Тойотата взе един завой и спря със свирещи гуми. Пазачът, който седеше на задната седалка, отвори вратата и слезе. Автоматът вече сочеше към земята и мъжът махна на Пендъргаст да го последва.
Агентът се измъкна от пикапа. Пазачът кимна към сградата точно пред тях. Беше подобна на тези около нея – тясна триетажна постройка, но сега от нея бяха останали само обгорели стени. Покривът липсваше, последният етаж се беше срутил навътре, черни езици от сажди покриваха мазилката над зеещите прозорци. По обгорелите останки на входната врата се виждаха няколко назъбени дупки, сякаш спасителите са искали да влязат с помощта на тарани.
— Благодаря – каза Пендъргаст, мъжът му кимна, качи се на пикапа и потегли.
Пендъргаст остана няколко мига на тясната уличка, като гледаше след отдалечаващия се автомобил. После огледа заобикалящите го сгради. Те приличаха на другите части от Града на ангелите, които беше видял – опасно съградени, притиснати една в друга, боядисани в ярки цветове, линиите на покривите диво се катереха или спускаха в зависимост от топографията на склона. Няколко човека го зяпаха любопитно от прозорците.
Той се обърна отново към къщата. Липсваше улична табела – във фавелата такива нямаше, но се виждаха призрачните останки на номер 31, изрисуван над овъглената врата. Пендъргаст я бутна да се отвори – ключалката лежеше точно зад нея на покрития с плочки под, почерняла от ръжда и сажди – прекрачи бавно вътре и затвори вратата след себе си, доколкото можа.
Вътре беше задушно и още миришеше силно на изгоряло дърво и разтопена пластмаса. Той се огледа, за да даде време на очите си да свикнат със сумрака, опитвайки се да не обръща внимание на болката, която го заливаше на малки вълни като прибой. В скрит джоб на сакото му имаше малко пакетче болкоуспокояващи, което мъжете, които го претърсваха, бяха пропуснали, и за миг той се запита дали да не сдъвче няколко, но накрая отхвърли тази идея. Нямаше да е подходящо за онова, което предстоеше.
Засега болката трябваше да остане.
Той тръгна да обикаля първия етаж. Разположението на помещенията в малката къща приличаше на онова в продълговатите постройки из делтата на Мисисипи – не по-широки от три метра стаи, разположени една след друга. Имаше гостна с маса, изпепелена до купчина въглени, изгорял диван, от който стърчаха почернели пружини. Полиестерно одеяло бе стопено върху бетона. Зад гостната имаше малка кухня с емайлирана газова печка с две горелки, издрана и очукана чугунена мивка, няколко стелажа и шкафове – всички отворени. Подът бе покрит със счупени порцеланови съдини, чаши и евтини полуразтопени прибори за хранене. Пушекът и пламъците бяха оставили странни, заплашителни шарки по тавана и стените.
Пендъргаст се спря на прага на кухнята и се опита да си представи как неговият син Олбън влиза в къщата и идва в това помещение; поздравява жена си, водят светски разговор; смеят се, обсъждат нероденото си дете и плановете за бъдещето.
Тази представа отказа да се оформи в главата му. Беше немислима. След минута-две изостави опитите.
Имаше толкова много безсмислени неща. Жалко, че главата му не беше съвсем ясна. Припомни си подробностите от разказа на Фабио. Олбън се скрива във фавелата, убива някакъв самотник и открадва неговата самоличност. Виж, това пò можеше да повярва. Олбън, който се вмъква в Съединените щати и задейства някакъв план за отмъщение срещу своя баща – в това също можеше лесно да повярва. Олбън, който организира преврат и превзема фавелата за своите собствени зли намерения. В това най-лесно можеше да повярва.
Трябва да благодариш на Олбън за това...
Обаче Олбън – любещ баща и семеен човек? Олбън, тайно женен за Ангела на фавелата? Виж, това не можеше да си представи. Нито пък Олбън като доброжелателен водач на гетото, който го освобождава от тиранията и довежда епоха на мир и благоденствие. Олбън със сигурност беше заблудил Фабио, както и всички останали.
