Скръбният лабиринт

6.

Наблюдаването на аутопсия беше в края на списъка с любими занимания на лейтенант Питър Англър. Не защото имаше проблем да гледа кръв. През петнайсетте си години в полицията беше видял повече от достатъчно трупове – застреляни, намушкани, прегазени, отровени, сплескани на тротоара, нарязани на парчета върху релсите на метрото. Без да споменаваме неговите собствени наранявания: той не беше някоя мимоза, затова при изпълнение на служебните си задължения десетина пъти бе вадил оръжие и го бе използвал в два от тях. Насилствената смърт не го притесняваше. Онова, което го караше да се чувства кофти, беше клиничният начин, по който трупът се разглобяваше орган по орган, обработваше, фотографираше, обсъждаше и дори ставаше предмет на шеги. Това и разбира се, миризмата. Но с течение на годините беше свикнал да съжителства с тази задача и подхождаше към нея със стоическо примирение.

В тази аутопсия обаче имаше нещо, което я обвиваше с особено страховит ореол. Англър беше виждал множество аутопсии, но никога аутопсия, наблюдавана ревностно от самия баща на жертвата.

В помещението имаше петима души – живи, така или иначе: Англър, Миликин, един от детективите, съдебният лекар, който правеше аутопсията, неговият помощник – нисък, съсухрен и гърбав като Квазимодо, плюс специален агент Алойшъс Пендъргаст.

Разбира се, тук Пендъргаст нямаше привилегии. Когато агентът отправи странното си искане, Англър се замисли дали да не му откаже достъп. В края на краищата до момента той не беше отзивчив в разследването. Детективът обаче бе направил няколко проверки и беше установил, че агентът е известен в бюрото със своите необичайни методи и си е спечелил страхопочитанието на колегите си заради забележителния процент успехи. Англър не беше виждал досие, толкова пълно с похвали и порицания. Затова накрая реши, че просто не си заслужава да се опитва да пречи на мъжа да участва в аутопсията. В края на краищата, синът беше негов. Освен това беше сигурен, че независимо какво казва, Пендъргаст ще намери начин да присъства.

Доктор Константинеску, съдебният лекар, изглежда също познаваше Пендъргаст. Константинеску приличаше повече на мил стар селски доктор, отколкото на патолог, а присъствието на специалния агент го бе извадило от равновесие. Беше напрегнат и нервен като котка в ново жилище. Нееднократно, след като измърморваше наблюденията си в микрофона над масата, поглеждаше през рамо към Пендъргаст, после прочистваше гърло и започваше отново. Беше му отнело почти час само за да приключи с външния оглед, което беше забележително, като се има предвид почти пълното отсъствие на доказателства, които да се откриват, събират и етикетират. Свалянето на дрехите, заснемането, рентгеновите лъчи, претеглянето, токсикологичните тестове, отбелязването на характерни белези и другите неща продължиха цяла вечност. Сякаш патологът се страхуваше да не допусне и най-малката грешка или изпитваше някаква странна неохота да продължава работата си. Помощникът му, който не разбираше какво става, беше нетърпелив, пристъпваше от крак на крак, подреждаше и преподреждаше инструментите. През цялото това време Пендъргаст остана неподвижен, застанал малко по-назад от останалите. Беше се загърнал с престилката като със саван. Очите му се местеха от Константинеску към сина му и обратно, безизразни и безчувствени.

— Няма видими следи от удари, хематоми, рани от пробождане или други някакви наранявания – диктуваше съдебният лекар в микрофона. – Първоначалният външен оглед и рентгеновият преглед свидетелстват, че смъртта е настъпила вследствие на унищожителен удар в областта на гръбначните прешлени СЗ и С4, съчетан с възможно странично завъртане на черепа с прекъсване на гръбначния стълб, предизвиквайки по тази начин спинален шок.

Д-р Константинеску отстъпи от микрофона и отново си прочисти гърлото.

— Агент Пендъргаст, готови сме да започнем с... ъъъ... вътрешния оглед. – Пендъргаст продължаваше да стои неподвижен, може би като се изключи лекото наклоняване на главата. Беше много блед и Англър не беше виждал по-замръзнали черти на лицето от неговите. Колкото повече опознаваше този Пендъргаст, толкова по-малко го харесваше. Очевидно беше особняк.

Детективът отново насочи вниманието си към трупа, който лежеше на металната маса за аутопсии. Младият мъж очевидно е бил в отлично физическо състояние. Втренчен в гладките мускули и изваяните черти на лицето, непроменени дори от смъртта, той си спомни някои изображения на Хектор и Ахил по черната гръцка керамика, приписвани на т.нар. Антиопийска група.

Готови сме да започнем с вътрешния оглед. Скоро тялото щеше да изгуби красотата си.

След кимването на Константинеску помощникът му донесе минитриона „Страйкър“. Патологът го включи и го прокара по черепа на Олбън. Докато срязваше костта, дискът на триона издаваше отчетлив стържещ вой, който Англър ненавиждаше. Лекарят отстрани горната част на главата. Това беше необичайно: според досегашния опит на детектива мозъкът беше последният орган, който се вади. Повечето аутопсии започват със стандартния Y-образен срез. Може би това имаше връзка с причината за смъртта – счупен врат. Обаче Англър реши, че по-вероятната причина е присъствието на външния наблюдател в помещението. Той погледна крадешком към Пендъргаст. Мъжът изглеждаше дори по-блед от обикновено, а лицето му още по-затворено.

