелите за накисване и кожоядните бръмбари?
— Не знам. Може би е планирал да предложи на Вик съавторство в статията, която щеше да публикува?
— Защо?
— Заради неговата помощ. Да си костен библиотекар не значи, че всичко е подредено веднъж завинаги. Понякога получаваш необичайни поръчки, които не са толкова характерни, че да са недвусмислени. Затова трябва да използваш своите собствени специализирани познания.
Д’Агоста слушаше този разговор с все по-нарастващо неразбиране. Беше очаквал, че Пендъргаст ще се зарови в криминологичната страна на случая. Но както обикновено, агентът на ФБР изглежда бе поел по допирателна, която на пръв поглед нямаше нищо общо със случая.
— Господин Сандовал, знаете ли какви конкретни образци е поискал да проучи този учен, преди да си тръгне?
— Не.
— А може ли да научите за нас?
— Разбира се.
— Чудесно – Пендъргаст махна към вратата. – Щом е така, след вас, господин Сандовал!
Те излязоха от склада и през лабиринт от коридори стигнаха да компютърен терминал в помещение, което приличаше на главната лаборатория: място, пълно с маси и работни станции. Няколко почти сглобени скелета лежаха върху табли от зелен шаяк.
Д’Агоста и Пендъргаст се надвесиха над Сандовал, докато техникът, настанен зад един от компютрите, влезе в остеологическите и антропологическите бази данни на музея. В лабораторията настъпи тишина. Чуваше се само потракването на клавиатурата, докато Сандовал пишеше. После се чу шепотът на принтер и Сандовал извади лист хартия от него.
— Излиза, че Марсала е проверил само един образец за учения – обясни той. – Ето списъка.
Д’Агоста се приведе и зачете на глас данните за достъпа.
— Данни от най-скорошния достъп: двайсети април. Хотентот, мъж, приблизителна възраст трийсет и пет години. Колонията Кейп[8], някога Източен Грику— аланд. Състояние: отлично. Няма следи от обезобразяване. Причина за смъртта: дизентерия по време на Войната на седмата граница[9]. Дата: 1889 г. Набавен от Н. Хъчинс. Аr: С-31234-rn.
— Разбира се, това е оригиналният запис. Днес хотентот се смята за пренебрежително наименование. Точното наименование е кхоикхои.
— Този запис показва, че трупът е бил изпратен в музея през 1889 г. – каза Пендъргаст. – Обаче, ако не ме лъже паметта, Войната на седмата граница свършва някъде към края на 40-те години на XIX век.
Сандовал похъмка известно време.
— Вероятно са извадили вътрешностите на трупа, преди да го изпратят в музея.
В лабораторията отново стана тихо.
— Преди години това е било обичайна практика – обясни Сандовал. – Разкопавали са гробове, за да намерят търсения образец. Разбира се, това вече не се прави.
Пендъргаст посочи каталожния номер.
— Можем ли да видим образеца, моля?
Сандовал се смръщи.
— Защо?
— Направете ми това удоволствие.
Отново мълчание.
Пендъргаст наклони глава.
— Просто искам да се запозная с процеса, включващ намирането и изваждането на образец.
— Така да бъде. Елате с мен.
След като записа каталожния номер на бланка, Сандовал ги поведе обратно по централния коридор и след това още по-нататък по неговото протежение, прониквайки дълбоко в сякаш безкрайния лабиринт от сбирки. Търсенето на образеца в стари дървени шкафове с меден обков и вълнообразни стъкла отне известно време. Накрая Сандовал се спря уверено пред един от шкафовете. Търсеният каталожен номер, изписан с избелял старовремски шрифт, беше закрепен към голям поднос върху една от горните лавици на шкафа, който стоеше в ъгъла. Сандовал провери повторно номера и плъзна тавата навън от шкафа. Отнесе я обратно в лабораторията и я сложи върху незаета част от зеления шаяк. След това раздаде на Пендъргаст и Д’Агоста по един чифт тънки латексови ръкавици. Той също си сложи латексови ръкавици и свали капака на тавата.
Вътре беше бъркотия: ребра, гръбначни прешлени, безброй други кости. Лъхна ги необичайна миризма: на Д’Агоста му се стори, че мирише на мускус, стари корени и нафталин заедно с лек нюанс на разложение.
— Костите са страшно чисти, защото са били погребани под земята в продължение на четиресет години – обясни той.
— Някога скелетите, които музеят е получавал, са били напълно изчистени – добави Сандовал. – Тогава още не осъзнавали, че пръстта също е ценна част от мострата и трябва да бъде запазена.
Пендъргаст остана вторачен за около минута в тавата. След това бръкна вътре и внимателно извади черепа без долната челюст. Протегна го пред себе си, за да може всички да го видят – като Хамлет, помисли си Д’Агоста, застанал до гроба на Йорик.
— Интересно – промърмори той. – Наистина, много интересно. Благодаря ви, господин Сандовал. – След това върна черепа в тавата и кимна на техника в знак, че разпитът е свършил. Когато свали ръкавиците, поведе Д’Агоста по обратния път към света на живите.