Имаше още нещо, което Фабио каза: преди Олбън да отиде за втори път в Америка, планирал да се отбие в Швейцария.
Когато си спомни това, Пендъргаст почувства хлад въпреки потискащата горещина в развалините на къщата. Можеше да се сети само за една причина Олбън да се отбива в Швейцария. Но как е възможно да знае, че неговият брат Тристрам е под измислено име в пансион там? Пендъргаст се сети веднага за отговора: за човек с дарбите на Олбън беше проста работа да открие къде пребивава Тристрам.
Въпреки това Тристрам беше в безопасност. Пендъргаст го знаеше със сигурност, защото след смъртта на Олбън се беше погрижил за допълнителни мерки за сигурността на момчето.
Какво се е въртяло в главата на Олбън? Какъв е бил неговият план? Отговорите, ако въобще можеха да бъдат намерени, вероятно бяха тук, сред тези руини.
Пендъргаст се върна в предната част на къщата, до бетонното стълбище. Беше силно обгоряло, а перилата липсваха. Изкачи го внимателно, плъзгайки едната си ръка по стената, докато почернелите стъпала скърцаха заплашително под краката му. По време на пожара третият етаж беше рухнал върху втория, създавайки опасна бъркотия от изгорели мебели и овъглени, разцепени греди. На няколко места в покрива зееха дупки и през тях се виждаше синьото бразилско небе. Напредвайки през отломките, Пендъргаст установи, че на този етаж е имало три помещения: кабинет или нещо подобно; баня и малка спалня, която според някога приятните тапети и останките от детско креватче очевидно е била определена за детска. Въпреки обгорелите стени и напукания провиснал таван огънят се бе отнесъл по-приятелски с това помещение.
Спалнята на Даника – на Даника и Олбън, трябва да е била на третия етаж. От нея не беше останало нищо. Пендъргаст стоеше в сумрака на детската стая и размишляваше. Това помещение трябваше да свърши работа.
Чака там неподвижен в продължение на пет минути, които прераснаха в десет. След това, докато гримасничеше от болка, бавно легна на пода, без да обръща внимание на слоя пепел, въглени и мръсотия, които покриваха плочките. Кръстоса ръце на гърдите си и остави очите си да се стрелкат по стените и тавана, преди да ги затвори и да застине неподвижен.
Пендъргаст беше сред малкото практикуващи една езотерична психическа дисциплина, известна като Чонг Ран, и един от двамата й майстори извън Тибет. Продължителните години тренировка, подробното изучаване, познаването на други мозъчни упражнения като тези в „Изкуството на паметта“ от Джордано Бруно и „Деветте равнища на съзнанието“ – рядката брошура от XVII век на Александър Керим, бяха развили у Пендъргаст способността да изпада в състояние на пълно съсредоточаване. В него, напълно откъснат от действителния свят, той можеше да съчетае хиляди отделни факти, наблюдения, предположения и хипотези в съзнанието си. Чрез това обединяване и синтез беше способен да пресъздава случки в миналото и да се пренася на места и сред хора, изчезнали отдавна. Това упражнение често водеше до удивителни прозрения, които не можеха да се постигнат по никакъв друг начин.
Сегашният проблем беше интелектуалната взискателност, нуждата да прочисти съзнанието си от всичко, което го отвличаше от началото на процедурата. В днешното му състояние това щеше да е крайно трудно.
Първо трябваше да изолира и подели болката си на участъци, като същевременно държи съзнанието си колкото може по-чисто. След като се откъсна от всичко, започна е един математически проблем: определяне на общата сума е–(х2), където е ще бъде повдигнато до минус х на квадрат.
Болката не изчезна.
Той премина на тензорно смятане, разработвайки наум едновременно два проблема в областта на векторния анализ.
Болката не изчезна.