Константинеску прегледа мозъка, внимателно го извади, постави го върху кантар и измърмори още няколко наблюдения в микрофона. Взе няколко проби от тъканите, подаде ги на помощника и след това, без този път да поглежда към него, заговори на Пендъргаст:

— Агент Пендъргаст... планирате ли поклонение и погребение е отворен ковчег?

Миг мълчание. После запитаният отговори:

— Няма да има поклонение, нито погребение. Когато тялото бъде освободено за погребение, ще направя необходимите постъпки да бъде кремирано. – Гласът му прозвуча като острие, което стърже по лед.

Константинеску кимна.

— Разбирам. – После върна мозъка в черепната кухина и се поколеба. – Преди да продължа, бих искал да попитам нещо. Рентгеновите лъчи показаха присъствието на кръгъл обект в... ъъъ... стомаха на покойния. Въпреки това по тялото няма следи от стари огнестрелни рани или хирургически намеси. Знаете ли за някакви импланти, които може да има в тялото?

— Не – отговори Пендъргаст.

— Добре. – Константинеску кимна замислено. – Сега ще направя Y-образния срез.

Никой не отговори и съдебният лекар отново взе триона „Спайкър“ и направи два среза в лявото и в дясното рамо, продължавайки ги, докато не се срещнаха върху гръдната кост. След това завърши среза, като прокара чертата до пубиса със скалпел. Помощникът му подаде ножица и Константинеску завърши отвора в гръдната кухина, като вдигна няколкото ребра и плът, разкривайки сърцето и белите дробове.

Зад гърба на Англър Пендъргаст остана неподвижен. Из помещението започна да се носи известната миризма – миризма, която завинаги оставаше с детектива, както и воят на триона.

Константинеску извади едно след друго сърцето и белите дробове, претегли ги на кантара, взе тъканни проби, издекламира наблюденията си в микрофона, постави органите в найлонови торбички за връщане в тялото в последната фаза на аутопсията, когато трупът се сглобява отново. Черният дроб, бъбреците и останалите големи органи бяха подложени на същата обработка. Патологът насочи вниманието си към централните артерии, сряза ги и ги провери набързо. Сега вече работеше бързо в пълно противоречие с туткането си в началото.

Дойде ред на стомаха. След оглед и претегляне, заснемане и взимане на тъканни проби Константинеску посегна към голям скалпел. Това беше частта, която Англър искрено мразеше: проучване на стомашното съдържание. Той се дръпна малко по-настрана от масата.

Патологът се рееше над металния басейн, в който лежеше стомахът, работеше върху него със защитените си с ръкавици ръце, използвайки от време на време скалпела и форцепс. Помощникът му беше плътно до него. Миризмата в помещението стана по-лоша.

Изведнъж се чу звук – силен звън по дъното на стоманената мивка. Патологът шумно си пое въздух. Измърмори нещо на помощника, който му подаде нов форцепс. След като бръкна в металния басейн, където лежаха стомахът и неговото съдържание, Константинеску вдигна нещо с форцепса – нещо кръгло, хлъзгаво от матовите течности, и го отнесе до друга мивка, където грижливо го изплакна. Когато се върна, Англър за своя голяма изненада видя, че онова, което челюстите на форцепса стискаха, беше камък с неравна форма, малко по-голям от топче за игра. Тъмносин камък – скъпоценен камък.

С периферното си зрение видя, че Пендъргаст най-сетне реагира.

Константинеску държеше камъка високо с форцепса, оглеждаше го, обръщаше го насам-натам, като през цялото време си мърмореше:

— Я виж ти, я виж ти...

Сложи го в плик за доказателства и се приготви да го запечата. Докато го правеше, Англър установи, че Пендъргаст е застанал до него и се е вторачил в камъка. Изчезнали бяха дистанцираното каменно изражение, далечният поглед. Сега в очите му имаше неочакван глад, нужда, която едва не тласна Англър назад.

— Камъкът – каза Пендъргаст. – Трябва да го имам.

На Англър му се стори, че не е чул добре.

- Да го имам? Та този камък е първото веществено доказателство, на което попаднахме.

— Точно така. Точно затова трябва да имам достъп до него.

Англър облиза устни.

— Вижте, агент Пендъргаст, осъзнавам, че човекът, който лежи там, на масата за аутопсии, е вашият син и че случващото се не е лесно за вас. Но това е официално разследване, има правила, на които трябва да се подчиняваме, и при тази оскъдица на доказателства трябва да знаете...

— Разполагам с ресурси, които могат да помогнат. Имам нужда от този камък. Трябва да го взема. – Пендъргаст пристъпи към него, пронизвайки го с очи. – Моля.

Англър трябваше да положи съзнателно усилие да не направи крачка назад заради силата на вторачения в него поглед. Нещо му подсказа, че „моля“ е дума, която Пендъргаст използва твърде рядко. За момент той остана неподвижен, разкъсван от противоположни чувства. Обаче тази размяна на думи му подейства силно в едно отношение: сега се убеди, че Пендъргаст действително иска да открие какво се е случило с неговия син. Изведнъж изпита съжаление към този човек.

— Трябва да се впише сред доказателствата – каза той. – Да се заснеме, да се опише точно, каталогизира и да се вкара в базата данни. След като бъде направено всичко това, може да го извадите от доказателствата, но едва когато се спазят точно всички изисквания на протокола за извършени следствени действия. И трябва да се върне в срок от двайсет и четири часа.

Пендъргаст кимна.

— Благодаря.

— Двайсет и четири часа. Не повече.

Обаче изведнъж се оказа, че говори на гърба на агента. Мъжът бързаше към вратата, а зелената престилка се вееше зад гърба му.