31.

Когато по източна магистрала 10 наближиха град Индио, Д’Агоста погледна с любопитство през прозореца на автомобила на щатския отдел „Затвори“. Беше идвал в Калифорния само веднъж, когато беше на девет и родителите му го бяха довели да види „Дисниленд“. Имаше мимолетни спомени от палми, украсени със скулптури басейни, чисти, широки булеварди, окичени с пълни с цветя кашпи, Матерхорн и Мики Маус. Обаче това – задният двор на щата – беше истинско откровение. Всичко беше кафяво и изсъхнало, напечено като в ада, със странни храсти, закърнели дървета и голи хълмове. Не можеше да разбере как е възможно някой да живее в тази забравена от Бога пустиня.

Пендъргаст, който седеше до него на задната седалка, се размърда.

— Веднъж вече си се опитвал да накараш този тип да говори. Някакви нови идеи? – попита Д’Агоста.

— Научих нещо... ъъъ... ново от снощното обаждане по телефона. Обади ми се старшият надзирател на затвора в Индио. Изглежда нашият приятел в ареста се е разприказвал.

— Наистина? – Д’Агоста отново се загледа през прозореца. Напълно характерно за Пендъргаст – да крие това зрънце информация до последния момент. Но дали не бърка? По време на ранния полет агентът беше мълчалив и раздразнителен, което Д’Агоста отдаде на недостатъчния сън.

Калифорнийският щатски затвор в Индио беше дълга, ниска, мрачна сграда. Ако не бяха наблюдателните кули и трите реда стени с бодлива тел отгоре, които я опасваха, можеше да мине за няколко постройки на „Метро“, свързани помежду си. Пред стените стърчаха няколко групички тъжни палми с увиснали от безмилостното слънце листа. Влязоха през главната врата, прекараха ги през поредица контролни постове, докато накрая се озоваха пред официалния вход. Тук слязоха от колата. Д’Агоста запремигва на слънцето. Беше буден вече седем часа и фактът, че беше само девет часът калифорнийско време, беше доста объркващ.

Тъмнокос мъж със слабо телосложение ги чакаше зад вратата. Когато Пендъргаст влезе, мъжът протегна ръка.

— Специален агент, радвам се да ви видя отново.

— Господин Спандау, благодаря, че се свързахте с мен толкова бързо. – Пендъргаст се обърна, за да ги представи един на друг. – Джон Спандау, старши надзирател. А това е лейтенант Д’Агоста от Нюйоркската полиция.

— Лейтенант. – Спандау се здрависа и с него, после поеха надолу по коридора.

— Както споменах снощи по телефона – обясни Пендъргаст на Спандау, – затворникът е заподозрян и за неотдавнашно убийство в Ню Йорк, което лейтенантът разследва. – Той замълча, докато преминат поредния контролен пост. После добави:

— Лейтенантът би искал първи да го разпита.

— Чудесно. Казах ви, че говори, обаче в думите му няма много смисъл – отговори Спандау.

— Нещо друго за отбелязване?

— Станал е неспокоен. По цяла нощ обикаля килията си. Не се храни.

Въведоха Д’Агоста в типична стая за разпити. Пендъргаст и Спандау отидоха да заемат места в съседното помещение зад еднопосочното стъкло.

Д’Агоста остана прав. Няколко минути по-късно резето беше дръпнато и вратата се отвори. Влязоха двама надзиратели, а между тях мъж в затворнически гащеризон. На едната му китка имаше гипсова превръзка. Д’Агоста изчака надзирателите да го настанят на самотния стол от другата страна на масата, а сам седна до вратата.

Сега насочи вниманието си към мъжа. Беше добре сложен, а лицето му, разбира се, познато. Не приличаше на престъпник, но това не изненада особено лейтенанта, след като е имал куража да се представя за учен, и то толкова убедително, че бе успял да заблуди Марсала. За това се изискваше както интелигентност, така и самоувереност. Обаче външният му вид беше в странно противоречие с неговото изражение. Харизматичните черти, толкова добре познати от словесния портрет на Бономо, изглеждаха разкривени от някакъв тайнствен вътрешен диалог. Зачервените му очи оглеждаха помещението – вяло като на наркоман, без да се спират на мъжа срещу него. Окованите му в белезници ръце бяха скръстени в защитна поза на гърдите. Д’Агоста забеляза, че се полюшва леко напред-назад на стола.

— Аз съм лейтенант Д’Агоста от отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция – започна той, извади бележника и го сложи пред себе си. Вече му бяха прочели правата, така че нямаше нужда да минава през цялата процедура. – Този разпит се записва. Бихте ли казали името си за протокола?

Мъжът не отговори, продължавайки едва доловимо да се поклаща напред-назад. Сега очите му се стрелкаха насам-натам по-целенасочено, челото беше сбръчкано, сякаш търсеше нещо забравено – или може би загубено.

