52.

6 септември 1905 г.

Мрак. Намерих я в мрака – състояние толкова нетипично за моята Кони! Тя повече от всички други винаги се е стремяла към светлината. Дори в студено време, когато над града е увиснал сумрак, тя първа си слагаше бонето и шала, готова да се разходи по бреговете на Мисисипи веднага щом малко слънчеви лъчи успееха да пробият облаците. Обаче днес я открих полузаспала на шезлонга в нейната всекидневна със спуснати докрай щори срещу светлината. Изглеждаше изненадана от моето присъствие и трепна виновно. Без съмнение е някакъв временен пристъп на нерви или може би някаква женска болежка. Тя е най-силната и най-добрата жена и повече няма да мисля за това. Дадох й доза от еликсира с помощта на пулверизатора и това значително я успокои.


Е. К. П.


19 септември 1905 г.

Започвам да се тревожа за здравословното състояние на Кони. Редува пристъпи на еуфория и радост – пристъпи на лекомислие, почти палячовщини, които са толкова неприсъщи за нея – и мрачни настроения, при които се оттегля или в своята всекидневна, или в спалнята. Като изключим споменаването на лилиите, забелязвам, че не ми се доверява, както правеше преди, и това може би е най-тревожното. Ще ми се да можех да прекарвам повече време с нея, но уви, тези поглъщащи ме изцяло затруднения в бизнеса напоследък заемат цялото ми време. Чумата да ги тръшне тези досадни сплетници и техните дезинформирани опити да подкопаят моя лек!


Е. К. П


30 септември 1905 г.

Излязлата точно сега статия в „Колиър“ е най-пъкленият и жесток лош късмет, който се е стоварвал някому. Моят еликсир е доказвал многократно, че не само подмладява, но и оздравява. Дал е живот и енергия на безброй хиляди. Но това е забравено сред виковете на необразованите, невежи „реформатори“ на свободно продаваните лекарства. Реформатори? Пфу! Завистливи педанти, които се бъркат навсякъде. Каква полза да се мъчиш да подобриш условията на живот за човеците, щом за награда ще те нападат както мен сега?


Е. П.


4 октомври 1905 г.

Мисля, че открих причината за заболяването на Кони. Макар да полагаше усилия да го скрие, научих с помощта на моята месечна инвентаризация, че от шкафовете за готова продукция липсват почти три дузини шишета еликсир. Само трима души на земята имат ключове от тези шкафове: аз, Кони и разбира се, моят асистент Едуард, който в момента е извън къщи, за да събира и анализира растителни продукти. Тази сутрин, докато гледах незабелязан от еркерния прозорец на библиотеката, видях Кони да се измъква навън, за да предаде празни бутилки на боклукчията.

Разбира се, взиман в правшните количества, еликсирът е най-доброто лекарство. Обаче както с повечето неща, липсата на умереност води до лоши последствия.

Какво да правя? Дали да й го кажа право в очите? Нашите отношения са изградени изцяло на основата на благоприличието, етикета и доверието – тя се ужасява от каквито и да е сцени. Какво да правя?


Е. П.


11 октомври 1905 г.

След като вчера открих липсата на още една дузина бутилки еликсир от шкафовете, тръгнах решен да говоря открито с Кони по този въпрос. В резултат се получи най-неприятна сцена. Каза ми толкова грозни неща – каквито мислех, че не би могла да произнесе. После се оттегли в своите стаи и сега отказва да излезе.

В жълтата преса продължават нападките срещу моето добро име и разбира се, срещу еликсира. Обикновено щях – както винаги съм правил – да ги отхвърля с всяка фибра на моето същество. Обаче се чувствам толкова смутен от положението вкъщи, че не мога да се съсредоточа върху такива неща. Благодарение на моите прилежни усилия финансовата стабилност на семейството е възстановена и подсигурена срещу всякакви бъдещи превратности. Въпреки това намирам слаба утеха в станалото заради личните неприятности, които имам.


Е. П.


13 октомври 1905 г.

Няма ли да отговори на молбите ми? Нощно време я чувам да плаче зад заключената врата. Какво ли страдание трябва да понася и защо не приема моята помощ ?