Трябваше да смени подхода. Започна да диша плитко, като държеше очите си леко стиснати, но напълно затворени и внимаваше съзнанието му да не признае болката в крайниците му. Тогава Пендъргаст позволи на една малка съвършена орхидея да се появи в съзнанието му. Известно време дрейфуваше там и се въртеше в съвършен мрак. След това позволи на орхидеята томително да се разпадне на съставните си части: венчелистчета, странични чашелистчета, гръбни чашелистчета, яйчник, тичинки, плодник, устна.
Той съсредоточи вниманието си върху една-единствена част: устната. След като накара останалите части на цветето да изчезнат в мрака, позволи на устната да започне да расте, докато не изпълни цялото пространство на неговото съзнание. Тя продължаваше да расте, разширявайки се с геометрична редовност, докато той не започна да вижда отвъд ензимите, ДНК-нишките и електронните обвивки, право в нейната атом на структура и след това още по-дълбоко до частиците на податомно ниво. В продължение на доста време наблюдаваше безпристрастно, докато най-дълбоките елементи от структурата на орхидеята се движеха по своите странни и неразбираеми пътища. И тогава с голямо усилие на волята закова на място целия атомен двигател на цветето, карайки всичките безброй частици да увиснат неподвижни в черния вакуум на въображението му.
Когато накрая позволи на устната да изчезне от неговото съзнание, болката вече я нямаше.
Сега, все още във въображението, той излезе от възможната детска стая, спусна се по стълбите, мина през затворената входна врата и се озова на улицата. Беше нощно време преди шест или девет месеца.
Внезапно къщата, от която току-що бе излязъл, избухна в пламъци. Докато гледаше, безтелесен и неспособен да действа, безсилен да направи каквото и да било, освен да наблюдава, запалителните вещества бързо докараха пламъците до третия етаж на жилището. Надолу по една от тъмните задни улички видя два черни силуета да се изнасят бегом.
Почти едновременно с това пукотът на пламъците се смеси с женски писъци. Събра се тълпа, която викаше и плачеше истерично. Неколцина мъже се опитаха да отворят заключената входна врата с импровизирани тарани. Отне им най-малко минута и до времето, когато успяха, писъците бяха престанали и третият етаж на къщата вече рухваше в огнен лабиринт от греди и нагрети до червено керемиди. Въпреки това неколцина от мъжете, Пендъргаст разпозна между тях Фабио, се втурнаха в сградата и бързо образуваха верига за гасене с кофи.
Пендъргаст наблюдаваше трескавата дейност – призрачна смес от интелект и памет. След половин час огънят бе изгасен, но злото – сторено. Видя нова фигура да се приближава тичешком по улица „Параноа“. Беше фигура, която разпозна: неговият син Олбън. Този Олбън обаче Пендъргаст никога преди не беше виждал. Вместо обичайното надменно, презрително, отегчено лице, този Олбън беше трескав от тревога. Имаше вид на човек, който е тичал дълго време. Зяпайки за въздух, разблъска тълпата, пробивайки си път към номер 31.
На прага беше посрещнат от своя помощник Фабио. По лицето му бяха размазани сажди и пот. Олбън се опита да мине край него, но Фабио му прегради пътя, рязко клатейки глава, докато се опитваше с нисък глас и порой от думи да го убеди да не влиза.
Накрая Олбън залитна назад. С една ръка се подпря на фасадата с гипсова замазка за опора. На Пендъргаст, който наблюдаваше случващото се със своето вътрешно око, се стори, че светът на Олбън е на път да се срути. Той си скубеше косите, блъскаше по опушената фасада, издавайки полустенания, полувой от отчаяние. Изражението му беше така истински скръбно, каквото Пендъргаст никога не го беше виждал, а и никога не би очаквал от Олбън.
И в този момент синът му съвсем неочаквано се промени. Стана направо свръхестествено спокоен. Погледна към руините на къщата, която все още димеше, към разрушените горни етажи, от които падаха нажежени въглени. Обърна се към Фабио и започна да му задава целенасочени въпроси с нисък, настойчив глас. Фабио слушаше и кимаше. След малко двамата се обърнаха и изчезнаха в една странична улица.