Д’Агоста се опита да привлече вниманието му:

— Извинете! Ало?

Очите на мъжа най-накрая се спряха на него.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за убийство, извършено преди две седмици в нюйоркския Музей по естествена история.

Мъжът го гледаше невъзмутимо, после отмести поглед.

— Кога бяхте за последен път в Ню Йорк?

— Лилиите – отговори мъжът. Гласът му беше изненадващо висок и музикален за толкова едър мъж.

— Какви лилии?

— Лилиите – повтори мъжът с глас, пълен с копнеж и болезнена мечтателност.

— Какво за тези лилии?

- Лилиите — натърти мъжът и очите му се стрелнаха обратно към лейтенанта, предизвиквайки удивлението му.

Луда работа.

— Името Джонатан Уолдрън познато ли ви е?

— Миризмата – каза мъжът, а копнежът в гласа му сякаш се беше засилил. – Прекрасната миризма – ароматът на лилии. Няма го. Сега... мирише ужасно. Отвратително.

Д’Агоста се вторачи в мъжа. Симулираше ли?

— Знаем, че сте си присвоили самоличността на професор Джонатан Уолдрън, за да си осигурите достъп до един скелет в Музея по естествена история. Работили сте с техника от Остеологическия отдел в музея на име Виктор Марсала.

Мъжът изведнъж замлъкна.

Д’Агоста се наклони към него, преплитайки пръсти.

— Ще мина направо на същността. Мисля, че вие сте убили Виктор Марсала.

Полюшването спря. Очите на мъжа се отместиха от лейтенанта.

— Всъщност знам, че вие сте го убили. И сега, когато вече разполагаме с вашето ДНК, ще потърсим съответствие с ДНК от местопрестъплението. И ще го намерим.

Мълчание.

— Какво направихте с бедрената кост, която откраднахте?

Мълчание.

— Знаете ли какво мисля? Мисля, че е най-добре да си намерите адвокат. И то бързо.

Мъжът беше застинал неподвижен като статуя. Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Чуйте – започна той, усилвайки заплахата в гласа си, – затворен сте тук, защото сте нападнали федерален агент. И това не е най-лошото. Аз съм тук, защото Нюйоркската полиция ще поиска екстрадицията ви в прекрасния щат Ню Йорк за предумишлено убийство. Имаме очевидци. Имаме ви и на видеозапис. Ако не започнете да сътрудничите, ще се озовете в такива дълбоки лайна, че и с кран няма да може да ви измъкнат. Последна възможност.

Сега мъжът оглеждаше стаята за разпити така, сякаш напълно беше забравил присъствието на Д’Агоста.

Лейтенантът изпита силна умора. Мразеше такива разпити – с повтаряне на въпросите и магарешкото упорство на заподозрените. А този тип изглеждаше напълно мръднал. Беше сигурен, че това е техният човек. Сега трябваше просто да изградят случая и без признание.

Вратата се отвори и когато лейтенантът вдигна очи, видя черната фигура на Пендъргаст да стои на прага. Той направи жест, с който сякаш искаше да попита: Ще имаш ли нещо против да опитам аз?

Д’Агоста взе бележника си и стана. Разбира се — гласеше свиването на рамене в отговор, - разбий си главата.

Той отиде в съседната стая за наблюдение и седна до Спандау. Загледа как Пендъргаст се настанява удобно на един от столовете срещу заподозрения. Употреби сякаш безкрайно много време да си оправя вратовръзката, да закопчава копчетата на сакото, да оглежда маншетите на ризата, да оправя яката. Най-накрая се наклони, опря лакти на масата и положи длани на нея с опрени на издраскания плот връхчета на пръстите. За кратко пръстите барабаняха в нервен ритъм, после, когато успя да се съвземе, ги сви в дланите си. И когато Д’Агоста вече си мислеше, че ще се пръсне от натрупаното нетърпение, Пендъргаст заговори със своя мелодичен, любезен глас.

— В моя край се смята за непростима грубост да не наричаш човека с истинското му име – започна той. – Последния път, когато се срещнахме, вие не изглеждахте склонен да кажете това име. Име, което знам, че не е Уолдрън. Променихте ли решението си?

Мъжът го гледаше, но не отговори.

— Добре. Тъй като ненавиждам грубостта, ще ви дам име по мой избор. Ще ви наричам Немо, което на латински, както може би знаете, означава „никой“.

Това не предизвика никаква реакция.

— Господин Немо, не искам да прахосам толкова време за посещението си днес, колкото за предишното. Така че нека бъдем кратки. Готов ли сте да ми кажете кой ви нае?

Мълчание.

— Готов ли сте да ми кажете целта да бъдете нает или целта на странния капан?

Мълчание.

— Ако не желаете да предоставите имена, готов ли сте поне да ми кажете какъв беше очакваният резултат от цялата операция?