Е. П.


18 октомври 1905 г.

Най-сетне днес получих достъп до помещенията на жена ми. Това стана възможно само благодарение на милата помощ на Нети, вярната й прислужница, която е почти смазана от тревога за доброто на своята господарка.

Когато влязох в стаята, открих, че тревогите на Нети са съвсем основателни. Моята любима е ужасно бледа и изпита. Не иска да се храни, нито да става от леглото. Изпитва непрекъсната болка. Не повиках лекари – моите собствени медицинска познания надвишават тези на шарлатаните, които тук, в Ню Орлиънс, се представят за доктори. Обаче станах свидетел на стряскащ със своята бързина упадък и отслабване. А само преди два месеца предприехме разходка с файтон по дигата, Кони пееше и се смееше – румена от здраве и младежка красота! Единствената ми утеха е, че на Антоан и Комсток, които не са тук заради училището, е спестена гледката на жалкото състояние, в което се намира тяхната майка. Боеций има своя бавачка и учители, които запълват неговото време. Засега успявам да отклонявам неговите въпроси за състоянието на майка му.

Морис, Бог да го благослови, е твърде малък, за да разбира,


Е.


21 октомври 1905 г.

Дано ми прости Бог – днес, отчаян от всички други лекарства, дадох на Кони пулверизатора и еликсира, за които молеше. Облекчението и почти животинският глад, които показа, щом го съзря, беше може би най-болезнената гледка, която съм виждал, откакто съм роден. Позволих й само едно дълбоко вдишване. Нейните викове и проклятия, когато си тръгнах с шишето, са твърде мъчителен спомен. Отбелязвам с тъга, че нашето предишно положение е точно обратното: аз трябва дая заключвам, вместо тя да се заключва от мен.

... Какво съм направил?


26 октомври 1905 г.

Много е късно, а аз седя тук на бюрото – настолната лампа и комплектът за писане с мастилницата са пред мен. Гадна нощ: вятърът вие, а дъждът шиба стъклата.

Кони плаче в спалнята си. От време на време иззад здраво заключената врата чувам болезнени стенания.

Вече не мога да отричам онова, което толкова дълго отказвах да приема. Казвах си, че работя единствено за общото благо, за доброто на всички. И наистина го вярвах. Твърденията, че моят еликсир причинява пристрастяване, лудост и дори рождени дефекти, приписвах на приказките на невежите или на онези химици и аптекари, които щяха да спечелят от провала на еликсира ми. Но дори моето лицемерие си има граници. Тъжното и наистина сериозно състояние на моята жена ме накара да прогледна. Аз съм виновен. Моят еликсир не е универсален лек. Той лекува симптомите, а не заболяването, което ги е предизвикало. Предизвиква пристрастяване и първоначалното положително въздействие накрая е надминато от тайнствени и смъртоносни странични ефекти. И сега Кони, а покрай нея и аз плащаме сметката за моето късогледство.


1 ноември 1905 г.

Най-черният от всички месеци. Кони отслабва с дни. Сега я измъчват халюцинации и от време на време – припадъци. Макар да знаех, че не бива, опитвам да намаля болките й с морфин и с допълнителна инхалация на еликсира, но това не помага и ускорява изцеждането на силите й. О, Господи, о, Господи! Какво да правя?


5 ноември 1905 г.

В черния мрак, какъвто е моят сегашен живот – лъч светлина. Виждам една отчайващо малка възможност, но все пак налична, че мога да намеря лек. С една дума, противоотрова на еликсира. Идеята ми хрумна завчера и оттогава съм погълнат единствено от нея.

От наблюденията ми върху Кони, изглежда, вредните ефекти на еликсира са предизвикани от странната комбинация на неговите съставки, в която съчетаният ефект от иначе отлични и доказани медикаменти като кокаин хидрохлорид и ацетанилид и редките растителни продукти превръща еликсира в отрова.

Растителните продукти са причина за вредното въздействие. Логично е това въздействие да може да се обърне от други растителни продукти. Ако мога да блокирам резултатите от действието на екстрактите от растителните продукти, ще излекувам унищожителните физически и психически увреждания, които са предизвикали. Точно както екстрактът от калабарски боб неутрализира отровата на беладоната.