За миг сцената, която се разиграваше в съзнанието на Пендъргаст, изчезна. Когато отново стана видима, мястото беше друго. Сега се намираше пред парцела на самия връх в Града на ангелите: оградения комплекс, откъдето беше дошъл преди не повече от час. Обаче сега приличаше повече на военен лагер, отколкото на жилище. Двама пазачи патрулираха покрай оградата; кучета и техните водачи, носещи дебели кожени ръкавици, обикаляха насам-натам в градината. Прозорците на горния етаж бяха ярко осветени; оттам се чуваха смехове и груби приказки. От своята удобна позиция в сенките от другата страна на улицата Пендъргаст видя силуета на едър, набит мъж да преминава за миг пред прозореца – Юмрука.
Пендъргаст погледна през рамо надолу към фавелата, която се беше разпростряла по склоновете на хълма. Километър и половина под него над едва различимите силуети на сградите се виждаше слабо сияние – къщата на Олбън още тлееше.
Сега към другите шумове се примеси нов – тихото боботене на двигател. Пендъргаст видя очукан джип с изгасени фарове да се приближава и да спира на около половин километър от мястото, където стоеше. От страната на шофьора слезе самотен силует – Олбън.
Пендъргаст присви очи в мрака и напрегна вътрешното си око, за да вижда по-ясно. Олбън носеше голяма торба, преметната през рамо, и оръжие във всяка ръка. Притисна се във фасадата на най-близката къща и после, като внимаваше да не бъде забелязан, се втурна бързо нагоре по улицата към вратата в оградата на комплекса.
В този момент се случи нещо изненадващо. Олбън изведнъж спря и погледна право към Пендъргаст.
Разбира се, той не можеше да бъде видян. Неговата телесна форма не беше там, а в съсипаната детска стая и всичко това бе творение на собственото му съзнание. Въпреки това пронизващият, странно знаещ поглед на Олбън го обърка и заплаши да разруши вече крехкото вътрешно изображение...
... В този момент Олбън обърна глава. Клекна и започна да проверява оръжието си: два автомата ТЕК-9 със заглушители и пълнители за трийсет и два патрона.
Един от пазачите край оградата се беше извърнал, за да запали пура. Олбън бързо се промъкна напред и зачака втория пазач да стигне до мястото си. По някакъв странен начин той сякаш предвиждаше движенията на мъжа. Когато вторият пазач мина край него, Олбън измъкна нож от канията на колана си, изчака малко, за да щракне запалката, и преряза гърлото му точно в мига, в който първият се беше съсредоточил да докосне пламъка с върха на пурата. Влажна въздишка беше единственият шум, докато внимателно оставяше тялото на земята, а първият пазач, след като запали пурата си, се обърна. Той протегна ръка към оръжието си, но със свръхестествената си способност да предугажда Олбън отново очакваше движението, хвана автомата за цевта и го измъкна от ръцете на мъжа, едновременно забивайки ножа в сърцето му.
След като се увери, че и двамата са мъртви, той отново се оттегли на своя първоначален наблюдателен пост. Свали от гръб голямата торба и извади от нея нещо дълго и заплашително на вид. След като сглоби отделните части, Пендъргаст разпозна гранатомет РПГ-7.
Синът му се подготви. Хвърли отново торбата на гръб, пъхна двата миниавтомата под колана на панталона си и отново пое към оградения парцел. Докато Пендъргаст гледаше в мрака на паметта, Олбън зае позиция на известно разстояние от вратата в оградата, сложи гранатомета на рамо, балансира тежестта му, прицели се и стреля.
Последва огромен взрив, който завърши с кълбящи се облаци оранжев дим и пламъци. В далечината Пендъргаст чу викове, лай и звънтене от металическия дъжд, когато парчетата от оградата заваляха наоколо. Кучетата и техните водачи изскочиха тичешком от дима. Олбън преметна ерпегето през рамо, извади изпод колана си двата автомата ТЕК-9 и още преди онези да излязат напълно от кълбящия се пушек, с няколко откоса ги прати на оня свят.
