7.

Остеологическият отдел в Нюйорския музей за естествена история представляваше едно сякаш безкрайно гъмжило от помещения, наблъскани под широки покриви. До тях се стигаше единствено през чифт двойни врати, издигащи се в края на дълъг коридор. Тук, на петия етаж, се намираше и канцеларията на музея. До двойната врата се стигаше с помощта на бавен товарен асансьор. Когато Д’Агоста влезе в него и се оказа, че ще споделя машината с леша на маймуна, проснат на количка, осъзна защо този отдел е толкова далече от обществените пространства на музея: мястото вонеше като публичен дом при отлив, както би казал неговият баща.

Товарният асансьор изтрака и спря, вратите се разтвориха нагоре и надолу и Д’Агоста излезе в Остеологическия отдел, огледа се и нетърпеливо потърка ръце. Следващият му уговорен разговор беше с Морис Фрисби, председател на двата отдела – „Антропология“ и „Остеология“. Не че хранеше кой знае какви надежди за този разпит, защото Фрисби се беше върнал едва тази сутрин от някаква конференция в Бостън. Така че не е бил в музея по време на смъртта на техника. По-обещаващ беше младежът, който влачеше крака да го посрещне – Марк Сандовал – техник по остеология, който беше изкарал една седмица в болнични заради лятна настинка.

Сандовал затвори главния вход към отдела след себе си. Все още имаше вид на болен – очите му бяха подпухнали и зачервени, лицето – бледо, и попиваше носа си с хартиена носна кърпа. Поне така му е спестена ужасната смрад, помисли си Д’Агоста.

— Подранил съм десет минути за срещата с д-р Фрисби – каза детективът. – Нали може да ме разведете наоколо? Искам да видя къде е работил Марсала.

— Ами... – преглътна Сандовал и погледна през рамото си.

— Проблем ли има?

Друг поглед през рамо и понижаване на гласа.

— Заради д-р Фрисби е. Той не си пада много по...

Д’Агоста веднага разбра. Нямаше съмнение, че д-р Фрисби е типичен музеен бюрократ, ревнив към малкото си царство и до смърт уплашен от възможно враждебно отразяване в медиите. Можеше да си представи куратора: сако от туид, носеща се след него миризма на тютюн за лула, розови точици от подкожни косми по бръснатата брадичка, трепкащи суетливо в причудливи съчетания.

— Не се притеснявайте – успокои го Д’Агоста, – няма да цитирам имена.

Сандовал се поколеба още миг, но след това го поведе надолу по коридора.

— Разбрах, че вие сте човекът, работил най-тясно с Марсала.

— Колкото беше възможно. – Младежът все още изглеждаше малко нащрек.

— Не беше ли харесван?

— Не искам да говоря лошо за умрелите – вдигна рамене Сандовал.

Д’Агоста извади бележника си.

— Кажете ми въпреки това, ако нямате нищо против.

Сандовал попи носа си.

— Той беше... добре де, трудно беше човек да се разбира с него. Беше твърде самодоволен.

— Защо?

— Мисля, че спокойно може да се каже, че беше провалил се учен.

Минаха край нещо, което приличаше на вратата на гигантски фризер.

— Продължавайте.

— Учил е в колеж, но не успял да вземе органичната химия. Без нея си мъртъв, що се отнася до докторат по биология. След колежа дошъл тук да работи като техник. Наистина го биваше в работата с кости. Обаче без научна степен това беше пределът му. Наистина беше болно място. Не обичаше учените да го командват. Всички трябваше да бъдат много внимателни с него. Дори аз, макар да бях единственото, подобно на приятел, което Виктор имаше тук. Това не е особено учудващо.

Сандовал го поведе през вратата вляво от тях. Д’Агоста се озова в помещение, пълно с огромни метални варели. Над тях редица огромни вентилатори бяха заети със задачата да изсмукват въздуха, но изглежда това не помагаше – миризмата беше много по-силна.

— Това е помещението за накисване – обясни Сандовал.

— За какво?

— За накисване. – Сандовал докосна носа си е хартиената кърпичка. – Нали разбирате, една от основните задачи тук, в Остеологическия отдел, е да приемаме трупове и да ги превръщаме в кости.

— Трупове? И човешки?

Сандовал се усмихна.

— В миналото понякога. Жертви за медицинската наука. Днес са само животни. По-големите видове се поставят в тези варели за накисване. Пълни са с топла вода. Не са стерилни. Ако оставиш животното достатъчно дълго във варела, накрая ще се втечни и щом извадиш тапата, вътре ще останат само костите. – Сандовал посочи най-близкия варел, пълен със супа. – В момента вътре се кисне една горила.

Точно в този момент се появи общият работник, който тикаше количката с маймуната.

— Това е снежна маймуна от зоологическата градина в Сентръл Парк. Имаме договор е тях и получаваме всички техни умрели животни.

Д’Агоста преглътна с труд. Сега наистина миризмата стигна до него и усети пържените пикантни италиански наденици, с които беше закусил, да се надигат.

— Това беше основната работа на Марсала – обясни Сандовал. – Да следи процеса на накисване. Разбира се, работеше и с бръмбарите.

— Бръмбарите?

— Насам. – Сандовал се върна в главния коридор, подмина няколко поредни врати, после влезе в друга лаборатория. За разлика от помещението за накисване, тук беше пълно с малки стъклени корита, подобни на аквариуми. Д’Агоста отиде при едно от тях и надникна вътре. Видя нещо, което приличаше на голям умрял плъх. Върху него гъмжеше от черни бръмбари, заети енергично да си пълнят търбусите с леша. Дори успя да чуе шума от тяхното джвакане. Детективът отскочи назад, ругаейки под нос. Закуската опасно се размърда в стомаха му.

