34.

В сиво-кафява стая на последния етаж на американското консулство в Рио де Жанейро специалният агент Пендъргаст нервно крачеше насам-натам. Помещението беше малко и спартански обзаведено: бюро и няколко стола плюс задължителните снимки на президента, неговото вице и държавния секретар, спретнато подредени на една от стените. Климатикът хриптеше и потракваше, вграден в един от прозорците. Полетът от Ню Йорк и предхождащото го бързане да уреди всичко, което беше нужно, за да го осъществи, го бяха уморили. Затова от време на време спираше, подпираше се на облегалката на някой от столовете и си поемаше няколко пъти дълбоко дъх. След това продължаваше обиколките, като от време на време хвърляше поглед през единствения прозорец на стаята, който гледаше към хълм, покрит с безброй паянтови постройки. Покривите на почти всички бяха в едно и също бежово, но стените сияеха ярко в различни цветове на утринното слънце. Отвъд се простираха проблясващите вълни на залива Гуанабара, малко по-натам стърчеше Захарната глава.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души. Първия разпозна като агент на ЦРУ от Сектор Y, облечен в ненабиващ се на очи сив костюм. Придружаваше го по-нисък, набит мъж с униформа, по която се виждаха множество еполети, значки и медали.

Агентът от ЦРУ не показа, че с Пендъргаст вече са се срещали. Той се запъти към него с протегната ръка.

— Аз съм Чарлз Смит, помощник на генералния консул, а това е полковник Азеведо от АБИН – Бразилската разузнавателна агенция.

Пендъргаст се здрависа и с двамата, след което всички седнаха. Пендъргаст не беше казал нищо за своите документи – очевидно нямаше нужда от препоръки. Забеляза как Смит хвърля око на компютърния екран, сякаш не беше много на ти с машината, и се запита от колко време човекът изпълнява тази задача под прикритие.

— Тъй като донякъде познавам вашето положение – продължи Смит, – помолих полковник Азеведо да се постави на наше разположение, с което той най-любезно се съгласи.

Пендъргаст кимна в знака на благодарност.

— Тук съм във връзка с операция „Горски пожар“.

— Разбира се – потвърди Смит. – Може би ще въведете полковник Азеведо в подробностите?

Пендъргаст се обърна към полковника:

— Целта на операция „Горски пожар“ беше с помощта на чуждестранни и домашни сили да се следи за появата на лице, което представлява интерес за Ленгли и за мен лично и което изчезна преди осемнайсет месеца в бразилската джунгла.

Азеведо кимна.

— Преди две седмици трупът на същото лице се озова пред входната ми врата в Ню Йорк. С това ми беше предадено послание. Тук съм, за да открия кой е изпратил посланието, защо е било изпратено и какво означава.

Азеведо изглеждаше изненадан, докато за Смит това не беше ново.

— Този човек е взел полет от Рио до Ню Йорк с фалшив паспорт, издаден от Бразилия на четвърти юни – продължи Пендъргаст. – Използвал е името Топенъс Ландбърг. Полковник, чували ли сте това име?

Мъжът даде знак, че не е.

— Трябва да проследя движенията му тук през последната година и половина. – Пендъргаст потърка с ръка челото си. – В издирването на това лице бяха инвестирани много човекочасове и секретни технологии. Въпреки това операция „Горски пожар“ не може да се похвали с никакви попадения. Нито едно. Как е възможно това? Как този човек е успял да се укрива тук, в Бразилия, и то в продължение на осемнайсет месеца или поне за времето, през което е бил тук?

Полковник Азеведо най-накрая заговори.

— Стават такива работи. – Въпреки мускулите на мъжа гласът му беше мек, почти нежен и той говореше съвършен английски с едва доловим акцент. – Ако приемем, че лицето е било в Бразилия, което е твърде възможно, предвид казаното от вас, има само две места, където е било възможно да се укрие – джунглата или... някоя от фавелите.

- Фавела? – повтори Пендъргаст.

— Да, сеньор Пендъргаст, предполагам, чували сте за тях. Те са един от нашите големи социални проблеми. Или по-скоро социални бичове. Укрепени гета, управлявани от наркотърговци, изолирани от останалата част на града. Крадат вода и ток от мрежите, имат си собствени закони, въвеждат собствена желязна дисциплина, защитават своите граници, убиват членове на съпернически банди, потискат живеещите там. Те са като малки корумпирани ленни владения, държави в държавата. Във фавелата няма полиция, няма охранителни камери. Човек, който има нужда, може да изчезне там вътре – и мнозина са го правили. Допреди няколко години около Рио имаше струпани безброй фавели. Обаче с наближаването на олимпийските игри правителството се задейства. БОПА – Полицейските спецчасти, и УПП – Умиротворителната полиция, започнаха да нахлуват във фавелите и една по една ги умиротворяват. Тази работа ще продължи, докато всички фавели не бъдат прочистени. – Азеведо направи пауза. – Всички без една, която нито военните, нито Умиротворителната полиция ще докоснат. Нарича се Cidade dos Anjos — Град на ангели.

— Защо се ползва със специално отношение?

Полковникът се усмихна мрачно.

— Това е най-голямата, най-буйна и най-силна от фавелите. Наркотърговците, които я ръководят, са безскрупулни и безстрашни. Нещо повече: по-миналата година нахлуха във военна база и си тръгнаха с хиляди оръжия и муниции. Картечници петдесети калибър, гранати, минохвъргачки, мини. Дори системи за изстрелване на ракети земя-въздух.

Пендъргаст се намръщи.

— Това е само още една причина мястото да се прочисти.

— Гледате на положението като външен човек. Фавелите воюват само една с друга, а не с цялата общност. Да се нахлуе сега в Града на ангелите би било твърде кърваво дело с големи загуби в жива сила от нашите военни и полицаи. Нито една друга фавела не би му отправила предизвикателство. С времето всички други фавели ще изчезнат. Защо тогава да се нарушава естественият ход на нещата? По-добре да имаш срещу себе си враг, когото познаваш, отколкото някой непознат.

— Човекът, от когото се интересуваме, изчезна в джунглата преди осемнайсет месеца – повтори Пендъргаст. – Аз обаче се съмнявам, че е останал дълго там.

— Е, тогава, господин Пендъргаст – каза агентът на ЦРУ, – изглежда имаме само един отговор как е успял господин Топенъс Ландбърг да остане невидим. – Тези думи бяха последвани от бледа усмивка.

Пендъргаст стана от стола си.

— Благодаря и на двама ви!

Полковник Азеведо го гледаше преценяващо.

— Господин Пендъргаст, боя се да предположа какъв ще бъде следващият ви ход?

— Моят дипломатически инструктаж ми забранява да ви придружавам – обяви агентът на ЦРУ.

Пендъргаст регистрира тези думи с просто кимване на глава, после се обърна към вратата.

— Ако беше някое друго място – каза полковникът, – щяхме де ви организираме военен ескорт. – Но не и ако влезете там. Единственото, което мога да ви предложа, е съвет: уредете делата си, преди да отидете там.

Загрузка...