С надут клаксон тойотата си пробиваше път по лъкатушещите улички на гетото като слон в захарна тръстика. Уличните търговци нямаха друг избор, освен да влязат в сградите, пред които бяха разтворили сергиите си. Пешеходците и велосипедистите също се пръскаха в страничните улички или се вмъкваха в най-близкия ход. Външните огледала на пикапа неведнъж се триеха в стените на къщите по улицата. Отвлеклите Пендъргаст мъже не продумваха, но непрекъснато го държаха под прицела на своите АR-15.
Колата не спираше да се изкачва по стръмната улица с остри завои, покрай постройките, прострели се по склоновете на хълма подобно на разноцветна плесен.
Най-накрая спряха пред малък двор в най-високата точка на фавелата. Друг въоръжен мъж дръпна импровизираната врата от желязна верига и тойотата влезе в малкия паркинг. Четиримата мъже слязоха от нея. Единият подкани с цевта на оръжието си Пендъргаст да направи същото.
Агентът се подчини и запримигва под силното слънце. Сякаш безкрайният грозд от бараки, коптори и импровизирани къщи се простираше надолу по хълма, докато накрая отстъпваха на по-подредените улици на истинския Рио и бляскавите лазурни води на залива Гуанабара отвъд него.
В двора имаше три сгради с еднакви функции, които се различаваха от останалите в гетото само по по-добрата поддръжка. Няколко големи назъбени дупки в централната сграда бяха закърпени с цимент и боядисани наново. В двора стоеше бучащ генератор. Над главите им се простираха разноцветни кабели, закрепени за различни точки на покрива. Двама от мъжете махнаха на Пендъргаст да влезе в централната сграда.
Вътрешността беше тъмна, хладна и спартанска. С цевите на автоматичните си оръжия пазачите го бутнаха по един застлан с керамични плочки коридор, след това нагоре по стълбището до втория етаж и накрая в голямо помещение, което приличаше на офис. Подобно на останалата част от къщата, то приличаше на монашеска килия. Вътре имаше бюро от неопределимо дърво, заобиколено от още пазачи с АR-15, както и от няколко дървени стола. На една от боядисаните стени от сгурбетонни блокчета висеше разпятие, а на другата бе окачен голям плосък телевизор, включен на някакъв мач, но с намален звук.
Зад бюрото седеше мъж, може би на около трийсет години. Кожата му беше смугла, косата вълниста и непокорна, а брадата – поне на три дни. Носеше шорти, каки фланелка и чифт от неизменните джапанки. На врата му висеше дебел платинен ланец, а на едната китка тежеше златен „Ролекс“. Въпреки младостта и небрежното си облекло мъжът излъчваше увереност и авторитет. Когато Пендъргаст влезе, той го загледа с блестящи черни очи. После отпи голяма глътка бира с марка „Бохемия“, която стоеше на бюрото му. Обърна се към похитителите на агента и заговори с тях на португалски. Единият от тях отново пребърка Пендъргаст, извади портфейла и паспорта и ги сложи на бюрото.
Мъжът ги погледна, но не си направи труда да ги разгледа.
— Паспорт – смръщи се той. – И това е всичко?
— Да.
Претърсиха го отново, но този път по-грижливо. Намериха остатъка от пачката реали и я сложиха на бюрото. Обаче щом свършиха, Пендъргаст посочи с брадичка нещо в подгъва на сакото, което бяха пропуснали.
Претърсиха го отново и напипаха парче сгъната хартия. С ругатня един от тях отвори сгъваемия си нож и сряза подгъва, за да извади снимката. Беше направена след смъртта на Олбън, но леко ретуширана, за да прилича повече на жив. Разтвориха листа и го оставиха на бюрото до портфейла и паспорта.
Когато мъжът видя снимката, цялото му изражение се промени: от раздразнение и скука в изненада и шок. Той я грабна и се вторачи в нея.
