22.

Апартаментът на третия етаж в хотел „Палм Спрингс Хилтън“ беше слабо осветен, пердетата на панорамните прозорци, които гледаха към басейна и коктейл бара, проблясващи на слънцето в късната утрин, бяха дръпнати. В далечния край на апартамента агент Пендъргаст се беше излегнал във фотьойла. На масата до него стоеше чайник. Беше кръстосал крака върху кожения диван и говореше по мобилния телефон.

— Вместо гаранция го държат в затвора на Индио – каза той. – Не е бил разпознат, а отпечатъците му не са в никоя от базите данни.

— Каза ли защо те е нападнал? – попита Констънс Грийн.

— Мълча като трапист[18].

— Някой те нокаутира с упойващ газ?

— Така изглежда.

— С каква цел?

— Това все още е тайна. Ходих на лекар, радвам се на превъзходно здраве, като се изключат нараняванията, получени по време на боя. Няма следи от отрова или странични ефекти. Липсват следи от убождания или някакви други следи, които да показват, че е имало някаква намеса, докато съм бил в безсъзнание.

— Човекът, който те е нападнал, трябва да е бил в съюз с онзи, който е пуснал газа. Малко е странно, че е упоил своя съдружник.

— Цялата последователност на събитията е странна. Аз мисля, че този човек също е бил изпързалян. Докато не проговори, мотивът му си остава неизвестен. Обаче има едно нещо, което е напълно ясно. И то е изцяло в мой ущърб.

Той замълча.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко това – тюркоазът, мината „Златният паяк“, солтънското „Фонтебло“, безрезултатното премахване на следите от гуми, картата на мината и може би възрастният човек, с когото разговарях – всичко е било номер. Било е грижливо организирано, за да ме подмами в тази манипулационна за животни, където е можело да се пусне газът. Тя е била построена преди години за упояване на опасните животни.

— И какво е в твой ущърб?

— Мислех, че съм на крачка пред тях, докато всъщност те винаги са били няколко крачки пред мен.

— Казваш те. Смяташ ли, че Олбън може да е бил замесен по някакъв начин?

Пендъргаст не отговори веднага, а след това повтори тихо:

- Трябва да благодариш на Олбън за това. Твърде недвусмислено заявление, нали?

— Да.

— Тази сложна комбинация в солтънското „Фонтебло“, проектирана сякаш като гаранция срещу всеки възможен провал, носи всички характерни черти на лукавите номера, които Олбън е удоволствие би разиграл. Обаче неговото убийство беше причината капанът да се задейства.

— Може би странно самоубийство?

— Съмнявам се. Самоубийството не е в негов стил.

Двамата потънаха в мълчание, преди Констънс да заговори отново:

— Каза ли на Д’Агоста?

— Никого не съм информирал, особено лейтенант Д’Агоста. Той вече знае за Олбън повече, отколкото е добре за него. Що се отнася до Нюйоркското полицейско управление като цяло – не вярвам, че по този въпрос биха могли да ми бъдат в помощ по някакъв начин. Страхувам се, че ако не нещо друго, ще тъпчат наоколо и само ще пречат. Този следобед се връщам обратно в затвора, за да видя дали мога да измъкна нещо от този тип. – Пауза. – Констънс, ужасно съм огорчен, че попаднах в този капан.

— Той беше твой син. Просто не си могъл мислиш ясно.

— Това не е нито утеха, нито извинение. – След тези думи Пендъргаст прекъсна разговора, прибра телефона в джоба на сакото си и остана неподвижен – неясна, потънала в мисли фигура сред затъмненото помещение.

Загрузка...