С тази противоотрова ще мога да помогна не само на моята бедна болна съпруга Кони, но и на другите, които страдат заради моята алчност и късогледство.

Дано Едмънд се върне по-скоро от своето пътешествие за събиране на билки и растителни продукти от екваториалните джунгли! Всеки ден очаквам пристигането на пощенския параход. За разлика от някои от моите уж учени събратя, аз твърдо вярвам, че местните жители по онези земи могат да ни научат на много неща за билковите лекарства. Научих поне това от моите собствени пътувания сред индианците в равнините. Напредвам, но растенията, които пробвах досега, като изключим Thismia americana[35], за която тая големи надежди, изглежда не са резултатни в противодействието си на унищожителните въздействия на моя проклет тоник.


8 ноември 1905 г.

Най-после Едмънд се върна! Донесъл е десетки най-интересни растения, на които местните приписват чудодейни лечебни качества. Искрицата на надеждата, за каквато дори не смеех да мисля преди няколко дни, пламти ярко у мен. Работата поглъща цялото ми време – не мога да спя, не мога да ям – не мисля за нищо друго. Срещу списъка от растителни продукти в еликсира разполагам с няколко противоотрови: между тях кора от каскара, каломел, масло от хеноподий, екстракт от ходжсънови тъги и екстракт от Thismia americana.

Имам толкова работа, че нямам време за писане. Остава ми много малко време, за да го направя. С всеки ден Кони отслабва все повече. Вече е само сянка на своето предишно аз. Ако не успея, и то бързо, тя ще се плъзне в царството на сенките.


12 ноември 1905 г.

Провалих се.

Почти до края бях уверен в успеха. Химическият синтез беше напълно логичен. Бях сигурен, че съм открил точните групи и пропорции на съединенията, изброени от вътрешната страна на последната страница на този дневник. И че когато кипнат, ще произведат тинктура, способна да противодейства на действието на еликсира. Дадох на Кони серия дози – горкото страдащо същество не може да задържи нищо твърдо в стомаха си – за съжаление без полза. Много рано тази сутрин нейното страдание стана толкова непоносимо, че й помогнах да премине в отвъдното.

Повече няма да пиша. Изгубих онова, което ми е най-скъпо. Вече не съм обвързан с тази земя. Изписвам тези последни думи не като жив, а като човек, който е вече духовно с мъртвата си жена и скоро ще се присъедини към нея и телесно.

D’entre les morts.[36]


Езекия Комсток Пендъргаст


Погледът на Констънс остана дълго време спрян върху последното изречение. След това, замислена, тя прелисти страницата и застина. Пред себе си видя пълен списък на смеси, растения, подготвителни стъпки и извличане. Всичко това под етикета: ET CONTRA ARCANUM:

Формулата за противоотровата.

Под списъка имаше още една ръкописна бележка, обаче с друг почерк и много по-свежо мастило – хубаво, преливащо се писмо, което Констънс наистина познаваше добре.

Скъпа Констънс,

Познавайки вроденото ти любопитство, твоя интерес към историята на фамилията Пендъргаст и увлечението ти да проучваш мазето, не се съмнявам, че в един момент от своя дълъг, дълъг живот ще попаднеш на тези набързо нахвърляни редове.

Не мислиш ли, че този дневник е твърде мъчително четиво? Разбира се, че смяташ така. Тогава си представи колко по-мъчително е било за мен да чета отчета на моя баща за усилията да излекува болест, която сам е стоварил върху моята майка Констънс. (Между другото, фактът, че твоето и нейното име са едни и същи, не е случайност.)

Най-голямата ирония обаче е, че баща ми е стигнал толкова близо до успеха. Нали разбираш, според моя анализ неговата противоотрова е трябвало да проработи. Обаче той допуснал мъничка грешка. Според теб дали е бил твърде заслепен от скръб и вина, за да види своето собствено малко недоглеждане? Много ми е любопитно.

Пази се!

Оставам, Констънс, твой всеотдаен и т.н.


Д-р Енох Ленг

Загрузка...