— Моят син – повтори Пендъргаст на португалски.
Сега мъжът се втренчи в него, после отново в снимката и пак в него с изпитателен поглед. Вдигна и другите предмети: първо паспорта, след това портфейла и внимателно огледа всеки от тях. След това се обърна към един от пазачите.
— Застани пред вратата – нареди той. – Не пускай никого.
Пазачът отиде до вратата на офиса, затвори и я заключи, заставайки пред нея с готово за стрелба оръжие.
Мъжът зад бюрото отново насочи поглед към Пендъргаст.
— Значи – започна той на добър английски, макар и с акцент – вие сте мъжът, който безстрашно влезе в Града на ангелите с пистолет и облекло на погребален агент и обикаляше наоколо, казвайки на всеки, че търси сина си?
Пендъргаст не отговори, продължавайки просто да стои пред бюрото и лекичко да се полюшва.
— Удивен съм, че сте оцелели. Може би защото идването ви тук е пълна лудост и са решили, че сте безвреден. Сега – той почука с върха на пръста си по снимката – става ясно, че сте всичко друго, но не и безвреден.
Мъжът взе паспорта и снимката, после се изправи. Сега се видя, че под колана на шортите му е пъхнат голям автоматичен пистолет. Заобиколи бюрото и застана точно пред Пендъргаст.
— Не изглеждаш добре, друже – отбеляза, очевидно забелязал бледността на Пендъргаст и капките пот по челото му. Погледна отново снимката. – Въпреки това приликата е забележителна – каза той повече на себе си, отколкото на някого от хората в помещението.
Известно време мина в мълчание.
— Кога за последен път видяхте сина си? – попита смуглият.
— Преди две седмици – отговори Пендъргаст.
— Къде?
— Мъртъв пред входната ми врата.
За миг лицето на мъжа се изкриви от шок или болка, а може би и двете. Мина още минута в мълчание, преди отново да заговори:
— Тогава защо сте тук?
Пауза.
— Да разбера кой го уби.
Мъжът кимна. Това беше мотив, който можеше да разбере.
— Затова ли вървяхте из фавелата и питахте всички за него?
Пендъргаст прокара ръка по челото си. Действието на лекарствата бе започнало да отслабва и болката се връщаше.
— Да. Трябва да... науча какво е правил тук.
Помещението отново потъна в мълчание. Най-накрая мъжът въздъхна.
— Мамка му – промърмори той.
Пендъргаст запази мълчание.
— И ще искате да си отмъстите на убийците?
— Само търся информация. Какво ще стане след това... още не знам.
Мъжът обмисля чутото известно време, после посочи столовете.
— Моля, седнете.
Пендъргаст се отпусна на най-близкия от тях.
— Казвам се Фабио – представи се мъжът. – Когато моите съгледвачи ми съобщиха, че чужд човек е дошъл в моя град и говори за сина си, не обърнах внимание. Когато ми го описаха обаче: висок, с ръце като нервни бели паяци, кожа, бяла като мрамор, и очи като сребърни миди – трябваше да се замисля. Но как можех да бъда сигурен? Извинете ме за начина, по който бяхте доведен тук, но... – Той сви рамене. След това загледа Пендъргаст настойчиво. – Онова, което казахте, истина ли е? Трудно е да се повярва, че човек като него може да бъде убит.
Агентът кимна.
— Значи се е случило онова, от което се страхуваше – каза Фабио.
Пендъргаст го погледна. Знаеше, че бразилските наркобарони се обличат точно така, че така живеят и така се въоръжават. Напъна се да си спомни думите на полковник Азеведо: „Градът на ангелите е най-голямата, най-яростната и най-силната от фавелите. Наркобароните, които я ръководят, са не само безскрупулни, но и безстрашни“.
— Единственото, което искам, е информация.
— Ще я получите. Всъщност мое задължение е да ви я дам. Ще ви разкажа историята. Историята на вашия син Олбън.