Мълчание.

Пендъргаст погледна театрално златния си часовник.

— От мен зависи дали ще бъдете съден в щатски или федерален съд. С избора си да говорите с мен или не, избирате и между остров Райкърс или затвора с максимална сигурност във Флорънс, Колорадо. Райкърс е адът на земята, а ЗМС „Флорънс“ е ад, какъвто и Данте не би могъл да си представи. – Той погледна мъжа с особена настойчивост. – Обзавеждането на килиите е излято от бетон. Душът е с таймер, който го пуска три пъти седмично в пет сутринта за точно три минути. От прозореца можеш да виждаш само бетон и небе. Имаш право на един час „упражнения“ в бетонна дупка. В ЗМС „Флорънс“ има хиляда и четиристотин стоманени врати с дистанционно управление и е заобиколен от сензори за натиск и множество шестметрови огради с бодлива тел отгоре. Там самото ви съществуване ще престане да съществува за аналите на историята. Ако не говорите с мен в момента, наистина ще се превърнете в „никой“.

Пендъргаст замълча. Мъжът се размърда на мястото си. Д’Агоста, който гледаше пред едностранното стъкло, вече се убеди напълно, че мъжът е луд. Никой със здрав разум не би могъл да устои на разпит с подобна насоченост.

— В ЗМС „Флорънс“ няма лилии – тихо добави Пендъргаст. Д’Агоста и Спандау се спогледаха учудено.

— Лилии – бавно каза мъжът, все едно опитваше вкуса на думата.

— Да. Хубаво цвете, не мислиш ли? С такъв деликатен, изискан аромат.

Мъжът се прегърби. Пендъргаст най-накрая беше привлякъл вниманието му.

— Обаче аромата вече го няма, нали?

Мъжът изглеждаше напрегнат. Поклати бавно глава наляво-надясно.

— Не, аз бъркам. Лилиите още са там, поне така казахте. Обаче нещо не е наред с тях.

— Смърдят – измърмори мъжът.

— Да – потвърди Пендъргаст с тон, представляващ странна смесица от съчувствие и подигравка. – Нищо не мирише по-гадно от гниещи цветя. Каква воня изпускат!

Пендъргаст неочаквано беше повишил тон.

— Излизай от носа ми! – изпищя мъжът.

— Не мога – отговори Пендъргаст, а тонът му рязко се беше снишил до шепот. – В килията си в ЗМС „Флорънс“ няма да имате лилии. Обаче вонята ще остане. И ще се усилва с гниенето. Докато не...

С изненадващ животински рев мъжът скочи от стола и се хвърли през масата към Пендъргаст. Ръцете в белезници бяха като ноктите на хищник, очите, разширени от смъртоносна ярост, а от устата му пръскаха слюнки и пяна, докато виеше. Агентът стана и се дръпна от линията на атаката с бързината на тореадор; двамата надзиратели пристъпиха напред с насочени електрошокове и откриха огън. Бяха нужни три изстрела с тазерите, за да го укротят. Накрая лежеше прострян на масата, потрепващ спазматично. Малки облачета дим се носеха нагоре към микрофона и осветлението на тавана. Пендъргаст стоеше отстрани и оглеждаше мъжа с безпристрастен поглед. След това се обърна и излезе от стаята за разпити.

Миг по-късно влезе в съседната стая за наблюдение, бръсвайки от рамото си мъхче, а по лицето му се изписа раздразнение.

— Е, Винсънт – каза той, – не виждам смисъл да оставаме повече тук. Как се казваше? Боя се, че на нашия приятел... му хлопа главата?

— Хлопа дъската.

— Благодаря. – После се обърна към Спандау. – Господин Спандау, благодаря още веднъж за неоценимата ви помощ. Моля да ми съобщите, ако това бълнуване свърши.

Спандау стисна протегнатата му ръка.

— Непременно.

***

Когато двамата излязоха от затвора, Пендъргаст извади мобилния си телефон и започна да набира.

— Притесних се, че ще се наложи да се върнем с късния полет в Ню Йорк – обясни той. – Обаче нашият приятел се оказа толкова неотзивчив, че можем да хванем и по-ранен полет. Ако нямаш нищо против, сега ще проверя. Днес повече нищо не можем да измъкнем от него, а може би никога няма да успеем.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Би ли ми казал какво се случи току-що?

— Какво имаш предвид?

— Всички тези шантави въпроси. За цветя – лилии. Откъде знаеше, че ще реагира по този начин?

Пендъргаст спря да набира и отпусна телефона.

— Беше информирано предположение.

— Да, но как?

Мина известно време преди запитаният да отговори. Когато отговори, беше с доста приглушен глас.

— Защото, драги Винсънт, нашият затворник не е единственият, който напоследък започна да подушва цветя.

Загрузка...