Когато потокът на бягащите пазачи секна, той бръкна в торбата, извади друга реактивна граната и я вкара в тръбата на ерпегето. Мина внимателно през останките от оградата, където димът още се носеше на плътни кълба, с готови за стрелба оръжия. Пендъргаст го последва.
Дворът беше пуст. В централната сграда хората смаяно тичаха насам-натам. Секунди по-късно от прозорците на последния етаж се разнесоха откоси от автоматични оръжия. Олбън обаче се прикри на позиция извън огневия обсег на стрелците. Отново се прицели с ерпегето и стреля по прозорците на горния етаж. Те се разлетяха в облак от стъкла, трески и отломки от сгурбетонни блокчета. Когато ехото от експлозията се разнесе, от вътрешността на сградата се чуха викове на болка. Олбън зареди отново гранатомета и стреля.
В този момент от сградите отляво и дясно на централната се заизливаха потоци мъже. Олбън пусна гранатомета и започна да ги обстрелва с контролирани откоси от автоматите, като се местеше от едно сенчесто място на друго, от едно прикритие зад друго, като избягваше техния обстрел още преди да са го започнали.
Само след няколко минути смъртоносният балет приключи. Дузина и повече мъже лежаха мъртви на земята, струпани по праговете на вратите или върху паветата на двора.
Сега Олбън се насочи към централната сграда с автоматите в ръце. Влезе през предната врата. Пендъргаст го последва. Олбън се огледа и за кратко се поколеба, преди да тръгне тихо нагоре по стълбището.
В горния край на стълбите един мъж изхвръкна от затъмнена стая с пистолет в протегнатата си ръка, но със своя странен усет Олбън бе доловил какво става и оръжието му вече беше готово за стрелба. Той стреля още преди онзи да успее да излезе напълно от стаята. Смъртоносните куршуми минаха през дървото на полуотворената врата и убиха мъжа, докато излизаше. Олбън се спря, за да изхвърли пълнителите на автоматите и да сложи нови на тяхното място. После тръгна по стълбището към третия етаж.
Офисът – същият, в който беше попаднал самият Пендъргаст само преди час, но половин година по-късно, беше опустошен. Мебелите горяха, по стените зееха дупки от двете попадения на гранати. Олбън отиде в центъра на помещението с готови за стрелба оръжия и бавно се огледа. Най-малко четири окървавени тела лежаха неподвижно. Някои проснати върху разхвърляните наоколо столове, други буквално заковани за стените от масивни дървени отломки от взривените мебели.
Набит мъж лежеше върху бюрото, а от устата и ушите му течаха ручейчета кръв. Юмрука. Той леко трепна. Олбън се обърна към него и пусна откос от поне десет куршума в тялото на бандитския главатар. Последваха ужасни конвулсии, гъргорещи звуци. После мъжът застина. Кръв се лееше по пода и изтичаше през една от дупките в стената.
Олбън спря и се заслуша. Не се чуваше нищо. Помощниците на Юмрука и личната му охрана бяха мъртви. До един.
Олбън остана за миг на място сред кръвта и опустошението. След това – много бавно – рухна на пода посред леещата се кръв.
Докато го гледаше, Пендъргаст си спомни думите на Фабио: Изобщо не разбирате. След като убиха жена му и детето, нещо в него се промени.
Наблюдаваше от прага своя син с вътрешното си зрение: рухнал на пода, неподвижен, заобиколен от разрушение, което беше негово дело. Нима Фабио беше казал истината? Нима това, на което Пендъргаст сега бе станал свидетел, беше нещо повече от кърваво отмъщение? Възможно ли беше да е разкаяние? Или някакъв вид правосъдие? Нима Олбън беше научил какво е зло? Истинско зло? Нима се бе променил?