— Кожни бръмбари – обясни Сандовал. – Месоядни. Така сваляме месото от костите на по-малки видове. Оставят скелетите добре свързани.

— Свързани? – попита Д’Агоста с пресекващ глас.

— Нали разбирате, свързване на костите, закрепването им за метални рамки за излагане или проучване. Марсала се грижеше за бръмбарите и видовете, които постъпваха тук. Също така се занимаваше с обезмасляването.

Детективът не попита, но Сандовал въпреки това продължи да обяснява:

— Щом от екземпляра са останали само костите, те се потапят в бензол. Хубавото накисване ги кара да побелеят, стопява липидите и премахва миризмата.

Те се върнаха на централния коридор.

— Такива бяха основните му отговорности – обясни Сандовал. – Както вече ви обясних, със скелетите Марсала беше вълшебник. Затова често го караха да ги свързва.

— Разбирам.

— Всъщност той направи своя кабинет в лабораторията по свързване.

— Моля, заведете ме.

След като отново докосна носа си с кърпичката, Сандовал продължи надолу по коридора, който сякаш нямаше край.

— Това са някои от сбирките на кости – обяви той, посочвайки към поредицата врати. – Колекциите са подредени таксономически. А сега навлизаме в антропологическите колекции.

— Какво представляват?

— Погребения, мумии и „подготвени“ скелети – трупове, събирани от антрополози, често от бойните полета, както по време на Индианските войни, и донесени тук в музея. Нещо като изчезнало изкуство. През последните години бяхме принудени да върнем доста от тях на племената.

Д’Агоста погледна в една от отворените врати. Различи редици дървени шкафове с врати от вълнисто стъкло, в които лежаха безброй плъзгащи се вани със залепен за тях етикет.

След като минаха край дузина или повече хранилища, Сандовал въведе детектива в лаборатория, пълна с работни тезгяхи и маси с плотове, покрити с талк. Тук вонята беше по-слаба. Върху тезгяхите стояха скелетите на различни животни в различна степен на завършеност. Няколко бюра бяха опрени в далечната стена. Върху тях имаше компютри и бяха струпани различни инструменти.

— Това беше бюрото на Марсала – обяви Сандовал, докато сочеше към едното от тях.

— Имаше ли приятелка? – попита Д’Агоста

— Не съм чувал.

— Какво правеше през свободното си време?

Сандовал сви рамене.

— Не говореше за това. Беше повече или по-малко потаен. Фактически лабораторията беше неговият дом – работеше до късно. Струваше ми се, че няма личен живот извън лабораторията.

— Казахте, че бил ръбат тип, с когото трудно се работи. Имаше ли нещо определено, което го дразнеше?

— Винаги намираше за какво да се скара.

— Нещо, което се набиваше на очи?

Сандовал се поколеба. Детективът чакаше с бележник в ръката.

— Да, имаше едно нещо – започна най-накрая Сандовал. – Преди два месеца дойде един от кураторите на млекопитаещите с група много редки, почти изчезнали прилепи, които събрал в Хималаите. Марсала ги сложи в някои от тавите с кожни бръмбари. След това... прецака нещата. Не ги проверявал редовно, както е трябвало да прави, оставил ги прекалено дълго. Това изобщо не беше типично за него, обаче по това време, изглежда, нещо го глождеше. Както и да е. Ако не извадиш експоната навреме от тавата, може да бъде съсипан. Гладните бръмбари изгризват хрущялите, костите се разкачват и тогава изяждат и костите. Това се случи с образците от прилепи. Специалистът по прилепите – той е малко луд като повечето от кураторите – направо откачи. Каза на Марсала някои ужасни неща пред всички служители на отдел „Остеология“. Наистина ядоса Марсала, но нямаше какво да направи, защото той беше сбъркал.

— Как се казва този куратор?

— Брикстън. Ричард Брикстън.

Д’Агоста си записа това име.

— Казахте, че нещо го глождело. Какво?

Сандовал помисли малко.

— Ами по това време беше започнал да работи с един гостуващ учен върху някакво изследване.

— Това необичайно ли е?

— Напротив – напълно обичайно.

Сандовал посочи към едно помещение в другия край на залата.

— Там гостуващите учени проучват костите си. През цялото време влизат и излизат. Тук идват да работят учени от цял свят. Марсала обикновено не работеше с тях – проблемът с поведението му и така нататък. Всъщност това беше първият учен за повече от година, с когото работеше.

— Каза ли Марсала за какво изследване е ставало дума?

— Не, но имаше периоди, когато изглеждаше твърде доволен от себе си. Сякаш очакваше някой да му даде медал или нещо подобно.

— Помните ли името на този учен?

Сандовал се почеса по главата.

— Мисля, че беше Уолтън. Но може да е било и Уолдрън. Трябва да се подписват на влизане и излизане, да бъдат акредитирани. Фрисби има списък. Може да го научите от него.

Д’Агоста огледа помещението.

— Още нещо, което би трябвало да зная за Марсала? Нещо необикновено, странно, различно в поведението му?

— Не – каза Сандовал и издуха шумно носа си.

— Тялото му беше открито в Нишата на коремоногите в Залата на морските обитатели. Може ли да си представите причина, за да се намира в тази част на музея?

— Никога не ходеше там. Кости, тази лаборатория – това беше всичко, което го интересуваше. Тя дори не е по пътя за изхода.

Д’Агоста си записа нещо.

— Някакви други въпроси? – попита на свой ред Сандовал.

Детективът си погледна часовника.

— Къде мога да намеря Фрисби?

— Ще ви заведа. – Поведе го навън от лабораторията, след това нагоре по коридора, връщайки се обратно в най-миризливата част на отдела.

Загрузка...