8.

Доктор Финистър Пейдън се дръпна от машината за рентгенова дифракция, над която се беше навел, само за да отскочи обратно пред онова, което му се стори като колона от черен плат. Той се отдръпна със силен протест и се оказа вторачен във висок мъж с черен костюм, който по някакъв начин се бе появил зад гърба му и може би бе стоял на сантиметри от него, докато беше работил.

— Какво, по дяволите? – попита Пейдън гневно, докато дребното му пълно тяло потреперваше от възмущение. – Кой ви пусна да влезете? Това е моят кабинет!

Мъжът не реагира и продължи да го гледа с очи в цвета на бял топаз и лице с толкова фини черти, че би могло да бъде дело на Микеланджело.

— Кой сте вие? – попита Пейдън, възвръщайки своето кураторско равновесие. – Трябва да си свърша работата, затова не може разни хора да нахлуват тук!

— Съжалявам – каза мъжът с успокоителен тон и отстъпи крачка назад.

— Аз също – кимна Пейдън донякъде успокоен, – но това наистина е натоварващо. И къде е баджът ви на посетител?

Мъжът бръкна в сакото си и извади кафяв кожен портфейл.

— Това не е бадж!

Портфейлът се разтвори, откривайки ярка смесица от златно и синьо.

— О – възкликна Пейдън, взрял се внимателно. – ФБР? Мили боже!

— Казвам се Пендъргаст. Специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст. Може ли да седна?

Пейдън преглътна.

— Предполагам.

С грациозно движение мъжът се настани на единствения стол в кабинета освен този на Пейдън и кръстоса крака, сякаш се подготвяше за дълъг престой.

— Всичко това заради убийството ли е? – попита напрегнато Пейдън. – Защото аз въобще не бях в музея, когато се е случило. Нищо не знам за него, дори не познавам жертвата. Освен това не проявявам никакъв интерес към коремоногите. През двайсетте ми години тук никога не съм бил в тази зала. Нито веднъж. Така че, ако става дума за това...

Гласът му бавно заглъхна, когато мъжът вдигна изящната си ръка.

— Не става дума за убийството. Доктор Пейдън, защо не седнете – в края на краищата, кабинетът е ваш.

Пейдън се настани предпазливо зад работната маса, сгъваше и разгъваше ръце, докато се чудеше за какво ли става дума, защо охраната на музея не го беше информирала и дали да отговаря на въпросите, или може би да се обади на адвокат? Обаче той нямаше такъв.

— Доктор Пейдън, искрено ви моля за извинение заради това неочаквано нахълтване. Имам малко затруднение и се нуждая от помощ. Разбира се, неофициално.

— Ще направя каквото мога.

Мъжът протегна стиснат юмрук. После като магьосник бавно го разтвори, за да разкрие син камък. Пейдън, облекчен, че става дума само за трудност с идентификацията, взе камъка и го огледа.

— Тюркоаз – обяви той и го обърна. – Сега да видим от тази страна. – Взе лупа от работната маса, нагласи я на окото си и започна внимателно да го оглежда. – Изглежда естествен камък, не е стабилизиран и със сигурност не е реконструиран, импрегниран или навосъчен. Чудесен образец на скъпоценен камък с необичаен цвят и структура. Наистина много необичаен. Бих казал, че струва доста пари. Може би над хиляда долара.

— Какво го прави толкова ценен?

— Неговият цвят. Повечето тюркоази са небесносини, а този камък е необикновено тъмносин. Много тъмносин, почти до ултравиолетовия спектър. Това и златистата матрица го правят твърде рядък. – Свали лупата и върна камъка на агента от ФБР. – Надявам се, че съм ви помогнал.

— Разбира се, че го направихте – ласкателно отговори Пендъргаст, – но се надявах да ми кажете откъде е.

Пейдън го взе отново и този път го проучва по-дълго време.

— Със сигурност не е ирански. Предполагам, че е американски. Югозападен. Удивителен тъмносин цвят и матрица от златиста паяжина. Бих казал, че най-вероятно е от Невада. Аризона и Колорадо са по-малко вероятни възможности.

— Доктор Пейдън, казаха ми, че сте най-големият специалист по тюркоази в света. Сега виждам, че не са ме излъгали.

Пейдън наклони глава. Беше изненадан, че някой от полицията е толкова проникновен и такъв джентълмен като този господин.

— Обаче, доктор Пейдън, аз трябва да знам точно от коя кариера идва.

Докато говореше, агентът от ФБР го гледаше много настоятелно. Пейдън прокара длан по голото си теме.

— Е, господин... ъъъ... Пендъргаст, това е съвсем друга работа.

— Защо?

— Ако не мога да разпозная кариерата от един предварителен оглед – а в този случай не мога, ще се наложи камъкът да бъде изследван. Нали знаете – тук Пейдън скочи на крака, защото се гмурна в своя любим предмет, – че тюркоазите са хидрофосфати на медта и алуминия. Образуват се при перколацията на вода през скали с много кухини и празни пространства, обикновено вулканични. Водата носи разтворени медни сулфиди и фосфор освен другото, които се утаяват в пролуките като тюркоази. Югозападните тюркоази почти винаги се развиват на местата, където се намират залежи от медни сулфиди между калиев фелдшпат и интрузивни порфирити. Може да съдържат и лимонити, пирити и други железни окиси. – Той се изправи и отиде бързо с късите си крака до един масивен шкаф, наведе се и издърпа едно от чекмеджетата. – Тук виждате малка, но изискана колекция от тюркоази – всички са от праисторически кариери. Използваме ги, за да помагаме на археолозите да идентифицират източниците на праисторическите артефакти от тюркоази. Елате насам, за да виждате по-добре.

