Точно в два и четвърт следобед Д’Агоста влезе в помещението за видеонаблюдение на музея. Хименес беше помолил да се видят и той се надяваше срещата да не продължи повече от петнайсет минути: беше я планирал в промеждутъка на две планетарии представления, защото не беше сигурен дали ще може да понесе още една осемдесетдецибелова разходка из космоса.
Хименес и Конклин седяха на малка маса и пишеха на лаптопите си. Д’Агоста отиде при тях, лавирайки между рафтовете с оборудване.
— Какво става? – попита ги той.
Хименес се изправи.
— Свършихме.
— Така ли?
— Прегледахме всички записи на охранителните камери при входа на музея от шести април до дванайсети юни, деня на убийството на Марсала. Това е седмицата, в която никой от очевидците не си спомня да е виждал убиеца в музея. Подсигурихме се с още една седмица, за да не пропуснем нещо. – Той махна към лаптопа. – Разполагаме със записа, който ти намери, от късния следобед на дванайсети юни, когато влиза в музея. Имаме записи как влиза и излиза на двайсети април и друго влизане и излизане на четиринайсети април.
Д’Агоста кимна. Двайсети април съвпадаше с деня, когато за последен път е поръчан скелетът на Паджет. А четиринайсети април без съмнение беше денят, когато гостуващият учен за пръв път се беше срещнал с Марсала, за да уредят изследването. Дванайсети юни беше денят на убийството.
Той седна на стола до бюрата им.
— Добра работа – похвали ги Д’Агоста. И наистина го мислеше. Беше досадно изпитание всеки ден да гледаш зърнисти видеозаписи един след друг, докато очите ти постепенно започнат да смъдят и сълзят под акомпанимента на Големия взрив. Двамата бяха открили две по-раншни дати, на които убиецът беше идвал в музея, и запис как влиза в сградата в деня на убийството. Обаче още не бяха намерели запис на излизането му след убийството.
Понякога се питаше защо беше накарал хората си да свършат тази работа. Заподозреният в убийството беше мъртъв – самоубийство. Не се налагаше да събират доказателства за бъдещ процес. Предполагаше, че причината е в старомодното ченге, което дремеше у него: то искаше да сложи черешките на всички торти.
Самоубийство. Образът на убиеца в затвора край Индио се бе запечатал в съзнанието му. Начинът, по който беше бълнувал за вонята на гниещи цветя, възбудата и несвързаните приказки. Да не говорим за това как се хвърли да убива Пендъргаст. Това не бяха неща, които лесно се забравят. Освен това – да отхапеш големия пръст на крака си, за да се задушиш с него? Боже мили! Човек трябва наистина да е напълно откачил, за да стори подобно нещо. Това сякаш не съответстваше на фалшивия професор Уолдрън. Човек, очевидно спокоен, интелигентен и достатъчно разумен, за да успее да заблуди Виктор Марсала и другите музейни служители, че е учен.
Д’Агоста въздъхна. Каквото и да се бе случило с мъжа след смъртта на Марсала, имаше един неоспорим факт: на 12 юни, деня на убийството, той определено е бил на себе си. Бил е достатъчно хитър да подмами Марсала на закътано място, за да го убие бързо и ефикасно, и да маскира убийството като объркал се обир. И най-важното: някак си беше успял да се измъкне след това от музея, без да бъде уловен от камерите.
Може би това нямаше значение, но как, по дяволите, бе успял да го направи?
Д’Агоста прехвърли наум обиколката си на местопрестъплението с пазача Уитакър. Беше се случило в нишата на коремоногите в далечния край на Залата на морските обитатели, близо до изход за мазето и недалече от Залата на южноамериканското злато...
Изведнъж Д’Агоста се изправи на мястото си.
Разбира се.
Направо не можеше да повярва какъв глупак е бил. Той стана и започна да крачи напред-назад, после се обърна към Хименес:
— Марсала беше убит в събота вечерта. Кога отварят в неделя?
Хименес зарови из листовете по бюрото и намери диплянка на музея.
— В единайсет.
Д’Агоста отиде при компютрите за гледане на запасите от охранителните камери и седна. Зад стените под него започваше шоуто в планетариума, но той не му обърна внимание. С мишката прехвърли няколко менюта, направи справка в дългия списък с файлове и избра онзи, който го интересуваше: видео записа от южната част на голямата ротонда от 11 часа до обяд в неделя, 13 юни.
На екрана изплува познатата гледка от птичи поглед. Хименес и Конклин застанаха зад него и Д’Агоста пусна видеозаписа с нормална бързина. Когато очите им се приспособиха към размитите изображения, удвои скоростта, а накрая я учетвори. С ускореното напредване на времето на екрана пред тях потоците хора, които влизаха в музея и минаваха през ротондата, ту набъбваха, ту се свиваха, докато пресичаха малкия екран от ляво надясно.
Ето го. Самотна фигура, която прекосяваше ротондата от дясно наляво, в противоположна на хорските потоци посока като плувец, който се бори с отлива. Д’Агоста спря записа и погледна часа: единайсет и трийсет и четири. Половин час преди той да влезе в музея, за да започне разследването. Увеличи големината на фигурата, после отново пусна записа на нормална скорост. Не можеше да има грешка: лицето, дрехите, предизвикателно бавните крачки – това беше убиецът.
— Мамка му – измърмори Конклин над рамото му.
— След нишата с коремоногите имаше изход към мазето – обясни Д’Агоста. – Мазето е цял лабиринт от етажи и коридори със складови помещения. Там е прекарал нощта, докато е чакал музеят да отвори на следващата сутрин и след това просто се е смесил с тълпата по пътя си към изхода.
Той се дръпна от работната станция. Накрая бяха успели да решат тази последна нерешена загадка. Сега влизането и излизането на убиеца от музея беше документирано.
Мобилният телефон на Д’Агоста започна да звъни. Той погледна екрана – непознат номер с кода на Южна Калифорния. Натисна бутона за приемане на разговора.
— Лейтенант Д’Агоста – каза той.
— Лейтенанте – чу се глас от другия край на страната. – Казвам се доктор Семюълс. Аз съм патологът на затвора тук в Индио. Направихме аутопсия на един самоубиец, чието име не е известно, и се натъкнахме на нещо интересно. Старшият надзирател Спандау реши, че трябва да ви се обадя.
— Да?
Обикновено Д’Агоста се гордееше със своя професионализъм като полицейски служител. Не избухваше, държеше оръжието си в кобура; не псуваше цивилните. Обаче сега, когато патологът продължи изложението си, лейтенантът наруши последното правило.
— Шибано копеле – измърмори той в слушалката, още притисната до ухото му.