Пейдън махна на агента да дойде, после взе камъка от него и бързо започна да го сравнява е другите екземпляри в чекмеджето.

— Не виждам дори малка прилика тук, още повече че тюркоазите могат да се различават дори в рамките на една или друга част от кариерата. А това е малка база за сравнение. Да вземем това парче тюркоаз от Сирило, от кариерите Сирило в Санта Фе. Този образец идва от прочутите праисторически кариери в известната планина Чалчиуитъл в Ню Мексико. Цвят слонова кост с бледозелена матрица е голяма историческа стойност, макар и да не е от най-високо качество. А тук имам образец на праисторически тюркоаз от Невада...

— Наистина страшно интересно – мазно каза Пендъргаст, прекъсвайки потока от думи. – Споменахте изследване. Какво изследване ще е нужно?

Пейдън се покашля. Неведнъж му бяха казвали, че е склонен да прекалява е приказките.

— За да анализирам вашия камък – тюркоаза и матрицата, трябва да използвам различни начини. Ще започна с протонно индуцирана емисия рентгенови лъчи[6], при която камъкът се бомбардира е високоскоростни протони във вакуумна среда. Анализира се получената рентгенова емисия. За щастие тук в музея имам отлична минералогична лаборатория. Искате ли да я разгледате? – Той се обърна сияещ към Пендъргаст.

— Не, благодаря – отклони той поканата, – но съм щастлив, че сте готов да направите изследването

— Разбира се. Това ми е работата. Обикновено за археолози, но за ФБР... Господин Пендъргаст, на вашите услуги.

— За малко щях да забравя да ви спомена моя малък проблем.

— Да?

— Изследването трябва да се направи до утре на обяд.

— Какво? Това е невъзможно! Ще отнеме седмици. В най-добрия случай месец.

Настъпи дълго мълчание.

— Би ли било физически възможно да завършите изследването до утре?

Пейдън почувства мравки по кожата на главата си. Вече не беше сигурен, че този човек е толкова приятен и сговорчив, какъвто му се беше сторил в началото.

— Ами... – той пак прочисти гърло. – Разбира се, възможно е физически дотогава да се получат предварителни резултати, но това ще означава непрекъсната работа през следващите двайсет часа и дори тогава може да не успея.

— Защо?

— Ще зависи от това дали този тип тюркоаз вече е анализиран и неговият химически подпис е записан в базата данни. Трябва да знаете, че съм анализирал много тюркоази за археолозите. Помага им да разберат търговските пътища и така нататък. Обаче ако този камък идва от по-нова кариера, ние може изобщо да не сме я анализирали. Колкото по-стара е кариерата, толкова по-голяма е вероятността за успех.

Отново пауза.

— Доктор Пейдън, мога ли да ви помоля да бъдете тъй добър и да се заемете с тази задача?

Специалистът по тюркоази поглади отново голото си теме.

— Искате да будувам през следващите двайсет часа, докато работя върху вашия проблем?

— Точно така.

— Господин Пендъргаст, имам жена и деца! Днес е неделя. Обикновено изобщо нямаше да съм тук, а и вече не съм млад.

Агентът сякаш обмисляше чутото. След това бавно пъхна ръка в джоба си и извади нещо, отново скривайки го в свития юмрук. Протегна ръка и я разтвори. Вътре беше сгушен малък, проблясващ червеникав шлифован камък с тегло около карат. Пейдън рефлективно протегна ръка да го вземе, намести лупата на окото и започна да го върти насам-натам.

— Боже, боже. Силно плеохроичен[7]... – Той грабна преносимата ултравиолетова лампа от масата и я включи. Камъкът на мига смени цвета си и заблестя в ярко неоновозелено.

Пейдън вдигна поглед, а очите му бяха разширени от удивление.

— Паинит?

Агентът на ФБР наведе глава.

— Наистина не ме излъгаха, че сте най-добрият минералог.

— Откъде, за бога, се сдобихте с този камък?

— Моят прапрачичо беше колекционер на странни неща, които наследих заедно с неговата къща. Избрах това от неговата колекция като стимул. Ваш е, стига да изпълните стоящата пред вас задача.

— Но този камък трябва да струва... милостиви Боже, дори не смея да си помисля колко. Паинитът е най-редкият скъпоценен камък на земята!

— Драги господин Пейдън, информацията откъде е дошъл този тюркоаз за мен е много по-скъпа от всички паинити. Още веднъж: може ли да го направите? И – добави той сухо – уверен ли сте, че вашата съпруга и децата няма да възразят?

Обаче минералогът вече беше на крака и поставяше тюркоаза в найлоново пликче с цип, обмисляйки множеството химически и минералогични изследвания, които трябва да проведе.

— Да възразят? – отговори той през рамо, докато влизаше в светая светих на лабораторията. – На кого му пука?

Загрузка...